– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 259
гр. София 21.03.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 14.11.2018 (четиринадесети ноември две хиляди и осемнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3135 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2518/10.04.2018 година, подадена от Н. Д. Д., срещу решение № 4/23.02.2018 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 385/2017 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното решение № 54/16.10.2017 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 545/2016 година, с което е уважен предявения от Й. С. Й. срещу Р. Ч. Ч. и Н. Д. Д. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД, като е обявен за нищожен, като привиден, сключения на 31.01.2013 година между Й. С. Й. и Р. Ч. Ч., като продавачи и Н. Д. Д., като купувач договор за продажба на недвижимия имот с идентификатор № … по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обективиран в нотариален акт № **, том *, рег. № ***, дело № 56/2013 година на Е. В.-нотариус с район на действие района на Районен съд Сливен, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара до размера на 1/2 идеална част от имота.
В подадената от Н. Д. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу нея и Р. Ч. Ч. от Й. С. Й. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Д. Д. твърди, че на налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба Й. С. Й. е подела отговори на същата с вх. № 5499/19.07.2018 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 4/23.02.2018 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 385/2017 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Р. Ч. Ч. не е подал отговор на касационната жалба, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността на същата.
Н. Д. Д. е била уведомена за обжалваното решение на 12.03.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 2518/10.04.2018 година, като е подадена по пощата на 05.04.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение съставът на Апелативен съд Бургас е приел, че на 31.01.2013 година между Й. С. Й. и Р. Ч. Ч., като продавачи и Н. Д. Д., като купувач бил сключен договор за продажба на недвижимия имот с идентификатор № … по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], обективиран в нотариален акт № **, том *, рег. № ***, дело № 56/2013 година на Е. В.-нотариус с район на действие района на Районен съд Сливен, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, като имотът бил притежаван от продавачите в режим на съпружеска имуществена общност. Съществуващият между Р. Ч. Ч. и Й. С. Й. граждански брак е бил прекратен с влязло в сила решение от 28.05.2014 година на Районен съд Сливен, постановено по гр. д. № 5259/2013 година.
Въззивният съд е приел, че в нотариален акт № **, том *, рег. № ***, дело № 56/2013 година на Е. В.-нотариус с район на действие района на Районен съд Сливен, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара изрично било уговорено, че заплащането на продажната цена ще стане по банков път. Било установено, че в деня на сключването на договора за покупко-продажба Й. С. Й. е наредила превод от собствената си банкова сметка по банковата сметка на Н. Д. Д. (открита в същия ден) на сумата от 35 000.00 лева, съответстваща на продажната цена на имота. Същия ден Д. била извършила обратен превод на сумата от 35 000.00 лева по банковата сметка на Й., а на 02.02.2013 година закрила сметката. си
Освен това съставът на Апелативен съд Бургас е приел, че независимо от това че твърдяното от Й. С. Й. обратно писмо не било представено, то по делото съществувало на писмено доказателство, което правело допустимо доказването на твърдяната абсолютна симулация със свидетелски показания. Приложената по делото прокурорска преписка № 2854/2015 година по описа на Районна прокуратура Сливен била образувана по жалба на Н. Д. Д., в която тя изрично посочвала, че лично няма нищо против да изпълни задълженията си, които е поела с подписаното във връзка с нотариалния акт за покупко-продажба споразумение. В преписката се съдържало и обяснение от Д. във връзка с жалбата й, който тя посочвала, че поддържа изцяло посоченото в жалбата. Тези документи са възприети от състава на въззивния съд като начало на писмено доказателство, правещо вероятно твърдяната от Й. абсолютна симулация, поради което били допустими свидетелски показания за установяване на същата. Без значение било какви цели е преследвала Д. с подаването на жалбата до Районна прокуратура Сливен.
Съставът на Апелативен съд Бургас е посочил, че свидетелката Н. много подробно е обяснила пред първоинстанционния съд обстоятелствата довели до извършването не само на атакуваната в настоящото производство сделка, но и още три сделки, осъществени едновременно, по едната, от които тя лично е била страна, в качеството също на купувач, на друг недвижим имот. Била обяснила механизма, по който било извършено „плащането“ на цената от четиримата „купувачи“ по договорите, изцяло съответстващ на твърденията на Й. в исковата й молба. Свидетелката била категорична, че всички участници в договорите, са знаели, че тези продажби не са реални и че имотите след това ще бъдат върнати, след навършване на пълнолетие от децата на Й. С. Й. и Р. Ч. Ч.. .Установеният от свидетелката Н. факт, че нито един от четиримата купувачи по четирите договори, сключени в един и същи ден, не е платил цената на имота със свои средства, а с паричната сума, преведена му по банков път от продавачката по сделките Й., чрез извършен обратен превод по нейната сметка още същия ден, по никакъв начин не се опровергавал от отразеното основание върху преводните нареждания. Н. Д. Д. не била посочила в отговора на исковата молба други факти и не била направила твърдения, че действително е предоставила в заем на Й. С. Й. сумата от 35 000.00 лева и с превода извършен на 31.01.2013 година е извършено реално връщане на тази сума. Свидетелката Н. била заявила още, че към момента на разпита й трите имота, предмет на останалите три продажби са били прехвърлени обратно на децата на Й. С. Й. и Р. Ч. Ч.. От показанията на тази свидетелка не можело да се направи извод, че тя категорично е отрекла при осъществяването на продажбата да е подписала такъв тип споразумение. Напротив, от обясненията й ставало ясно, че е подписала всички предоставени и за подпис документи във връзка със продажбата и е възможно да е подписала и такова допълнително споразумение, но не си спомня, но е знаела много добре, че „тази сделка е направена с цел опазване на имота от всички страни-тези които получаваха и тези, които даваха“. Напълно обяснимо било да няма спомен, за допълнително споразумение, тъй като видно от показанията на свидетеля Ш. тези споразумения са били изготвени в един екземпляр и било естествено да се съхранява от продавача по симулативната сделка. В същия смисъл са и показанията на свидетеля Ш., който бил близък от 20 години с Й. С. Й. и Р. Ч. Ч.., а с Н. Д. Д. се познавал лично от 2014 година. Свидетелят сочел, че Й. С. Й. и Р. Ч. Ч., които към момента на продажбата на недвижимия имот, предмет на настоящото производство са били съпрузи са имали притеснения във връзка със задължения на „Чанев“ ООД [населено място],, в което бившите съпрузи са съдружници, към друго дружество, в много голям размер, и по негов съвет са осъществили разпоредителни сделки с имоти на семейството, заплашени от принудително изпълнение върху тях, за да запазят тези имоти в семейството. Същият свидетел заявил, че той лично е съставил и написал на 31.01.2013 година обратните писма за четирите сделки, в по един екземпляр, но не е присъствал на самото им подписване от страните. Ш. установявал също така, че Й. С. Й. не е била допускана до офиса на „Чанев“ ООД [населено място] някъде от края на 2013 година и това е момента, в който вече са били влошени отношенията между бившите вече съпрузи, а Р. Ч. Ч.. започнал съвместен бизнес с дружеството, чийто длъжник е бил. Свидетелят бил категоричен, че с Н. Д. Д. се е запознал лично когато ответникът Р. Ч. Ч. започнал общ бизнес с дружеството „Алси“, собственост на Н. Ф., като по този начин са били уредени отношенията с дълга. Свидетелят Ш. е заявил, че лично е разговарял с Н. Д. Д., че имотът предмет на продажбата трябва да бъде върнат на лице, което Р. Ч. Ч. посочи.
Въззивният съд е приел, че доказателства за платени от името на Н. Д. Д. дължими данъци и такси битови отпадъци за минали години, както и за 2013 година за процесния недвижим имот не установяват, че плащането им е извършено от Д.., тъй като нито един от документите не съдържал подпис на лицето, което е платило сумите, още повече, че не съществувало изискване, собственикът на имот лично да заплаща тези разходи за имота и това може да бъде извършено от всяко лице, без необходимост от изрично упълномощаване. Само за пълнота следвало да се посочи, че видно от представената по делото скица на поземления имот с идентификатор … , издадена от СГКК [населено място], към 12.01.2017 година имотът все още е отразен в кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] като собствен на Р. Ч. Ч..
Въз основа на горното съставът на Апелативен съд Бургас е приел, че сключеният договор е привиден, когато страните са се съгласили, че няма да се дължат посочените престации. Когато страните са се съгласили, че няма да си дължат нищо, както било в настоящия случай, симулацията била абсолютна. От показанията на разпитаните свидетели по недвусмислен начин се установявало, че при сключване на договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № **, том *, рег. № ***, дело № 56/2013 година на Е. В.-нотариус с район на действие района на Районен съд Сливен, вписана под № *** в регистъра на Нотариалната камара, страните по него не са желали настъпването на правните последици от същия. Те се били договорили, че и след извършването на продажбата, собственици на имота ще бъдат продавачите, а купувача не дължи плащането на цената. Този извод се подкрепял изцяло и от представеното банково извлечение от движението по сметката на Н. Д. Д., установяващо в един и същи ден, в деня на сделката, постъпване на сума в размер на договорената по договора за покупко-продажба цена от 35000.00 лева от лична сметка на Й. С. Й. и веднага след това превод направен от Д. на същото сума по сметката на Й.. Откриването на сметката на Н. Д. Д. в деня на договора и закриването й веднага след сключването му, също подкрепял този извод. Имайки това въззивният съд е приел за доказан предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД за доказан и основателен.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Д. Д. е поискала допускането на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас по правния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, който въпрос според касаторката бил разрешен в противоречие с ППВС № 1/13.07.1953 година, ППВС № 7/27.12.1965 година, ППВС № 110.11.1985 година, ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, както и с решение № 324/22.04.2010 година, постановено по гр. д. № 1413/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 237/24.06.2010 година, постановено по гр. д. № 826/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 година, постановено по т. д. № 823/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 134/30.12.2013 година, постановено по т. д. № 34/2013 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така поставения въпрос е съществен, но не е основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. При постановяването му въззивният съд се е съобразил със задължението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, като след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка да посочи кои от тях приема за доказани и кои не, както и при наличието на противоречиви доказателства да посочи на кои от тях дава вяра и на кои не, като посочи и причините за това. След установяване на това кои факти и твърдения са доказани въззивният съд е подвел същите под приложимата за тях законова разпоредба и с оглед на това е формирал крайния си извод по съществото на спора. Тази дейност на въззивния съд е намерила отражение в мотивите на обжалваното решение, които са съобразени с установените в посочената от Д. съдебна практика и съдържат собствени изводи на съда.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са изложени и съображения за това, че съставът на Апелативен съд Бургас в противоречие с практиката на ВКС е приел за допустимо да установява факти, за които се изискват писмени доказателства със свидетелски показания, за нарушено разпределение на доказателствената тежест между страните, за неправилна преценка и игнориране на определени доказателства. По отношение на тях обаче не са формулирани конкретни правни въпроси отговарящи на изискванията по т. 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, като с оглед на дадените със същото указания съдът не може служебно да формулира такъв от изложените твърдения. Затова по отношение на тези твърдения не е доказано нито наличието на общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито някое от допълнителните основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Д. Д. е поискала обжалваното решение на Апелативен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, т. е. поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 4/23.02.2018 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 385/2017 година, по подадената срещу него от Н. Д. Д., касационна жалба с вх. № 2518/10.04.2018 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед на изхода на Н. Д. Д. ще трябва да заплати на Й. С. Й. сумата от 1000.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4/23.02.2018 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 385/2017 година.
ОСЪЖДА Н. Д. Д. ,[жк], [жилищен адрес], с Е. [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат С. Н. от АК Сливен да заплати на Й. С. Й. Д. Д.“, с Е. [ЕГН] сумата от 1000.00 лева разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.