7
определение по гр.д.№ 3652 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 140
София, 26.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
след като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 3652 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. В. П. и В. В. П. срещу решение № 252 от 25.06.2018 г. по в.гр.д.№ 153 от 2018 г. на Смолянския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 18 от 12.02.2018 г. по гр.д.№ 56 от 2015 г. на Чепеларския районен съд за отхвърляне на предявените от А. В. П. и В. В. П. срещу ЕТ „Марсилия-Мариан Чаушев“ искове с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване на владението на следния имот: ливада от 0,280 дка, находяща се в строителните граници на [населено място], м.“Л.“, с пл.№ ….., кв.1 по ЗРП на [населено място] от 1984 г., нанесен в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-35 от 15.06.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с идентификатор ….. , представляващ част от УПИ X. в кв……, и с правно основание чл.73, ал.1 ЗС за осъждане на ответника да заплати обезщетение за ползването на имота в периода от 27.03.2011 г. до 26.03.2014 г. в размер на 3 600 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.03.2014 г. до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че решението на Смолянския окръжен съд е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Касаторите твърдят, че обжалваното решение противоречи на посочената от тях практика на ВКС: решение № 38 от 18.02.2015 г. по гр.д.№ 5208 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 254 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1134 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 76 от 05.06.2018 г. по гр.д.№ 3195 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 115 от 28.11.2017 г. по гр.д.№ 4627 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 166 от 31.10.2017 г. по гр.д.№ 5098 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о.
Освен това, касаторите считат, че произнасянето на ВКС по настоящото дело би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че обжалваното решение е очевидно неправилно- основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК.
В писмен отговор от 10.09.2018 г. пълномощникът на ответника ЕТ „Марсилия – Мариан Чаушев“ оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението на Смолянския окръжен съд да не бъде допускано и на ЕТ да бъдат присъдени направените по делото през ВКС разноски за адвокат.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: За да постанови обжалваното решение за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените от А. В. П. и В. В. П. срещу ЕТ „Марсилия-Мариан Чаушев“ искове по чл.108 ЗС и чл.73, ал.1 ЗС, въззивният съд е приел, че ищците не са доказали да са собственици на процесния имот- ливада с площ от 0,280 дка, представляваща част от УПИ X. в кв…… по плана на [населено място]. Приел е, че решение № 758 от 17.06.1996 г. на ПК- [населено място], на което ищците основават правата си, е незаконосъобразно поради неизпълнение на изискванията на процедурата по чл.13 ППЗСПЗЗ. Според съда, разпоредбата на чл.11 от ППЗСПЗЗ предвиждала възстановяването на собствеността върху процесния имот, който се намира в строителните граници на населеното място, да се извърши въз основа на удостоверение и скица по чл.13, ал.4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ. В случая представеното удостоверение № 2044 от 20.06.1996 г. било издадено след решението на ПК- [населено място] от 17.06.1996 г. След решението на ПК е издадена и скицата от м.07.1996 г., находяща се на лист 15 от гр.д.№ 56 от 2015 г. Освен това, върху тази скица не било видно да има печат на Общината /тоест не е ясно от кого е издадена/ и в нея процесният имот /ливада с площ от 0,280 дка/ нито е графично очертан, нито са посочени границите му. Предвид на това съдът е приел, че имотът не е индивидуализиран и решението на ПК не е породило реституционен ефект- с него ищците не се легитимирали като собственици именно на процесния имот.
Въззивният съд е приел за неоснователно направеното от ищците във въззивната им жалба възражение за недопустимост на първоинстанционното решение, поради произнасянето на съда по недопустимо възражение на ответника за придобивна давност. Приел е, че възражението на ответника за придобиване на имота по давност е допустимо, тъй като е направено още в отговора на исковата молба. В него ответникът е заявил, че се позовава на придобивна давност и на присъединяване на владението на праводателя си Община Доспат и е посочил както началният срок на своето владение- 23.11.2011 г., така и началният момент на владението на Община Доспат – 1996-1997 г.
I. С оглед тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като няма противоречие между това решение и посочената от касаторите практика на ВКС:
1. В решение № 38 от 18.02.2015 г. по гр.д.№ 5208 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 254 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1134 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че административната процедура по възстановяване на земеделски земи по ЗСПЗЗ, намиращи се в урбанизирана територия, приключва с издаване на решението на Поземлената комисия /ПК, сега ОСЗ/. Приема се, че в този случай не е необходимо към решението на ПК да бъде издадена скица, тъй като индивидуализацията на имота, правото на собственост върху който се възстановява с решението на ПК, вече е извършена в процедура по чл.13 ППЗСПЗЗ- чрез издаване на удостоверение по чл.13, ал.5 ППЗСПЗЗ и скица от техническата служба на общината по чл.13, ал.6 ППЗСПЗЗ, в които се посочват и графично се отразяват границите и площта за възстановяване на правото на собственост на имота.
Напълно в съответствие с тази практика на ВКС в обжалваното решение е прието, че за да бъде индивидуализиран процесният имот, който се намира в строителните граници на [населено място], преди издаването на решението на ПК- [населено място] от 17.06.1996 г. за възстановяване на собствеността е следвало да бъдат издадени удостоверение и скица от техническите органи на Община Доспат по чл.13, ал.4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ, в които да са посочени площта, границите и точното местоположение на имота. Тъй като в случая удостоверението № 2044 от 20.06.1996 г. и скицата от м.07.1996 г. са издадени след решението на ПК, а за скицата от м.07.1996 г. не е ясно от кого е издадена и в нея няма графично отражение на точното местоположение и границите на ливадата с площ от 0,280 дка, напълно в съответствие със закона и с горепосочената практика на ВКС въззивният съд е приел, че тези удостоверение и скица не индивидуализират имота- предмет на решението на ПК- [населено място] от 17.06.1996 г., поради което това решение няма реституционен ефект и не легитимира ищците като собственици именно на описания в исковата молба имот.
2. В решение № 76 от 05.06.2018 г. по гр.д.№ 3195 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. по въпросите, по които е било допуснато касационното обжалване, е прието, че въззивният съд е длъжен да даде указания на страните за посочване на доказателства за установяване на определен факт с правно значение, за който първоинстанционният съд е приел, че е установен и е безспорен и че не може да обоснове отхвърлянето на иска на обстоятелства, които не са били спорни между страните.
Обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС, тъй като с него Смолянският окръжен съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд въз основа на същите доказателства и установени по делото факти, като разглеждайки и обсъждайки същите тези факти е достигнал до различни правни изводи от изводите на първоинстанционния съд: Първоинстанционният съд е приел, че обстоятелството, че удостоверението и скицата по чл.13, ал.5 и ал.6 ППЗСПЗЗ са били издадени след решението на ПК- [населено място] и че скицата не е подпечатана с печат на Община Доспат и не съдържа графично отразяване на границите на процесния имот, не влияе на законосъобразността на решението на ПК- [населено място] и неговото вещноправно действие, докато въззивният съд е приел обратното: че решението на ПК- [населено място] не легитимира ищците като собственици на процесния имот и няма реституционен ефект, тъй като представените по делото удостоверение и скица не индивидуализират имота, правото на собственост върху който подлежи на възстановяване, така както изискват чл.13, ал.4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ.
Въпросът дали решението на ПК- [населено място] от 17.06.1996 г. е законосъобразно и дали има вещноправно действие е бил спорен между страните /въведен е като спорен от ответника още с отговора на исковата молба от 14.07.2014 г./, поради което въззивният съд не е бил длъжен да дава указания и да дава нова възможност на ищците да ангажират нови доказателства пред втората инстанция за законосъобразността и вещноправното действие на това решение на ПК.
3. В решение № 115 от 28.11.2017 г. по гр.д.№ 4627 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. по въпроса, по който е било допуснато касационното обжалване, е прието, че имот, който не е бил внасян в ТКЗС, не подлежи на възстановяване по предвидения в ЗСПЗЗ особен административен ред и че такъв имот може да бъде придобиван по давност. Това решение няма никакво отношение към настоящото дело, по което самите ищци и касатори в настоящото производство твърдят, че са собственици на имота на основание решение на ПК- [населено място] /тоест, че имотът е бил внесен в ТКЗС и подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ/.
4. В решение № 166 от 31.10.2017 г. по гр.д.№ 5098 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, е прието, че изтеклата до влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ /23.11.21997 г./ придобивна давност на земеделска земя не се зачита и от този момент започва да тече нова давност, а ако собствеността се възстановява с решение на ПК след тази дата- придобивната давност започва да тече от момента на възстановяване на собствеността. Разгледаният в това решение въпрос за началният момент на придобивната давност на земеделска земя е неотносим към настоящото дело, по което въззивният съд е отхвърлил иска за собственост не защото имотът е придобит по давност от ответника след възстановяването му с решение на ПК- [населено място], а защото е приел, че ищците въобще не са доказали, че са придобили процесния имот на основание реституция по ЗСПЗЗ /защото решението на ПК- [населено място], на което ищците основават правата си, няма вещноправен ефект/.
Доколкото във въззивното решение е споменато възражението на ответника за придобивна давност, то е било във връзка с произнасянето на въззивния съд по направеното от ищците във въззивната жалба възражение за недопустимост на първоинстанционното решение, а не защото въззивният съд е разгледал и се е произнесъл по това възражение за давност.
II. Не е налице и соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато законът е непълен, което налага произнасянето на ВКС чрез прилагане на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата към конкретното дело правна норма е неясна, което налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради промени в законодателството или в обществените условия се налага ВКС да промени практиката си, като даде едно ново, различно тълкуване на правната норма.
В конкретния случай касаторите не са посочили коя приложима към конкретното дело правна норма е непълна или неясна и поради това се налага ВКС да приложи правото или закона по аналогия или да тълкува тази норма. Не е посочено и кои промени в законодателството или в обществените условия налагат установената и посочена и от самите касатори практика на ВКС по споровете за собственост на земеделски земи да бъде променена.
III. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
IV. Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.108 ЗС и чл.73, ал.1 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Смолянския окръжен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 645 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 252 от 25.06.2018 г. по в.гр.д.№ 153 от 2018 г. на Смолянския окръжен съд.
ОСЪЖДА А. В. П. и В. В. П. и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица] да заплатят на ЕТ „Марсилия-Мариан Чаушев“ със съдебен адрес: гр. Смолян, бул. „България“ № 7, ет.2, чрез адв.С. М. на основание чл.78 ГПК сумата 1 645 лв. /хиляда шестстотин четиридесет и пет лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.