2
определение по гр.д.№ 2929 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 131
София, 22.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2929 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. Б. и М. Р. Б. срещу решение № 140 от 12.04.2018 г. по в.гр.д.№ 68 от 2018 г. на Смолянския окръжен съд, с което е отменено решение № 623 от 06.12.2017 г. по гр.д.№ 702 от 2017 г. на Смолянския районен съд и вместо него е постановено ново решение за уважаване на предявените от М. К. Т., С. К. Я. и Н. К. Т. срещу М. М. Б. и М. Р. Б. искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване на правото на собственост върху 1/2 ид.ч. от сграда с площ от 74 кв.м., представляваща обект с идентификатор ….. по кадастралната карта на [населено място], м.“Т.“ от 2005 г., построена в два имота /имоти с идентификатори ….. и…… / и с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост върху 1/2 ид.ч. от сградата, като премахнат поставените в сградата свои вещи- пчелни кошери, стар хладилник, прозорци и катинар на една от вратите.
В жалбата се твърди, че решението на Смолянския окръжен съд е недопустимо и неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Касаторите са посочили следните правни въпроси, които според тях са от значение за конкретното дело:
1. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по иск, който според приетия по делото доклад не е предявен ?
2. Допустимо ли е въззивният съд да измени правната квалификация, дадена в доклада на първоинстанционния съд, без нарочен акт, а едва с произнасянето си с крайния съдебен акт- решение за първи път да въведе новата правна квалификация ?
3. Изпълнил ли е въззивният съд задълженията си да съдейства на страните при упражняване на процесуалните им права, както и спазил ли е въззивният съд служебното си задължение в случай, че установи непълен или неправилен доклад по делото, приет в противоречие с императивни правни норми или задължителна съдебна практика, да отстрани констатираното нарушение, като измени и допълни доклада по делото ?
4. При неопределеност в заявения от ищеца петитум на иска /в случая липсва на яснота в обстоятелствената част и петитума на исковата молба относно това с какви действия ответниците пречат на ищците да ползват имота си/ следва ли въззивният съд да извърши служебна проверка на редовността на исковата молба и при необходимост да я остави без движение ?
5. Следва ли искът да се счита за изменен, ако съдът не се е произнесъл по въпроса и трябва ли въззивната инстанция да приеме изменението за надлежно ?
6. При заявена претенция по чл.109 ЗС произнасянето по въпроса за владението представлява ли произнасяне по непредявен иск ?
7. Следва ли въззивната инстанция да се произнесе изрично в съдебния си акт и какви вещи съобразно доказателствата по делото се съхраняват в помещението и с какво конкретните действия на ответниците създават пречки на собственика да упражнява правата си ? При иск по чл.109 ЗС необходимо ли е ищецът да докаже, че неоснователните действия на ответниците му пречат да упражнява своето право ?
8. Следва ли по делото да бъдат обсъдени всички доказателства и допустимо ли е въззивната инстанция да игнорира изцяло свидетелските показания на даден свидетел ? Следва ли в процеса да бъдат оценени всички доказателства в тяхната съвкупност ?
9. Какво правно значение има прекъсването на владението и може ли след прекъсване на владение за повече от 6 месеца да се позовава страната на същото /прекъснато вече владение/ като придобивно основание ?
10. Какви правни и фактически действия могат да доведат до прекъсване на придобивната давност ?
Касаторите считат, че първият и вторият посочен от тях въпрос са от значение за допустимостта на съдебното решение по иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
По третият въпрос считат, че е налице противоречие между обжалваното решение и посочена от тях практика на ВКС: т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 61 от 01.07.2016 г. по гр.д.№ 5652 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 71 от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 138 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 148 от 15.07.2014 г. по гр.д.№ 952 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 98 от 01.08.2014 г. по гр.д.№ 1250 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 317 от 27.06.2012 г. по гр.д.№ 117 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о.
По четвъртия въпрос се твърди противоречие с т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 403 от 19.10.2012 г. по гр.д.№ 321 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о.
По петия поставен въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 114 от 19.01.2017 г. по гр.д.№ 1357 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о.
По шестия въпрос се твърди противоречие с решение № 139 от 16.06.2016 г. по гр.д.№ 3400 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о.
По седмия въпрос се твърди противоречие с т.3 от Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС.
По осмия поставен въпрос се сочи противоречие с решение № 450 от 21.07.2009 г. по гр.д.№ 3547 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр.д.№ 4112 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 796 от 02.02.2011 г. по гр.д.№ 1660 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 1989 от 02.06.1983 г. по гр.д.№ 1405 от 1983 г. на ВС, II г.о., решение № 394 от 22.02.2005 г. по гр.д.№ 2760 от 2003 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 752 от 18.11.1988 г. по гр.д.№ 637 от 1988 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 85 от 06.02.2009 г. по гр.д.№ 4684 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 748 от 18.07.1956 г. по гр.д.№ 4123 от 1956 г. на ВС, II г.о.
По деветия поставен въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о. и с Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.
По десетия въпрос се твърди противоречие с решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр.д.№ 1519 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о.
Освен това се твърди, че обжалваното решение е и очевидно неправилно.
В писмен отговор от 11.07.2018 г. ответниците по касационната жалба М. К. Т., С. К. Я. и Н. К. Т. оспорват същата. Молят касационното обжалване на решението на Смолянския окръжен съд да не бъде допускано и да им се присъдят направените по делото разноски.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови обжалваното решение за уважаване на предявените искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.109 ЗС, въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците К. М. Т. е закупил процесната постройка от Щ. Х. Б. с неформален договор от 1970 г. Приел е, че тази неформална продажба не е имала за последица прехвърлянето на правото на собственост в полза на наследодателя на ищците, но че тя представлява начало на владение, което може да е основание за придобиване на сградата по давност. Според съда, след тази неформална продажба /след 1970 г./ в продължение на повече от 10 г. наследодателят на ищците К. Т. е владял процесната постройка, а след неговата смърт през 2008 г. ищците са продължили това владение. Владението е било осъществявано и чрез други лица- в случая чрез свидетеля М. Б. /старо име Х./, на когото постройката е била предоставена от наследодателя на ищците за ползване: за да живее там и да отглежда животни.
До извода за осъществявано от наследодателя на ищците К. Т. непрекъснато владение на постройката в продължение на повече от 10 години въззивният съд е достигнал след обстойно обсъждане и анализ на събраните по делото свидетелски показания на Н. М. /праводател на ответниците и племенник на Щ. Б./, Д. Б., М. Б., М. Х., Ю. П. и В. Б..
Съдът е приел, че по делото са представени не само гласни, но и безспорни писмени доказателства затова, че К. Т. е упражнявал фактическа власт върху постройката с намерение да я свои: скица № 384 от 11.05.1988 г. и удостоверение за регулационно положение № 461 от 11.05.1988 г., издадени от ОбНС-С. по молба на К. Т., за да послужат пред РС- Смолян за издаване на нотариален акт за постройката, разписен лист към плана, в който процесната сграда е записана като собственост на К. Т., доказателства за декларирането на сградата като собствена на К. Т. през 1998 г. с влизане в сила на ЗМДТ, за предекларирането й като собственост на ищците след смъртта на К. Т. и за плащането на данъци за нея в продължение на повече от 20 години.
Поради всичко гореизложено въззивният съд е приел, че процесната сграда е станала собственост на наследодателя на ищците К. Т. още през 1980 г. /след изтичане на 10 години от установяването на владението през 1970 г./ и че след смъртта на К. Т. през 2008 г. тази сграда е собственост на неговите наследници и ищци по делото.
Обстоятелството, че една от ответниците М. Б. е съхранявала в процесната постройка празни кошери през последните 2-3 години, според съда, не обосновава правото й на собственост върху тази постройка. С нотариалния акт № … от …. г. ответниците са закупили само земята, без сградата, което съгласно чл.63, ал.2 ЗС е допустимо, а от 2013 г. до предявяването на исковата молба през 2017 г., дори ответницата да е владяла част от постройката, не е изтекъл необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок за придобиване на постройката по давност.
Тъй като ищците са собственици на процесната постройка, а ответницата М. Б. пречи на ищците да упражняват това свое право на собственост в пълен обем като през последните 2-3 години е сменила катинара за една от вратите на сградата и е поставила там за съхранение празни кошери, земеделски инвентар, картофи и други свои вещи /което се установява от показанията на свидетелите Б., Х., П. и Б./, съдът е приел за основателен и предявения иск с правно основание чл.109 ЗС.
I. С оглед тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не е налице соченото от касаторите основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси:
1. Първият поставен въпрос /Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по иск, който според приетия по делото доклад не е предявен ?/ няма отношение към въпроса за допустимостта на съдебното решение. Фактът, че в изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото съдът неправилно е приел, че ищците са предявили само един иск по чл.109 ЗС, а не два иска, както изрично е посочено в исковата молба /иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и иск с правно основание чл.109 ЗС/ няма за последица недопустимост на постановеното решение по тези два иска. Недопустимо би било съдебно решение по иск, който не е бил предявен с исковата молба, а не който не е бил посочен като такъв от съда в доклада му по делото.
2. Вторият поставен въпрос /Допустимо ли е въззивният съд да измени правната квалификация, дадена в доклада на първоинстанционния съд, без нарочен акт, а едва с произнасянето си с крайния съдебен акт- решение за първи път да въведе новата правна квалификация ?/ също няма отношение към допустимостта на решението, тъй като по конкретното дело не е променяна правната квалификация на предявените искове, а в решението е прието, че са предявени 2 иска, вместо посочения в доклада по делото 1 иск. Отново се касае за неправилност на доклада, която неправилност би могла да се квалифицира като съществено процесуално нарушение /само ако в крайна сметка е довела до постановяване на неправилно решение/, но няма отношение към въпроса за допустимостта на съдебното решение.
3. По третия поставен въпрос /Изпълнил ли е въззивният съд задълженията си да съдейства на страните при упражняване на процесуалните им права, както и спазил ли е въззивният съд служебното си задължение в случай, че установи непълен или неправилен доклад по делото, приет в противоречие с императивни правни норми или задължителна съдебна практика, да отстрани констатираното нарушение, като измени и допълни доклада по делото ?/ няма противоречие между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС. В т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че въззивният съд не е длъжен да прави нов доклад по делото, ако направеният от първоинстанционният съд доклад е непълен или неточен; че допуснатите от първоинстанционният съд нарушения във връзка с доклада могат да бъдат взети предвид от въззивния съд само ако са посочени във въззивната жалба като основания за неправилност на първоинстанционното решение и че въззивният съд е длъжен служебно да приложи императивни материалноправни норми. Напълно в съответствие с това ТР и с останалата задължителна практика на ВКС по този въпрос въззивният съд не е изменил и допълнил доклада на първоинстанционния съд, въпреки че той е бил непълен /в него не е посочено, че освен иска по чл.109 ЗС е предявен и иск по чл.124, ал.1 ГПК/; не се е произнасял относно това дали първоинстанционният съд е допуснал нарушения във връзка с доклада, тъй като такива нарушения не са били изрично посочени във въззивната жалба и в отговора към нея като основания за неправилност на първоинстанционното решение и е приложил относимите към конкретния правен спор императивни материалноправни норми.
4. Четвъртият поставен въпрос /При неопределеност в заявения от ищеца петитум на иска /в случая липсва на яснота в обстоятелствената част и петитума на исковата молба относно това с какви действия ответниците пречат на ищците да ползват имота си / следва ли въззивният съд да извърши служебна проверка на редовността на исковата молба и при необходимост да я остави без движение ?/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не е свързан и не е от значение за конкретното дело, по което няма неопределеност на петитума на предявените искове. Напротив, петитумът на исковата молба е пределно ясен: претендира се за установяване на правото на собственост на ищците върху 1/2 ид.ч. от процесната сграда и за осъждане на ответниците да преустановят действията, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост върху сградата и премахнат поставените в сградата пчелни кошери, стар хладилник, прозорци и катинар.
5. Петият поставен въпрос /Следва ли искът да се счита за изменен, ако съдът не се е произнесъл по въпроса и трябва ли въззивната инстанция да приеме изменението за надлежно ?/ също не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не е от значение за правилността на постановеното решение за установяване на собственост върху 1/2 ид.ч. от сградата: При липсата на произнасяне на съда по направеното намаление на първоначално предявения иск за установяване на собственост върху цялата постройка в иск за установяване на собственост върху 1/2 ид.ч. от тази постройка, непроизнасянето на съда в решението по отношение на останалата 1/2 ид.ч. от постройката би могло да представлява непълнота на това решение /когато не са били налице основания за допускане намалението на иска/, но по никакъв начин не влияе на правилността на решението за установяване на собственост върху процесната 1/2 ид.ч. от постройката.
6. По шестия поставен въпрос /При заявена претенция по чл.109 ЗС произнасянето по въпроса за владението представлява ли произнасяне по непредявен иск ?/ няма противоречие между обжалваното решение и посоченото от касаторите решение № 139 от 16.06.2016 г. по гр.д.№ 3400 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. В това решение на ВКС е прието, че ако първоинстанционният иск е сезиран само с искане за признаване на правото на собственост, но се е произнесъл и за предаване на владението, е налице произнасяне по непредявен иск /а не произнасяне при неправилна правна квалификация на спорното право/ и на това основание първоинстанционното решение може да бъде обезсилено в осъдителната си част. Напълно в съответствие с това решение на ВКС в обжалваното решение съдът се е произнесъл само по предявените искове по чл.124, ал.1 ГПК за установяване на собственост и по чл.109 ЗС, като не е осъдил ответниците да извършат нещо, което не е било поискано от ищците в петитума на исковата им молба.
7. По седмия поставен въпрос /Следва ли въззивната инстанция да се произнесе изрично в съдебния си акт и какви вещи съобразно доказателствата по делото се съхраняват в помещението и с какво конкретните действия на ответниците създават пречки на собственика да упражнява правата си ? При иск по чл.109 ЗС необходимо ли е ищецът да докаже, че неоснователните действия на ответниците му пречат да упражнява своето право ?/ също няма противоречие на обжалваното решение с посочената т.3 от Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4 от 2015 г. на ОСГК на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с това тълкувателно решение въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.109 ЗС е основателен, тъй като с ползването на част от собствената на ищците постройка /поставяне на свои вещи в част от нея/ ответниците пречат на ищците да упражняват правото си на собственост върху тази постройка в пълен обем.
8. По осмия поставен въпрос /Следва ли по делото да бъдат обсъдени всички доказателства и допустимо ли е въззивната инстанция да игнорира изцяло свидетелските показания на даден свидетел ? Следва ли в процеса да бъдат оценени всички доказателства в тяхната съвкупност ?/ също няма противоречие на обжалваното решение с посочената от касаторите практика на ВКС: решение № 450 от 21.07.2009 г. по гр.д.№ 3547 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 570 от 06.11.2009 г. по гр.д.№ 4112 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 796 от 02.02.2011 г. по гр.д.№ 1660 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 1989 от 02.06.1983 г. по гр.д.№ 1405 от 1983 г. на ВС, II г.о., решение № 394 от 22.02.2005 г. по гр.д.№ 2760 от 2003 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 752 от 18.11.1988 г. по гр.д.№ 637 от 1988 г. на ВКС, ГК, III г.о., определение № 85 от 06.02.2009 г. по гр.д.№ 4684 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 748 от 18.07.1956 г. по гр.д.№ 4123 от 1956 г. на ВС, II г.о. В съответствие с нея въззивният съд обстойно е обсъдил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност.
9, 10. Деветият и десетият поставени въпроси /9. Какво правно значение има прекъсването на владението и може ли след прекъсване на владение за повече от 6 месеца да се позовава страната на същото /прекъснато вече владение/ като придобивно основание ? и 10. Какви правни и фактически действия могат да доведат до прекъсване на придобивната давност ?/ не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които биха могли да обусловят допускане на касационното обжалване на решението, тъй като по тези въпроси въззивният съд не се е произнасял. Той и не е бил длъжен да се произнася по тях, доколкото по делото не е било установено прекъсване на владението на наследодателя на ищците К. Т. през периода от 1970 г. до 1980 г., когато е изтекъл предвидения в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен давностен срок за придобиване на постройката при осъществяваното от Т. недобросъвестно владение.
Няма противоречие между обжалваното решение и посоченото от касаторите Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС. Не отговаря на истината твърдението на касаторите, че в това тълкувателно решение е прието, че изтичането на срока на придобивната давност не води автоматично до възникване на право на собственост в полза на владелеца на недвижимия имот и че позоваването на придобивна давност след изгубване на владението за повече от 6 месеца не може да ползва владелеца и неговите правоприемници, поради прекъсването на давността с изгубване на владението и юридическото заличаване с обратна сила на изтеклия период на давностия срок. В тълкувателното решение е приета за правилна точно противоположната теза: че правото на собственост на основание давностно владение се придобива с изтичане на предвидения в закона давностен срок; че давността не се прилага служебно, но позоваването на тази давност не е елемент от фактическия състав на придобиването по чл.79, ал.1 ЗС и че в производство по спор за собственост или за делба на владения имот наследниците на починал към този момент владелец имат право да се позоват на изтекла в негова полза придобивна давност за имота. Напълно в съответствие с приетото в това тълкувателно решение въззивният съд е приел, че в исковата молба ищците са се позовали на изтекла в полза на техния наследодател К. Т. придобивна давност за процесната постройка и че К. Т. е станал собственик на тази постройка още през 1980 г. /след изтичане на 10 години от установяване на владението върху нея/.
II. Не е налице и соченото от касаторите основание на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК за допускане на касационното обжалване- очевидна неправилност на решението. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
III. Няма и вероятност и решението да е нищожно или недопустимо /основания по чл.280, ал.2 ГПК/: същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл.109 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Смолянския окръжен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата М. Т. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 600 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 140 от 12.04.2018 г. по в.гр.д.№ 68 от 2018 г. на Смолянския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. М. Б. и М. Р. Б. и двамата от [населено място], [улица], вх…., ап….. да заплатят на М. К. Т. от [населено място], [улица] на основание чл.78 ГПК сумата 600 лв. /шестстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.