6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
София, 15.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3932 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на окръжната прокуратура в [населено място], чрез прокурор И. А., против въззивното решение № 3148 от 28 юни 2018 г., постановено по в.гр.д. № 315/2018 г., по описа на окръжния съд в [населено място] в частта му, с която се потвърждава решение № 56 от 15 февруари 2018 г., постановено по гр.д. № 1495/2017 г. по описа на районния съд в [населено място], за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на В. И. Д., с адрес в [населено място], на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 13000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан, ведно със законната лихва от 30.06.2015 г. до окончателното плащане на сумата.
В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно – при постановяването му съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, в резултат на което е допуснал и нарушение на материалния закон при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди като справедлив, въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищеца неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от действията на прокуратурата. Твърди се, че определеният размер на обезщетението е завишен и несъответен на доказаните реално претърпени вреди. Съдът е надценил значението на факта, че в наказателното производство са проведени значителен брой съдебни заседания като не е посочил точният им брой, а същевременно е подценил обстоятелството, че по време на наказателното производство спрямо ищеца не е взета мярка за неотклонение, че повдигнатото обвинение не е тежко и че ищецът не е доказал настъпването на специфични и трайни последици от него. Като не е отчел правилно всички относими обстоятелства, съдът е присъдил и обезщетение за вреди, които не са в пряка причинна връзка с повдигнатото обвинение. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът В. И. Д., с адрес в [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която с решението на въззивния съд се потвърждава решението на първата инстанция, с което искът на Д. против Прокуратурата на Република България е отхвърлен за сумата над 13000 лева до предявения размер от 25000 лева, е подадена касационна жалба от В. И. Д., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. Х..
В касационната жалба се твърди неправилност на въззивното решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, присъдената сума е прекомерно занижена и не отговаря на действително причинените вреди – не е отчетено, че му е било повдигнато обвинение за причиняване на смърт на млад човек, което му се е отразило изключително тежко, тъй като той е бил с чисто съдебно минало и без противоправни прояви. Не са отчетени негативните преживявания на касатора и семейството му, същият е отслабнал 20 кг. и е получил множество здравословни проблеми. Съдът при определяне размера на обезщетението не е взел предвид и че информация за повдигнатото обвинение е разпространена в регионалната преса и информационни сайтове, което е довело до социална изолация на Д. и е засегнало обичайния му начин на живот за период от почти седем години. Участието му в процесуалните действия в досъдебното производство и в 32 броя съдебни заседания като обвиняем и подсъдим е довело до изключително негативни емоции. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди и очевидна неправилност на решението.
Ответникът по тази жалба Прокуратурата на Република България, не представя отговор.
За да потвърди първоинстанционното решение съдът взема предвид, че образуваното срещу ищеца наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, е продължило от привличането му като обвиняем на 03.09.2008 г. до 30.06.2015 г., когато е постановена оправдателната присъда, или 6 години и 10 месеца, като са проведени множество заседания и за продължителността му ищецът не е допринесъл чрез искания за безпричинни отлагания. Посочено е, че за този период не е установено спрямо Д. да е била взета мярка за неотклонение, ограничаваща гражданските му права, както и че за престъплението, за което му е било повдигнато обвинение, се предвижда наказание лишаване от свобода до пет години, т.е. не за тежко умишлено престъпление. Констатирано е, че информация за обвиненията срещу ищеца е публикувана в различни електронни сайтове и е станала достояние на неограничен кръг от граждани. От събраните в първата инстанция гласни доказателства е прието за установено, че наказателното производство се е отразило по неблагоприятен начин върху емоционалното състояние на ищеца, който нямал настроение, станал нервен, не спял, чувствал се унизен и се срамувал, изолирал се от хората, като странял и от приятелите си, част от които се отдръпнали от него, а познати и непознати коментирали за обвиненията срещу него, като преди заседанията ставал още по нервен, стресиран, защото фактът, че отново ще преживее случката, натоварвал изключително психиката му. Установено е, по време на наказателното производство Д. е получил исхемичен мозъчен инсулт и е престоял в болнично заведение, като в медицинската документация е посочено, че страда от артериална хипертония от 20 години, поради което е прието, че макар положението на несигурност в течение на наказателното производство и характерът на обвинението да са се отразили неблагоприятно върху ищеца, той не е доказал твърденията си, че повдигането на обвинението и стресът от него са довели до развитие на хипертония и получаване на инсулт. Въззивният съд приема решението на първата инстанция за правилно, тъй като са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, и са доказани причинени на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в изживени болезнени душевни страдания, тъй като с незаконното повдигане на обвинение се засяга по недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което води до увреждане и настъпване на вреди – неблагоприятно отражение върху психиката, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание. За да приеме определения размер на обезщетението от 13000 лева за справедлив, съдът отчита, че не е доказано настъпването на специфични и трайни тежки последици от повдигането на конкретните обвинения.
Поставените от страните въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
Поставеният правен въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на становището на касатора, въззивният съд е обсъдил всички относими факти – общата продължителност на наказателното производство, липсата на взета мярка за неотклонение, публикациите в информационните сайтове, свидетелските показания, съдържащи възприети от свидетелите обективни факти, както и недоказването влошеното здравословно състояние на ищеца да се дължи на повдигнатото обвинение. Ето защо въпросът не е обусловил изхода на спора.
На второ място от страна на прокуратурата се поддържа, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение, поради което така поставеният въпрос от прокуратурата не води до допускане на касационното обжалване. Всъщност касаторът твърди неправилна преценка на събраните по делото доказателства, но правен въпрос в това отношение не се поставя, което препятства допускането на касационното обжалване по подобен проблем, както се разяснява в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС.
Същият извод следва да се направи и по поставения от касаторът Д. въпрос относно това какви са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, произтичащи от незаконно обвинение, по което ищецът е бил оправдан изцяло, за който се твърди допуснато от въззивния съд противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 178 по гр.д. № 6693/2014 г., ІV г. о., решение № 144 по гр.д. № 543/2017 г., ІІІ г. о., решение № 176 по гр.д. № 3501/2016 г., ІV г. о., решение № 480/2013 г., ІV г. о., решение № 143/2011 г., ІІІ г. о., решение № 161/2016 г., ІV г.о., и други. Въпросът за съдържанието на критерия „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за начина на определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди, е бил предмет на изобилна и непротиворечива практика на състави на ВКС. В тази съдебна практика се преутвърждава постановките на ППВС № 4/1968 г., като се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо във връзка с хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Както ВКС поддържа неизменно в практиката си по определяне на справедлив размер на дължимите обезщетения, размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Справедливостта трябва да почива на анализа на фактите по делото, защото макар и субективна, тя не е абстрактно понятие и има за цел да убеди страните и обществото в наличието на съответствие между установената неимуществена вреда и нейният имуществен еквивалент. И по този въпрос обаче следва да се вземе предвид, че съответните обстоятелства не са пренебрегнати от въззивния съд. Невярно е твърдението на касаторът, че съдът не взел предвид продължителността на периода, в който е водено наказателното производство. Отчетени са негативните преживявания на ищеца и претърпеният стрес и промяна в социалното общуване, следствие от обвиняването му в извършване на престъпление, за което е оправдан, и публикациите в информационните сайтове. Даден е и отговор по твърдението за претърпени вреди във връзка със здравословното състояние на ищеца. Ето защо постановките на ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС по задължението на съда да прецени всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, закрепен в чл. 52 ЗЗД, заявена в множество съдебни актове извън посочените по-горе, не са нарушени.
Липсва и заявеното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Касаторът е пропуснал да обоснове твърдението си, но от съдържанието на мотивите на решението не се разкрива неправилност до степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността според чл. 281, т. 3 ГПК, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. В случаите, когато въззивният съдебен акт е неправилен поради неточно прилагане или тълкуване на закона, когато е необоснован, което налага допълнителна проверка и анализ от страна на ВКС на доказателствата по делото и осъществените от съда и страните процесуални действия, когато е постановен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, за допускане на касационното обжалване е необходимо наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3148 от 28 юни 2018 г., постановено по в.гр.д. № 315/2018 г., по описа на окръжния съд в [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: