– 9 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 222
гр. София 15.03.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 07.11.2018 (седми ноември две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2900 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4499/12.03.2018 година, подадена от Р. Л. Б., срещу решение № 295/01.02.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 2212/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 658/31.01.2017 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-20 състав, постановено по гр. д. № 4381/2015 година, с което е отхвърлен предявения от Р. Л. Б. срещу „Златни” АД [населено място] иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 59 075.00 лева, представляваща стойността на неоснователно обогатяване на дружеството, чрез използване на компенсационни бонове, собственост на Б., на стойност 59 075.00 лева по удостоверение МФ, серия *, *******, при продажбата на 76.00 % от капитала на „Златни” АД [населено място] по приватизационна продажба по договор от 14.04.2000 година.
В подадената от Р. Л. Б. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от него срещу „Златни” АД [населено място] иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Б. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд както по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, пр. 1 и т. 3 от ГПК, така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Златни” АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 13 094/13.07.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 295/01.02.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 2212/2017 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите са оспорени като неоснователни като е поискано да бъдат оставени без уважения, а решението да бъде потвърдено.
Третото лице помагач на страната на „Златни” АД [населено място], а именно Областна дирекция „Земеделие” [населено място] не е подало отговор на същата, като не е изразило становище по допустимостта и основателността й.
Р. Л. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 12.02.2018 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 4499/12.03.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че не било спорно между страните, а се установявало от представените по делото доказателства, че със заявление от 31.07.1992 година наследниците на Й. С. А. са направили искане пред ПК-гр. Б. за възстановяване на земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място], област М.. Впоследствие било издадено решение № 4865/20.03.2002 година на ПК-гр. Б., с което на наследниците на Й. А. било определено правото на обезщетение за признато, но невъзстановено право на собственост върху земеделски земи от 170.00 декара, чрез издаването на поименни компенсационни бонове по чл. 10, ал. 8 от ЗСПЗЗ на обща стойност 118 150.00 лева .Това произнасяне било въз основа на заявление вх. № 4865/17.04.2002 година, което било подадено от лицето Д. Н., който се легитимирал като пълномощник на К. Й. С. с неистинско пълномощно. В полза на наследниците на Й. А. било издадено удостоверение за притежаване на поименни компенсационни бонове, серия *, № ******, които впоследствие били прехвърлени на лицето О. Т.., който от своя страна на 19.04.2002 година ги продал на „Златни” АД [населено място] дружество използвало поименните компенсационни бонове като платежно средство във връзка с приватизацията на част от капитала на „Златни пясъци” АД по договор с Министерство на икономиката от 14.04.2000 година.
С. въззивният съд предявеният иск бил допустим, тъй като Б. не разполагал с друг иск спрямо „Златни” АД [населено място]. Безспорно било, че същият можел да предяви деликтния си иск срещу лицето, което било получило удостоверението за поименните компенсационни бонове, а именно Д. Н., които впоследствие той продал, но възможността на Б. да се защити с иск на известно основание (непозволено увреждане, договорно отношение) спрямо друго лице не го лишавало от правото да иска от неоснователно обогатилия се връщане на полученото от него до размера на обедняването.
Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че сделката, с която Д. Н. е прехвърлил на О. Т. правата върху поименните компенсационни бонове била недействителна по отношение на Р. Л. Б. за притежаваната от него част от наследството на Й. А. и не била породила прехвърлително действие, тъй като пълномощника не разполагал с нужната представителна власт. Последващата сделка също не била породила прехвърлително действие, тъй като продавача не бил притежател на компенсационните бонове. Без значение била в случая добросъвестността на приобретателя „Златни” АД [населено място], тъй като тези ценни книги били изключени от обхвата на разпоредбата на чл. 78 от ЗС. В случая „Златни” АД [населено място] било реализирало правата по ценната книга, като платило с поименните компенсационни бонове по реда на чл. 12 от Наредбата за условията, сроковете и реда за издаване и получаване на поименни компенсационни бонове, реда за тяхното прехвърляне и заплащанията с тях (отм.), което довело до преклудиране правата на действителния собственик. В процесния случай се твърдяло, че увеличаването на актива на имуществото на „Златни” АД [населено място] с факта на придобиване на поименни компенсационни бонове на стойност 118 150.00 лева станало за сметка на Р. Л. Б., който загубил правата си върху поименните компенсационни бонове в качеството си на наследник на К. Й. С.. За да загуби правата си върху половината от поименните компенсационни бонове на първо място било необходимо решението на съответната поземлена комисия да е породило конститутивното си действие, защото в противен случай в полза на наследниците на Й. А. нямало да възникне правото на обезщетение за признато, но невъзстановено право на собственост върху земеделски имоти. Решение № 4865/20.03.2002 година на ПК-гр. Б. било валидно, тъй като било постановено от компетентен орган, в предвидената от закона форма и в рамките на неговата компетентност. Безспорно било, че заявлението за определяне правото на обезщетение за признато, но невъзстановено право на собственост върху земеделски земи от 170.00 декара, било подадено от лице, което не е разполагало с нужната представителна власт, но това в случая не било довело до нарушаване правата на правоимащите, които разполагали с правото да бъдат обезщетени по този ред. Правата на последните били накърнени с осъществените впоследствие действия, с които са били прехвърлени притежаваните от тях поименни компенсационни бонове от лице, което не е разполагало с надлежна представителна власт.
Освен това въззивният съд е приел, че за правното значение както на обедняването, така и на обогатяването като елементи на общия фактически състав на неоснователното обогатяване било необходимо между тях да съществува определена връзка. Законът не поставял условие преминаването на имуществената ценност да е станало непосредствено от имуществото на обеднелия в това на обогатилия си. Задължението за връщане на неоснователно полученото трябвало да се изпълни от този, който се е обогатил за чужда сметка без значение на това по какъв начин е станало обогатяването. В процесния случай „Златни” АД [населено място] било придобило правата върху ценната книга възмездно, като е заплатило на прехвърлителя О. Т. уговорената продажна цена, поради което не можело да се поставя въпроса за обогатяване на приобретателя за сметка на Р. Л. Б.. Единственото лице, което в случая се било обогатило без основание било Д. Н., който получил без основание продажната цена, която била платена от първия купувач О. Т.. От това следвало, че „Златни” АД [населено място] не се е обогатил за сметка на Р. Л. Б., поради което предявеният от последния иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД следвало да се отхвърли като неоснователен.
Съставът на Софийския апелативен съд е изложил и допълнителни съображения, че ако се приеме, че „Златни” АД [населено място] се е обогатило за чужда сметка и е налице релевантна връзка между обогатяването и обедняването, то отново се налагал извода за неоснователност на предявения иск, тъй като претенцията на Р. Л. Б. била погасена поради изтекла погасителна давност. Датата на обогатяване била 19.04.2002 година, а давността за предявяване на иск била изтекла на 20.04.2007 година. Исковата молба била подадена в съда на 31.03.2015 година, поради което следвало да се приеме, че направеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност било основателно. Във въззивната жалба били направени оплаквания, че първоинстанционният съд е определил неправилно момента, от който е започнал да тече срока за погасяване на претенция на Р. Л. Б., които въззивният съд е приел за неоснователни. Посочил е, че според т. 7 от ППВС № 1/28.05.1979 година вземането по общия състав на неоснователно обогатяване ставало изискуемо от момента на неоснователното преминаване на имуществената облага от имуществото на обеднелия в имуществото на неоснователно обогатилия си, от който момент започвал да тече и предвидения от закона петгодишен давностен срок. Последният се определял само от посочения обективен факт, а не и от момента, в който обеднелия бил узнал за това обстоятелство. Погасителната давност погасявала правото на иск, а не самото субективно право, поради което същата започвала да тече от момента на пораждане правото на иск. При облигационните отношения, независимо от техния източник, правото на иск, съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, възниквало от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая правото на иск за Р. Л. Б. било възникнало на 19.04.2002 година и се било погасило след изтичане на общата петгодишна давност.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Л. Б. е формулирал три правни въпроса, въз основа на които е поискал решението на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване, а именно:
1) Възникването на правото на иск (на едно притезание) обективно обстоятелство ли е и обусловено ли е от знанието на (наличието на фактическа невъзможност за узнаване от) титуляра на това право, че е носител на такова право или не?
2) Възможно ли е да се погаси по давност право на иск на едно лице, което право лицето обективно не е можело да упражни поради невъзможност за узнаване на фактическите данни за нарушеното материално право и за лицето, нарушило подлежащото на защита материално право, респективно-невъзможност за узнаване на фактическите данни за възникването на вземане в полза на титуляра на правото на иск и за длъжника по това вземане?
3) В случай на неоснователно разместване на блага в резултат на поредица от престъпления, справедливо ли е лицето-увредено в резултат на неоснователното обогатяване-да търпи неблагоприятните последици на изтеклата погасителна давност, ако е било в невъзможност да узнае за извършените престъпления и за настъпилото неоснователно разместване на блага дори когато е положил дължимата грижа и става ли неговото вземане към неоснователно обогатилия се изискуемо при незнание на неоснователното разместване на блага?
Касаторът твърди, че така формулираните в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси представляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като по отношение на тях било налице и допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Последното се мотивира с това, че в обжалваното решение трите въпроса за разрешени в противоречие с ТР № 88/26.06.1996 година, постановено по гр. д. № 66/1964 година на ОСГК на ВС и ТР № 73/27.01.1986 година, постановено по гр. д. № 43/1985 година на ОСГК на ВС. Първото от двете решения се отнася за това от кой момент започва да тече давност за вземания, произхождащи от извършени подобрения в чужд имот от добросъвестен и от недобросъвестен подобрител. Същевременно във второто е посочено, че съгласно чл. 51, ал. 3 от ЗЗД, когато е присъдено обезщетение за изгубена работоспособност, то може да бъде намалено или увеличено, ако се промени работоспособността на увредения във връзка с причинените вреди. Но когато въобще не е присъждано обезщетение за предходна група инвалидност, например поради това, че не е било поискано, от следващото се за новата група инвалидност обезщетение за имуществени вреди не следва да се приспада следвалото се, но неполучено поради непоискване обезщетение за предходната група инвалидност за срока, обхванат от новата, по-висока група инвалидност, макар и вземането за него да е погасено по давност. Това произтича от разпоредбата на чл. 114, ал. 3 от ЗЗД. Давността за целия размер на обезщетението за новоопределената по-висока група инвалидност се присъжда за обхванатия от нея срок. Касае се до тълкуване на закона свързано с конкретно посочените в решенията хипотези и правни норми, които са различни от спора по настоящето производство. С оглед на това разрешените с двете решения въпроси не могат да обусловят допускане решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, тъй като липсва връзка между техния предмет и предмета на настоящето производство и въззивният съд не е бил длъжен да ги съобрази при постановяване на решението си. Дадените с ТР № 88/26.06.1996 година, постановено по гр. д. № 66/1964 година на ОСГК на ВС и ТР № 73/27.01.1986 година, постановено по гр. д. № 43/1985 година на ОСГК на ВС разрешения са приложими само за аналогични с разглежданите в тях хипотези спорове, като е недопустимо чрез тълкуване от тях да бъде извлечен общ правен принцип, който да намери приложение по отношение на всички правни спорове отнасящи се до началния момент на давността. Тълкуване относно началото на погасителната давност за исковете по чл. 59 от ЗЗД е дадено в посочената от въззивният съд т. 7 от ППВС № 1/28.05.1979 година. В същата е посочено, че в случаите на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД и на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на получаването на престацията, като в мотивите е изложено, че противоречиво се разрешава въпросът за приложението на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, т. е. за деня, от който вземането по различните хипотези е станало изискуемо и от който започва да тече съответният давностен срок. С оглед на това, че при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, следва да се приеме, че давностният срок започва да тече от деня на получаването й. От този ден е изискуемо вземането и при общия фактически състав на чл. 59 от ЗЗД, защото неоснователността на преминаването на блага от имущество на едно лице в имущество на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент. Именно това тълкуване е било приложимо в конкретния случай и е било съобразено от въззивния съд при постановяване на решението му.
Освен наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Л. Б. твърди и наличието на такова по чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ГПК. С. касатора даденото от въззивният съд разрешение на формулираните в изложението правни въпроси е в противоречие с решения на КС и по конкретно с решение № 8/19.06.1995 година, постановено по к. д. № 12/1995 година, решение № 20/07.11.1996 година, постановено по к. д. № 21/1996 година, решение № 4/11.03.1998 година, постановено по к. д. № 16/1997 година, решение № 6/27.04.2010 година, постановено по к. д. № 16/2009 година, решение № 12/11.11.2010 година, постановено по к. д. № 15/2010 година, решение № 1/01.03.2012 година, постановено по к. д. № 10/2011 година, решение № 4/26.03.2012 година, постановено по к. д. № 14/2011 година, решение № 4/11.03.2014 година, постановено по к. д. № 12/2013 година и решение № 14/04.11.2014 година, постановено по к. д. № 12/2014 година. Нито едно от тези решения обаче не разглежда въпросите свързани с това възниква ли вземането, съответно правото на иск, ако титулярът на правото е в неизвестност относно осъществяването на фактическия състав, за това от кой момент възниква и става изискуемо вземането за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД и от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, както и за това дали давността се спира и прекъсва и на други основания извън тези по чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД. Първото решение е по въпроси свързани със ЗИДЗСПЗЗ, обнародван в ДВ бр. 45/06.05.1995 година, второто по въпроси свързани с ЗИДЗСПЗЗ, обнародван в ДВ бр. 79/1996 година, третото по въпроси свързани със ЗОСОИ, четвъртото по отношение на § 12 от ЗИДЗДДС, обнародван в ДВ бр. 95/2009 година, петото е относно погасяването на правото на ползване на платен годишен отпуск по давност, шестото е по въпроса за чл. 189, ал. 13 от ЗДвП, седмото е относно приложението на ЗДРДОПБГДСРСБНА, седмото е относно І 14, ал. 1 и ал. 2 и § 15 от ПЗРЗИДТЗ, обнародван в ДВ бр.20/2013 година и последното осмо решение е за тълкуване на разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от КРБ. Различието между формулираните от Р. Л. Б. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси и тези разгледани в посочените от него решения на КС обуславя липсата на предвидената в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ГПК допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване. Наистина в решение № 4/11.03.1998 година, постановено по к. д. № 16/1997 година е посочил : „В мотивите, придружаващи проектозакона, необходимостта от разпоредбата е обяснена с факта, че към момента на отнемането на имотите от държавата, респ. включването на земеделските земи в ТКЗС, и след това – до възстановяване на собствеността, собственикът не е имал правна и фактическа възможност да прекъсне владението на държавата или на друго лице, поради което не може да се приложи институтът на придобивната давност.
Очевидно § 1, т. 3 от преходните и заключителните разпоредби е ръководен от правилото, че срещу онзи, който не може да води иск, давност не тече. Принципът, познат още на римското право, не е чужд и на българското право. В Царство България до 1944 г. са издавани 14 закона за даване мораториум, с които е спирана придобивната, респ. погасителната давност поради изключителни събития, всяко едно от които се свързва с невъзможността на правоимащия да търси правата си.
По своя правен характер възстановяването на собствеността по трите, посочени в разпоредбата закона, не е еднакво, а оттук – и различните хипотези, в които при прилагане на разпоредбата биха могли или не да се увредят интереси на трети лица. Това налага обсъждане на проблема отделно за всеки един от трите закона, които ще се ползват от нормата за незачитане течението на изтеклата придобивна давност.” От цитираното следва, че КС е приел, че правилото, че срещу онзи, който не може да води иск, давност не тече е мотивирало законодателя да приеме законовите разпоредби, които са били предмет на производството по к. д. № 16/1997 година, а не че е дал задължително тълкуване в тази насока. Видно от решението КС е приел, че в случаите посочени в т. 4.А.1 и т. 4.А.2 от мотивите не може да става въпрос за придобивна давност. Различен е случаят по т. 4.А. 3 от решението, но даденото в него тълкуване се отнася само до незачитането на изтеклата придобивна давност по отношение на земеделските земи, които се възстановяват по реда на ЗСПЗЗ, поради което даденото тълкуване се отнася само до този кръг от въпроси, а не е общо приложимо. Що се отнася до правото на защита по чл. 56 от КРБ, то в решение № 6/27.04.2010 година, постановено по к. д. № 16/2009 година, то е коментирано във връзка с искането за обявяване на противоконституционност на отношение на § 12 от ЗИДЗДДС, обнародван в ДВ бр. 95/2009 година като въпросите разрешени с решението на КС не са идентични и нямат връзка с въпросите предмет на настоящето производство. С оглед на това, както се посочи по-горе, по делото не е установено съществуването на предвидената в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2, пр. 3 от ГПК допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Л. Б. излага съображения и за това, че така формулираните от него като общо основание за допускане на касационното обжалване въпроси покриват и предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на обжалването, тъй като отговорите ще са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на въпросите обаче е налице установена практика, която е съобразена от състава на Софийския апелативен съд, а именно, че правото на иск може да бъде упражнено от момента, в който вземането стане изискуемо. Самото вземане възниква от момента, в който се осъществят предвидените в хипотезата на правната норма предпоставки за това, като знанието или незнанието на титуляра на правото за определени факти, ще е от значение само ако изискването за знание е установено със съответната норма. По същия начин изискуемостта на вземането настъпва с осъществяване на предвидените в хипотезата на правната норма предпоставки за това, като конкретно въпросът от кой момент настъпва изискуемостта на вземането по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е налице и дадено с т. 7 от ППВС № 1/28.05.1979 година задължително тълкуване. От своя страна погасителната давност започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо и може да бъде спирана и прекъсвана само в предвидените в чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД случаи или когато това е предвидено изрично с друга законова разпоредба. Наличието на наказателно производство за дадено действие не води до спиране и прекъсване на погасителната давност за гражданско правните последици от него. Изтичането на предвидената в закона давност води до погасяване на вземането му и до невъзможността същото да бъде реализирано принудително. Наличието на такава практика е пречка за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като не са налице причини същата да бъде изоставена, нито пък се налага да бъде осъвременена или изменена с оглед на промени в обществено икономическия живот или промени в законодателството.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от Р. Л. Б. е поискал обжалваното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 ог ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 295/12.03.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 2212/2017 година по подадената срещу него от Р. Л. Б., касационна жалба с вх. № 499/12.03.2018 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото Р. Л. Б. ще трябва да бъде осъден да заплати на „Златни” АД [населено място] сумата от 100.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 295/01.02.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 2212/2017 година.
ОСЪЖДА Р. Л. Б. с Е. [ЕГН] и адрес за кореспонденция [населено място], [жилищен адрес], чрез адвокат Я. Г. М., да заплати на „ЗЛАТНИ” АД [населено място], [улица], сумата от 100.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице помагач на страната на „ЗЛАТНИ” АД [населено място]”, [улица], а именно Областна дирекция „ЗЕМЕДЕЛИЕ” [населено място], [улица].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.