ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 347
София, 16. април 2019 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 772 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 263/03.12.2018 на Добричкия окръжен съд по гр. д. № 228/2018, с което е отменено решение № 243/20.03.2018 на Добричкия районен съд по гр. д. № 1007/2017, като са отхвърлени предявените искове по чл. 40 ЗЗД и 108 ЗС.
Недоволен от решението е касаторът С. Д. С., представляван от адв. Ю. О. от ДАК, който го обжалва в срок, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния за значението на обстоятелството, че продаденият имот е обременен с пожизнено право на ползване при преценката, увреден ли е упълномощителят с уговорената цена и по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да даде указания за нуждаещ се от доказване факт, като разпредели доказателствената тежест, когато в заключението на вещото лице не са взети предвид всички релевантни обстоятелства, които (въпроси) са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по жалбата Д. С. С., представляван от адв. М. П. от ДАК, я оспорва, като счита, че повдигнатите правни въпроси нямат претендираното значение и касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като решението е правилно.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищцата (починала след подаване на исковата молба и на нейно място е конституиран нейният син) е упълномощила ответника (неин внук) да продаде на когото прецени и на цена, каквато прецени, включително да договаря сам със себе си процесния недвижим имот – магазин № 1, находящ се в [населено място], с площ 17,17 кв. м., както и други нейни наследствени имоти. С договор за продажба от 31.01.17 г. ответникът е прехвърлил на себе си процесния магазин на цена 9.700,00 лв. при посочена в акта данъчна оценка на продавания имот от 14.637,60 лв., като в полза на упълномощителката е запазено пожизнено вещно право на ползване върху имота. Въззивният съд е приел, че за периода 2016 – 2017 г. ищцата е извършила множество сделки на разпореждания с нейни имоти, с които е обогатила своя внук (при продажна цена – значително по-ниска от данъчната оценка и със запазено право на ползване), което сочи съзнателни действия, обосновани от вътрешни отношения със сина й, вероятно влошени във връзка с образувано дело за поставянето й под запрещение (искът е бил отхвърлен като неоснователен). Въззивният съд е приел, че не е налице увреждане на ищцата към датата на сключване на процесния договор и споразумяване в нейна вреда, тъй като очевидно ищцата е целяла да се разпореди с имотите си в полза на своя внук, а не да се обогати тя самата, доколкото част от сделките са били безвъзмездни, а продажбите съзнателно са изповядани на ниска цена. В случая уговорената продажна цена, по-ниска от данъчната оценка 14.637,60 лв. и от пазарната цена – 21.640,00 лв. (съгласно заключението на вещото лице, което не е отчело учреденото в полза на продавачката по сделката пожизнено право на ползване на имота) не обуславя драстично разминаване между уговорена и действителна пазарна цена на процесния имот, тъй като въззивният съд е отчел, че при запазено право на пожизнено ползване приобретателят е формален притежател на вещта – без да разполага с възможност за реализиране на непосредствени доходи от вещта, както и предвид липсата на търсене на такива имоти на свободния пазар. При липса на доказана нееквивалентност на престациите, е прието, че сделката не е сключена от представителя във вреда на представлявания продавач, поради което предявеният иск по чл. 40 ЗЗД за обявяване на недействителност на договора за продажба е отхвърлен като неоснователен. Доколкото процесната сделка е валидна и договорът за продажба е породил транслативен ефект, след смъртта на ищцата нейният наследник по закон не се легитимира като собственик на имота, поради което като неоснователен е отхвърлен и иска по чл. 108 ЗС.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигнатите въпроси да обуславят изхода на делото, но те нямат претендираното значение, тъй като въззивният е съобразил установената практика на ВКС, че стойността на имуществото, обременено с тежести или обезпечения е по-ниска от пазарната му цена в необременено състояние (вж. Решение № 26 от 30.01.2012 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 151/2011). Нееквивалентността на престациите е необходимо условие, но сама по себе си тя не е достатъчна за обявяването на недействителността по отношение на представлявания, като преценката за наличието на увреждането се извършва предвид конкретните обстоятелства във всеки отделен случай.
По процесуално правния въпрос въззивният съд не се е отклонил от установената практика на ВКС, че е длъжен да обсъди заключението на вещото лице, заедно с другите доказателства по делото. Съгласно чл. 202 съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. Посочването в доклада на правно релевантните факти (чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК) и разпределянето на доказателствената тежест (чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК) са задължения на първоинстанционния съд. След като са изчерпани контролните функции на въззивния съд (да провери валидността и допустимостта на решението и да определи вярната правна квалификация на предявените искове и на насрещните права, възраженията, репликите и т.н. на страните), той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти, съответно – последиците от недоказването. Въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти.
Ответникът по жалбата Д. С. С. не претендира разноски в касационното производство нито представя доказателства за извършването им.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 263/03.12.2018 на Добричкия окръжен съд по гр. д. № 228/2018.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.