2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 285
София, 28.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3969 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. М. В., с адрес в [населено място], представляван от адв. К. К., против въззивното решение № 3595 от 5 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 3668/2017 г. по описа на Софийския градски съд, с което е отхвърлен предявеният от В. иск за осъждането на Прокуратурата на Република България да му заплати сумата от 10000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди вследствие прекратяване на следствено дело № 521А/1996 г. по описа на 09 Р.-Л., съответно на образуваната впоследствие прокурорска преписка № Н.-283/1997 г. по описа на СРП, поради изтичането на абсолютната давност.
В касационната жалба се поддържа наличието на всички пороци по чл. 281, т. 3 ГПК във въззивното решение. Касаторът твърди, че неправилно въззивният съд е приел, че след като воденото наказателното производство е прекратено поради изтичане на абсолютната давност, не са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, поради което независимо дали са доказвани претърпени неимуществени вреди, искът е неоснователен. За грешен се сочи изводът, че не следва да се взема предвид друго приключило съдебно дело по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 6 КЗПЧОС, между страните за вреди от продължителното водене на наказателното производство, доколкото към предявяването на този иск не е съществувал законовият текст на чл. 2б ЗОДОВ. Не било съобразено, че в исковата и многобройните уточняващи молби се твърди, че без да е налице надлежно повдигане на обвинение и привличане като обвиняем, в нарушение на изискванията на НПК, на базата на неверни или неистински документи, спрямо него е водено досъдебно производство. Поддържа се, че когато са налице вреди от действията на правоохранителните органи, при предпоставки различни от предвидените в специалните разпоредби на ЗОДОВ, отговорността може да се реализира по общия исков ред. Касаторът заключава, че съдът, разглеждайки заявените от ищеца обстоятелства и искания, е дал неправилна правна квалификация на спорното право, като е допуснал нарушение на материалния закон. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос, като се твърди очевидна неправилност на решението.
Ответникът Прокуратура на Република България не взема становище по касационната жалба.
Въззивният съд взема предвид установените по спора факти: на ищеца е повдигнато обвинение за престъпление през 1996 г., като наказателното производство е спирано и възобновявано няколкократно, а с постановление на прокурор от 10.10.2011 г., производството е прекратено поради изтичане на абсолютния давностен срок от 15 години. Констатирано е, че с решение № 362 от 21.11.2013 г. по гр.д. № 92/2013 г. по описа на ВКС, IV г.о., Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца обезщетение от 5000 лева на основание чл. 49 ЗЗД за причинени неимуществени вреди от продължилото над разумния срок наказателно производство в периода 28.02.2006 г.-28.02.2011 г. Въззивният съд приема, че прекратяването на наказателното производство е по причина, която не попада в приложното поле на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като нито е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано, а поради това, че в хода на наказателното производство е изтекла давността за наказателно преследване, което основание за прекратяване не е предвидено в ЗОДОВ като такова, водещо до незаконност на обвинението. Посочено е, че съгласно т. 8 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, ВКС, изтичането на давността, изключваща наказателната отговорност, не дава право на обвиненото лице да иска заплащане на вредите, претърпени по време на наказателното производство до изтичане на давността, поради което липсата на една от предпоставките за ангажиране отговорността на държавата в лицето на правозащитния орган Прокуратура на Република България, прави иска неоснователен, независимо от доказването на вреди и причинната им връзка с повдигнатото обвинение. Изложени са съображения, че воденото между същите страни и приключило друго съдебно дело, по което е уважен иск на същия ищец срещу същия ответник, но за вреди от продължително водене на същото наказателно производство на основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 6 КЗПЧОС, не обуславя обратен извод, доколкото към момента на предявяване на иска по другото дело през 2007 г., още не бил в сила законовият текст на чл. 2б ЗОДОВ (в сила от 15.12.2012 г.).
К. съд приема, че поставеният от касатора въпрос може ли да се търси обезщетение по общия исков ред с иск по чл. 49 ЗЗД за вреди, търпени от водено наказателно производство, предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ, когато не са налице условията и предпоставките, предвидени в чл. 2 ЗОДОВ, не води до допускане на касационното обжалване. Макар отговорът на въпроса в най-общ смисъл, без да е разгледан в казуален контекст, който би могъл да обуслови и друг отговор, да е положителен, този въпрос не е обусловил изхода на спора, нито даването на тълкуване от страна на ВКС би допринесло за постигането на положително за касатора разрешение. Както се поддържа от самия касатор, заявената му претенция е за това, че, без да е налице надлежно повдигане на обвинение и привличане като обвиняем, в нарушение на изискванията на НПК, на базата на неверни или неистински документи, спрямо него е водено досъдебно производство, което по същината си е твърдение за осъществено спрямо него незаконно наказателно преследване. Именно този смисъл е възприет и от въззивния съд в обжалваното решение. Затова са и преценявани предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, в контекста на което за без значение е прието наличието или липсата на доказване на твърдените за претърпени вреди. Предвид казаното, не може да се поддържа становище за дадена от съда неправилна правна квалификация на предявения иск, или за разглеждане на непредявен иск, в какъвто смисъл е поставеният правен въпрос. Аргумент за неправилно разрешаване на поставения въпрос не може да се черпи и от посоченото в обжалваното решение, че част от вредите, следствие на осъществено спрямо индивида наказателно преследване, като неприятни изживявания и притеснения от повдигането на обвинение в извършване на престъпление, са презумптивни и не изискват специално доказване, доколкото е изцяло отречено по сочените причини да е налице основание в конкретния случай държавата да бъде натоварена да репарира претърпени неимуществени вреди. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като поддържаният порок изисква неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността според чл. 281, т. 3 ГПК, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика, какъвто настоящият случай не е. В случаите, когато въззивният съдебен акт е неправилен поради неточно прилагане или тълкуване на закона, когато е необоснован, което налага допълнителна проверка и анализ от страна на ВКС на доказателствата по делото и осъществените от съда и страните процесуални действия, когато е постановен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, за допускане на касационното обжалване е необходимо наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3595 от 5 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 3668/2017 г. по описа на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: