О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 213
Гр.София, 03.04.2019 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 1612/2018 г.
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. П. Д. и Т. С. Г. – родители и законни представители на малолетния Г. Т. Г., срещу Решение № 2512/4.12.2017 г. по в.гр.д.№ 1591/2017 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено изцяло решение от 19.12.2016 г. по гр.д.№ 5161/2015 г. на СГС, І ГО, 8 състав. С първоинстанционния акт „Б. И.“ АД София е осъдено да заплати на касатора Г. Т. Г., представляван от родителите му, сумата 75 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на телесни увреждания при ПТП, причинено на 12.04.2015 г. от водача на лек автомобил „Опел Вектра“ с рег. [рег.номер на МПС] , заедно със законната лихва от 12.04.2015 г., като искът по чл.226 ал.1 КЗ /отм./, предявен като частичен, е отхвърлен за разликата до предявения размер 230 000 лв. като част от претенция за 610000 лв. В жалбата се поддържа, че въззивното решение е неправилно в частта, в която е потвърдено отхвърлянето на иска до размер на 155 000 лв. Претендира се отмяната му и уважаване на частичния иск до пълния предявен размер 230 000 лв. В изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал. 1 т. 1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото правни въпроси по приложението на чл.52 ЗЗД.
Ответникът по касация ЗД „Б. И.“ АД оспорва жалбата на ищеца и в срока за отговор по чл.287 ал.2 ГПК подава насрещна касационна жалба, в която поддържа, че въззивното решение е неправилно в осъдителната му част. Претендира се отмяната му и отхвърляне на иска, предявен като частичен, в уважената му част. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в съдържанието на насрещната жалба, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на спора правни въпроси по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД.
Ищцовата страна изразява становище, че насрещната жалба е неоснователна.
Настоящият съдебен състав на Второ т.о. на ВКС, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Жалбите са подадени в сроковете по чл.283 ГПК и чл.287 ал.2 ГПК от заинтересовани легитимирани страни срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на Софийския апелативен съд и нередовностте им са отстранени, поради което се явяват процесуално допустими.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че малолетният Г. Т. Г. е получил травматични увреждания при ПТП на 12.04.2015 г., причинено от Н. М. като водач на лек автомобил, чиято отговорност е била валидно застрахована по риск „Гражданска отговорност“. Злополуката е настъпила на пътно платно в [населено място], Община Камено, ищецът е притичал от намираща се в непосредствена близост до пътното платно поляна и е последвал удар между него и движещия се със скорост между 3 и 5 км/ч автомобил, управляван от Н. М.. Около автомобила и върху предния му капак е имало хора, при последвалия удар детето е паднало пред колелата, изпъкналата част от лицето му е притисната от външната радиална част на автомобилната гума, МПС е спряло и е извършило маневра на заден ход, при която лицето на момчето е освободено от притискането. При посочения механизъм на ПТП, установен чрез свидетелски показания и автотехническа експертиза, въззивният съд е споделил изводите на СГС досежно съпричиняване на вредоносния резултат от действията на водача на автомобила, нарушаващи чл.117 и чл.116 ЗДвП, и от ищеца, нарушил императивните изисквания на чл.113 ал.1 т. 1 и чл. 114 т. 1 ЗДвП изтичвайки внезапно към движещия се макар и бавно автомобил и определяне на размера на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат – ј. Ищецът е получил черепно-мозъчна травма с контузия на мозъка в лека степен, фрактура на свода и основата на черепа, голяма разкъсно-контузна рана на носа и лявата буза, фрактура на ляв горночелюстен синус, изпълнена с кръв, хематоми на горния и долния клепач на лявото око и хипотония на очната ябълка, кръвоизливи, разкъсване на стъкловидното тяло и деформация на лявата очна ябълка, рептура на предна очна камера с дислокация на лещата, фрактура на медиалната стена на орбитата и пролапс на долния прав очедвигателен мускул, като причинната връзка между уврежданията и произшествието е установена чрез неоспореното заключение на тричленна съдебномедицинска експертиза, възприето като обективно и компетентно. Въззивният съд е заключил, че при определяне на размера на обезщетението са преценени от СГС в пълен обем видът, характерът и тежестта на травмите, възрастта на ищеца – около 7-годишен, интензивните болки и страдания през първите 2-3 месеца от лечебния период, продължил около 6 месеца, наличието на трайна последица – загуба на зрението на едното око, очна протеза, белег на лявата вежда и белег в областта на лявата буза, нормалното психоневрологично състояние на пострадалото дете, констатирано при извършения медицински преглед на 7 януари 2016 г. – контактност, адекватност, ориентираност. Отчетени са сравнително благоприятната прогноза за възстановяване адаптивността при зрителната функция, липсата на възможност за пълно възстановяване поради необратимата загуба на зрение на едното око, козметичните дефекти, чието отстраняване е възможно само чрез допълнителни медицински инвазивни процедури, както и липсата на други трайни неблагоприятни последици за здравето на ищеца, свързани с останалите травми /извън травмата на окото/. Според въззивния съд доводите на жалбоподателите за неправилно определяне размера на обезщетението са неоснователни – то адекватно и пълно обезщетяване неимуществените вреди на ищеца и не са налице основания за увеличаване или намаляване размера на присъдената сума. Апелативният съд е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК.
Изведените от касатора-ищец правни въпроси са следните:
1.Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 ЗЗД при определяне дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и за критериите за определяне на социално-икономическите условия в страната към момента на конкретната пътна злополука, относими към същото:
2.Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риск „Гражданска отговорност на автомобилистите“ като критерий наред с всички останали за определяне размера на обезщетението.
Предвид съдържанието на мотивите на обжалваното решение следва да се приеме, че вторият въпрос – относно задължението на съда да съобрази конкретната икономическа обстановка и нормативно установените лимити по застраховка „ГО на автомобилистите“ не е обусловил решаващата воля на въззивния съд по предмета на спора, чиито предели са очертани от исковата молба и отговора на ответника, както и от въззивните жалби на двете страни. Въззивният съд не е обсъждал такъв въпрос. Потвърждавайки изцяло първоинстанционното решение, той се е възползвал от предвидената в чл. 272 ГПК възможност да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. Последният е декларирал в съобразителната част на решението си, че адекватното прилагане на принципа на справедливостта изисква при определяне конкретния размер на обезщетението да се съобразят наред с лимитите на застрахователното обезщетение по задължителната застраховка „ГО“ и други фактори, които влияят върху обществените разбирания за справедливост. Сред тях са конкретните социално-икономически условия в страната, определящи критерия за жизнен стандарт за съответния период – минимална и средна работна заплата, обичаен размер на обезщетенията, платими за осигурени социални рискове, както и обичаен размер на обезщетенията, платими за деликти, извън произтичащите от ПТП. Предвид горното следва да се приеме, че въпросът не е обусловил решаващата воля на въззивния съд за потвърждаване първоинстанционния акт. Нивата на застрахователните лимити нямат самостоятелно значение и не са абсолютен критерий за самото обезщетение на неимуществени вреди. Не е налице и допълнителното селективно основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Според формираната по реда на чл.290 ГПК съдебна практика при произнасяне по размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобразява и общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото и въззивният съд не се е отклонил от нея.
Първият формулиран от касатора-ищец въпрос – относно критерийте на чл.52 ЗЗД за определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди при телесни увреждания е значим за изхода на спора по конкретното дело и е обусловил правната воля на въззивния съд за потвърждаване размера на присъденото от СГС обезщетение. При него обаче също не е налице соченият допълнителен селективен критерий за достъп до касация – противоречие със задължителната практика на ВКС. Само при наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК би могло да се прояви общото основание за достъп до касационен контрол. При определяне размера на обезщетението /100 000 лв./ съдът се е съобразил с практиката на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК и със задължителните указания по т.ІІ на ППВС № 4/1968 г. Същият е обсъдил и анализирал релевантните за конкретния спор факти и обстоятелства – характер и вид на телесните увреждания и тежестта им, детската възраст на пострадалия, продължителността на лечението, оперативните интервенции, продължаването на възстановителния период, трайния характер на неблагоприятните последици, свързани със загубата на зрение на едното око, интензитета на болките и страданията през първите два месеца, загрозяващите белези, които подлежат на отстраняване с пластични операции. Изведеният правен въпрос по приложението на чл.52 ЗЗД, съвпадащ с един от въпросите на ответното дружество в насрещната касационна жалба, не е разрешен в противоречие с трайно установената практика на ВКС, според която следва да се вземат предвид при определяне на обезщетението възрастта, социалният статус на пострадалия, характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на преживените физически и емоционални болки и прогнозата на отзвучаването им /В тоя смисъл Решение № 151/12.11.2013 г. по т.д.№ 486/2012 г. на Второ т.о. на ВКС, Решение № 130/9 юли 2013 г. по т.д.№ 669/2012 г. на Второ т.о. на ВКС, Р.. № 88/17 юни 2014 г. по т.д.№ 2974/2013 г. на Второ т.о. на ВКС и мн.др./. В съобразителната част на обжалваното решение са обсъдени обстоятелствата от значение за определяне паричния еквивалент на претърпените от пострадалия болки, страдания и неудобства.
Вторият въпрос, изведен от касатора-ответник в насрещната жалба – по приложението на чл. 51 ал.2 ЗЗД – относно предпоставките, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат и за установяване на конкретния принос на пострадал пешеходец, водещ до намаляване на дължимото му обезщетение – е от значение за изхода на спора и е зададен в контекста на оплакването на ответника-застраховател за прекомерно занижен процент на съпричиняване от страна на ищеца – ј. Така формулираният въпрос също не е разрешен в отклонение от формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС по въпросите на съпричиняването, според която възражението за принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат следва да бъде релевирано с отговора на исковата молба, нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила, изразяващо се в действия или бездействия на пострадалия, трябва да е конкретизирано и обективно да е създало предпоставки за настъпване на увреждането, т.е. налице е изискване поведението на увреденото лице да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. В процесния случай възражението за съпричиняване е релевирано с отговора на исковата молба като евентуално – при доказана вина на водача на автомобила за ПТП. При възприетия механизъм на злополуката по вида на водача на лекия автомобил, допуснал същият да се движи въпреки непосредствената близост на пешеходци до корпуса на колелата, пречещи на видимостта му, съдът е констатирал и нарушения на императивни разпоредби на ЗДвП от страна на ищеца, изтичал внезапно към автомобила през платното, без да се съобрази с движението му, с което е нарушил чл.113 ал.1 т.1 и чл.114 т. 1 ЗДвП. При определяне размера на конкретния принос първоинстанционният съд, към чиито мотиви е препратил въззивният съд, е отчел мотивацията на малолетното дете да се приближи на опасно близко разстояние до движещия се на бавен ход автомобил, вероятно следвайки поведенческия пример на намиращите се на мястото на инцидента възрастни. Съобразена е практиката на ВС, според която съпричиняването на вредоносния резултат е налице и в случаите, при които пострадало малолетно дете е допринесло за настъпване на вредоносния резултат поради неупражнен родителски надзор.
По изложените съображения следва да се приеме, че са налице сочените от жалбоподателите основания за достъп до касация.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, 1 състав на Второ ТО, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 2512/4.12.2017 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 2 състав, постановено по в.гр.д.№ 1591/2017 г. по описа на същия съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: