1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 225
гр.София, 15.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шести март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4698/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на П. Г. Б. и Т. Ж. К. срещу въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 194 от 13.06.2018 г. по гр.д.№ 1161/ 2018 г. С него (в обжалваната пред въззивния съд част за издръжката и мерките на лични отношения) частично е отменено и частично е потвърдено решение на Старозагорски районен съд по гр.д.№ 3142/ 2017 г. и по този начин е определен следният режим на лични отношения между Т. Ж. К. и децата му Ж. Т. К. и С. Т. К.: всяка последна събота и неделя от месеца без преспиване от 10.00 до 18.00 часа, както и един месец през лятото, който да не съвпада с платения годишен отпуск на майката. С решението Т. Ж. К. е осъден да заплаща на децата си Ж. Т. К. и С. Т. К. по 130 лв месечно, считано от 02.06.2017 г. до настъпване на обстоятелства, обуславящи изменение или прекратяване на издръжката, със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска, като за разликата до 250 лв исковете са отхвърлени.
П. Г. Б. обжалва въззивното решението изцяло и моли то да бъде допуснато до касационен контрол като вероятно недопустимо поради некомпетентност на българския съд. В тази връзка формулира процесуалноправни въпроси (уточнени от касационната инстанция при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС) за задължението на българския съд да следи служебно за компетентността си по Регламент № 2201/ 2003 г. и да прогласи липсата й, ако установи, че по спор за родителска отговорност обичайното местопребиваване на децата е в друга държава – членка на ЕС; за задължението на въззивния съд, ако първата инстанция не е изпълнила това изискване, да отстрани нарушението; и за последиците, ако тези задължения не бъдат изпълнени относно постановените от съдилищата актове – дали същите са неправилни или недопустими. Освен това формулира процесуалноправните въпроси (също уточнени) за задължението на съда, при спор за определяне на мерки на лични отношения между родител и дете, да отчете висшия интерес на децата с оглед конкретните обстоятелства и изхождайки от принципа за закрила на интересите им, като отчете особеностите на образователната система, в която децата учат; за задължението на съда, сезиран с такъв спор, да изслуша лично родителите на децата и за задълженията на въззивния съд да констатира неизпълнението на това изискване от първата инстанция и да го отстрани; за задълженията на съда да ангажира служебно доказателства и да изследва служебно обстоятелствата, които са от значение за интереса на ненавършили пълнолетие деца, когато той се засяга в производството пред него. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Освен това излага съображения, че въззивното решение е очевидно неправилно, като необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения.
Т. Ж. К. оспорва жалбата на П. Г. Б. и моли по нея касационно обжалване да не бъде допуснато, без да излага конкретни съображения по наличието на поддържаните основания за достъп до касационен контрол. Той обжалва въззивното решение само в частта, в която е определен режимът на лични отношения между него и децата Ж. и С. К. – относно незадължаването на П. Г. Б. да води децата за своя сметка в България за летния месечен контакт с него. Поставя материалноправния въпрос (уточнен) за мястото, в което следва да се осъществява режима на контакти между родител и децата му, които пребивават в друга държава членка на Европейския съюз и процесуалноправния въпрос за задължението на съда, при определяне на мерките на лични отношения и мястото на упражняването им, да съобрази спецификата на конкретния случай и да не определя мерки, които не могат да бъдат осъществени със средствата на изпълнителния процес. Счита, че при разрешаването на тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС или че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това поддържа очевидна неправилност на решението, тъй като при липса на задължение за майката да води децата в местожителството на бащата, режимът не може да бъде изпълнен със средствата на изпълнителния процес, а само ако майката прояви добра воля.
П. Г. оспорва касационната жалба на Т. Ж. К. като поддържа, че поставените правни въпроси не са релевантни за конкретното дело, а посочената практика на ВКС е неотносима към обстоятелствата, които са установени в случая. Излага и съображения по правилността на решението в обжалваната от Т. К. част.
Жалбите са допустими, но по исканията и на двете срещупоставени страни не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд приел за установено, че страните по делото са сключили брак през 2008 г., от който на 20.01.2012 г. се родило детето Ж., а на 23.03.2013 г. – детето С.. И двете деца са родени във Великобритания, където пребивават и понастоящем, като се отглеждат от майката П. Г. Б.. Бащата Т. Ж. К. също живял във Великобритания до края на месец август 2017 г., след което се установил трайно в България и от 19.09.2017 г. започнал работа по трудов договор с основно месечно възнаграждение 460 лв. От 11.04.2018 г. той е регистриран като безработен. С влязлата в сила част от първоинстанционното решение бракът между П. Г. Б. и Т. Ж. К. е прекратен без произнасяне по въпроса за вината, а родителските права са предоставени за упражняване на майката. При тези фактически установявания съдът посочил от правна страна, че при разрешаването на спорния въпрос за мерките на лични отношения между децата и родителя, който не упражнява родителските права, е длъжен да съобрази особеностите на конкретния случай и да съблюдава интереса на родителя, но най-вече този на децата. Посочил, че отчита местопребиваването на бащата Т. Ж. К. и на децата Ж. и С. на територията на различни държави от Европейския съюз и че това създава сериозни затруднения при осъществяване на ежемесечните контакти. При това извел, че неудобството от кратковременните контакти изисква разширяване на тези в летния период, когато децата са във ваканция и счел времето от един месец през лятото за подходящ срок, с оглед съхраняване на връзката родител – деца. Относно спора кой да води децата за летните контакти съдът постановил, че принципът е контактите да се осъществяват по местожителството на детето, а когато местопребиваването му е в различна държава от тази, в която живее неупражняващият родителските права родител, последният е този, който трябва да вземе и върне детето. Относно издръжката съдът взел предвид възрастта на децата и техните нужди, обстоятелството, че пребивават на територията на държава с по-висок стандарт, както и установеното обстоятелство, че бащата Т. Ж. К. е понастоящем безработен. Изходил от разбирането, че той е трудоспособен и би могъл да реализира доход в размер поне минималната за страната работна заплата. Посочил, че майката има съответни на стандарта във Великобритания доходи от труд и определил задължението на бащата за издръжка в размер 130 лв за всяко от децата.
Не съществува вероятност така постановеното решение да е недопустимо поради международна некомпетентност на българския съд. По поставените от ищцата въпроси за задължението на българския съд да следи служебно за компетентността си по Регламент (ЕО) 2201/ 2003 г. въззивният съд е съобразил установената практика, че компетентността на съда по чл.8 от Регламента не е изключителна и е допустимо страните мълчаливо да уредят компетентността на друг съд. Българският съд не следва да се обявява служебно за некомпетентен, преди да връчи препис от исковата молба и приложенията й на ответника и да изчака явяването му (отговора по чл. 131 от ГПК). Българският съд следва да приеме, че му е учредена мълчаливо международна компетентност по чл.24 от Регламента, ако ответникът се яви и не оспори компетентността му. Българският съд следва да прекрати производството само ако ответникът се яви и оспори компетентността му или ако не се яви пред съда (определение № 402/ 23.08.2016 г. по ч.гр.д.№ 1790/ 2016 г., ІV г.о., определение № 317/ 23.06.2015 г. по ч.гр.д.№ 1678/ 2015 г., І г.о.). В случая съдът е съобразил, че ответницата е получила препис от исковата молба и доказателствата, изпратила е представител за участие в производството, който не е оспорил компетентността му. В този случай страните са приели компетентността на съда мълчаливо и недвусмислено и волята им по този въпрос не може да бъде оттеглена в следващ етап от производството.
С оглед мотивите на въззивния съд, поставеният от жалбоподателката процесуалноправен въпрос за задълженията на съда да ангажира служебно доказателства и да изследва служебно обстоятелствата, които са от значение за интереса на ненавършили пълнолетие деца, не е обуславящ. В обжалвания акт не е постановено, че за съда такова задължение не съществува, нито в касационната жалба се сочат релевантни обстоятелства, които да е следвало да бъдат взети предвид служебно, както и налични доказателства за такива обстоятелства.
Повдигнатият от жалбоподателката процесуалноправен въпрос за задължението на съда, при спор за определяне на мерки на лични отношения между родител и дете, да отчете висшия интерес на децата, е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Инстанцията по същество е съобразила установената практика, според която интересът на малолетното дете кой от двамата родители да упражнява родителските права и какви мерки на лични отношения да има с другия родител е обусловен от всички установени обстоятелства, релевантни по смисъла на ППВС № 1/ 1974 г. Изброяването им в Постановлението е примерно, съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично в него обстоятелства, като мотивира значението им по отношение на спора при кого да живее детето, кой да упражнява родителските права и какви мерки на лични отношения да има (решение № 54/ 16.02.2015 г. по гр.д.N 5475/ 2014 г., ІV г.о.).
Не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и процесуалноправния въпрос за задължението на съда, сезиран със спор за родителски права, да изслуша лично родителите на децата. Неизпълнението на изискването на чл.59 ал.6 СК съставлява съществено процесуално нарушение в случаите, когато е попречило на съда да добие пълна, вярна преценка за моралните и възпитателски качества на родителя и съответно е довело до постановяване на неправилно решение – когато съдът е разрешил въпроса за упражняване на родителските права и мерките за лични отношения с детето, без да съобрази всички обстоятелства, от значение за интереса му. Когато с постановения резултат по спора по чл.59 СК интересите на непълнолетното дете са защитени във възможно най-висока степен, то допуснатото нарушение на изискването за лично изслушване на родителите не е съществено и не налага отмяна на постановеното решение (решение № 447/ 08.12.2015 г. по гр.д.№ 3067/ 2015 г., ІV г.о.).
Обуславящи са и поставените от касатора материалноправни въпроси, но и те са разрешени от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Инстанцията по същество е съобразила установената практика, че пребиваването на родителя в различна държава от местоживеенето на детето има значение, доколкото режимът на лични отношения на този родител с детето трябва да бъде съобразен със степента, в която отдалечеността, наличните транспортни връзки и материалните възможности на родителя ограничават възможността за по-чести лични срещи. При съгласие на двамата родители съдът може да определи също кои срещи да се провеждат по местоживеенето на детето и кои по обичайното местопребиваване на родителя, като във всеки случай родителят има право да вижда и взема детето със себе си (решение № 244/ 15.07.2015 г. по гр.д.№ 909/ 2015 г., ІV г.о. и посочената в него друга практика по въпроса). Когато неупражняващият родителските права родител има местожителство или местопребиваване на територията на държава – членка на ЕС той се ползва се еднакви правни възможности да защити правата си и тези на децата с родителя, пребиваващ на територията на друга държава. Държавите – членки не са загубили своята самостоятелност, но са станали част от общност с общовалидна регулация и общоприложими защитни механизми, които допускат принудително изпълнение на съдебните решения на една от тях на територията на останалите (решение № 452/ 03.06.2010 г. по гр.д.№ 101/ 2010 г., IV г.о., ВКС).
Няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол по твърденията и на двамата жалбоподатели, че е очевидно неправилно. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК и изхождайки от мотивите на самото решение. В случая решението на инстанцията по същество е съобразено с утвърдената съдебна практика, посочена по-горе, поради което не може да се счита за очевидно неправилен акт.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 194 от 13.06.2018 г. по гр.д.№ 1161/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: