Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
София, 23.04.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 13.03.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 3797 /2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Е. Г. и С. Б. Г. срещу въззивно решение № 1308 от 28.05.2018 г. по възз. гр. д. № 959 /2018 г. на Софийския апелативен съд, г.о., с което е отменено решение на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите срещу Столична община установителен иск с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за признаване на право на собственост върху несамостоятелен обект, представляващ „тераса“ с площ 59.36 кв.м., попадащ в ….. – за О., кино, паркинг и подземен гараж, в кв. ….. , Х., [населено място], находяща се пред фасадата на кафе-сладкарница „Р.“, построена върху общинска земя, индивидуализиран и по други белези в решението.
Насрещната страна Столична община, чрез своя район К. села, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, за който не е налице изключението по чл.280,ал.3 ГПК (предишна чл.280,ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.).
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното:
С договор от 15.04.1998 г. ищците са купили от СОС сладкарница „Р.“ с площ 191.66 кв.м. и съответните ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху общински ….. с площ 9.2055 дка, като обособена част от общинско предприятие. За нея е бил съставен Акт за държавна собственост през 1987г., като първоначално вписаната площ е 261 кв.м., през 1996 г. площта е била поправена на 191.66 кв.м..
Според приетото по делото заключение на съдебно техническа експертиза (нататък и СТЕ) в техническата документация няма навес – тераса, който да е принадлежал към обекта, като при провеждане на приватизационната процедура през 1998 г. обектът е описан подробно с посочване на площта, както търговската, така и складово – обслужващата, като квадратурата е изчислена въз основа на представени архитектурни проекти, огледи, заснемания (включително дебелина на зидовете, конструктивни височини и др.). Според вещото лице никъде не е посочено включването на прилежаща площ на навес – тераса, нито терасата е включена към обособения обект. Според вещото лице „терасата“ представлява оформено с плочки пространство под навес пред входа на фасадата на сладкарницата и същата е в дворното пространство на УПИ …. . Не попада върху уличния тротоар. Според заключението на допълнителната СТЕ, изготвена след проучване на строителните книжа, никъде не е показан външен навес – тераса, която да е принадлежност към сладкарницата. Записаните идеални части също съответстват на площта на сладкарницата. Терасата не е заснета в регулационните и кадастрални планове, действащи към момента. От заключението на допълнителна СТЕ, изготвено от друго вещо лице, е установено, че навесът е метална конструкция с гумено покритие, с площ от 60 кв.м., няма данни откога датира изпълнението. Няма запис на терасата в документацията, тя не е включена в общите части на сградата.
При тези установени факти въззивният съд е приел следните правни изводи:
Ищците се домогват да установят, че са собственици на площ от 60 кв.м., разположена пред собствения им обект – сладкарница, като поддържат, че са купили тази площ, евентуално, че тази площ представлява „тераса“, припадаща се към обекта., а та представлява тераса
Съдът приема, че в хода на процеса не се установява ищците да са придобили право на собственост върху спорната площ по силата на присъединяване на несамостоятелен обект, реализиран чрез упражнено от тях право на строеж извън обема на припадащото им се по договор. Като се позовава на решения на ВКС, съдът приема, че от значение е дали построеното извън правото на строеж е самостоятелен обект.
В случая е установено, че квадратурата на придобитата сладкарница съответства на правото на строеж, процесната площ не се включва в него.
Основен въпрос е характерът на изграденото.
От експертните заключения се установява, че т. нар. „тераса – навес“ е оформено с плочки пространство, с поставен навес от метална конструкция с гумено покритие.
Съдът е изследвал дали съоръжението отговаря на легалната дефиниция за тераса по смисъла на т.59 от ДР на ЗУТ и е приел, че по делото не се установява изпълненото съоръжение да е неделимо свързано с главната вещ – сладкарницата. То не представлява извършване на строеж по смисъла на т.38 на § 5 ЗУТ, в резултат на който към сладкарницата да е придаден конструктивно свързан обект. Съдът е приел и че поставянето на плочки върху терена и извършването на гумиран навес не представлява строеж по смисъла на т.38 на § 5 ЗУТ.
Като се позовава на решения на ВКС съдът приема, че съгласно чл.97 ЗС собствеността върху присъединената чужда вещ може да се придобие от собственика на главната вещ при условия, че присъединяването е изпълнено по такъв начин, че не би могло да се извърши отделяне без съществено повреждане на главната вещ.
Въпросната тераса не е свързана с конструкцията на сладкарницата по никакъв технически или трайно изпълнен начин, не е неделимо, устойчиво и категорично прикрепена към основната сграда.
По делото не е установено и да е изпълнено изискването, възпроизведено последователно (в чл.103 от Наредба № 5 /1995 г. (отм.), в чл.109 от Наредба № 5 /2001 г. (отм.) и в чл.89 от Наредба № 7 /2003 г., установяващи нормите за устройство на територията), терасата да има парапет, който да я обезопасява и да е изпълнен от здрав материал с височина не по-малка от 1.05 м.
Поради това спорната площ технически не отговаря на изискването за тераса, нито представлява пристройка към търговския обект.
Съдът приема извод, че обект на правния спор е преместваемо съоръжение с временен статут, който няма характер на трайно прикрепен и принадлежащ към търговския обект, няма изискуемата конструктивна свързаност със сградата и не отговаря на белега „неделимо прилежащ обект“ към главната вещ.
Затова не може да се приеме, че ищците, оформяйки с плочки терен около обекта си и поставяйки гумен навес върху него, са изпълнили пристрояване към собствения им имот, което да са придобили по силата на присъединяването по чл.97 ЗС.
Въззивният съд е изложил мотиви и за извода си, че ищците не са придобили собствеността и с прехвърлителната сделка, въз основа установеното със заключения на СТЕ, че ясно посочената Р. съответства на идеалните части от сградата и правото на строеж върху общинска земя. Посочената в договора площ съответства на тази вписана през 1996 г. (две години преди сделката). Не може да се приеме, че транслативната сделка е прехвърлила повече от посоченото от изрично посоченото в нея. Т.е., дори да се приеме, че спорната „тераса“ е била налична към този момент, то тя не е била включена в сочената квадратура.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателите извеждат следните материалноправни въпроси:
1. Представлява ли първоначално или последващо изграждане на тераса / навес към търговски обект приращение по смисъла на чл.97 ЗС и възможно ли е първоначално изграденото и обособено пространство за тераса към търговския обект да бъде отделено от търговския обект, без да се стигне до неговото повреждане и невъзможност да бъде използван по предназначение?
Жалбоподателите твърдят, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросът не е обуславящ, тъй като е хипотетичен и е основан на твърденията на жалбоподателите (ищци), които не съответстват на приетото за установено в мотивите на апелативния съд, че това, което ищците наричат „тераса“ представлява покрита с плочки част от двора пред сладкарницата и поставяне на преместваем гумиран навес на метална конструкция. Не представлява строеж, нито конструктивна част, не е свързано с конструкцията на сладкарницата по никакъв технически или трайно свързан начин, която да не може да бъде отделена без повреждане, не представлява „тераса“ по смисъла на действащите нормативни актове. Покритата с плочки площ е част от двора, не е неделимо, устойчиво и категорично прикрепена към основната сграда, а навесът е преместваемо съоръжение. Спорната площ не е присъединена към главната вещ.
2. Придобива ли приобретателят на недвижим имот прилежащите към имота несамостоятелни площи – тераса / навес и др. в случай, че същите не са изрично описани в договора за продажба на имота, но представляват неразделна част от недвижим имот?
Жалбоподателите твърдят, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
И този въпрос не е обуславящ, по делото не е установено спорната покрита с плочки част от терена пред сладкарницата (от дворното място) и преместваемият навес да са неразделна част от сладкарницата. Установено е обратното.
3. Дали приетото от въззивния съд, че навесът е преместваемо съоръжение с временен статут не противоречи на решенията на ВКС по гр.д. № 521 /2015 г. на второ г.о. и по гр.д. № 4415 /2014 г. на първо г.о. (които жалбоподателите не представят), в които е прието, че два навеса, представляват строежи по смисъла на § 5, т.38 от ДР на ЗУТ, поради което не са преместваеми съоръжения?
Въпросите дали една вещ е присъединена / свързана към друга и по какъв начин е извършено това са фактически. Правен е въпросът какви са последиците от това.
Както беше посочено, въззивният съд е разрешил въпросите дали спорният навес е свързан със сградата и по какъв начин въз основа на приетите заключения на СТЕ, че навесът (както и покритият с плочки терен) не е свързан с конструкцията на сладкарницата по никакъв технически или трайно изпълнен начин, не е неделимо, устойчиво и категорично прикрепен към основната сграда.
Няма противоречие с посочените решения. В това по гр.д. № 521 /2015 г. е прието (също въз основа на заключение на вещо лице), че два навеса (които представляват постройки) са трайно прикрепени към земята, поради което и щом не са били изрично изключени от продажбата на дворното място, купувачът е придобил всичко, което се намира в мястото.
В това по гр.д. № 4415 /2014 г. е прието, че второстепенните постройки в мястото са предназначени да обслужват жилищната сграда, представляват принадлежност към тази сграда по смисъла на чл.98 ЗС, а не приращение към дворното място по смисъла на чл.92 ЗС, което е собственост на трето лице, тъй като не могат да се ползват самостоятелно от собственика на мястото, без той да има жилище в това място.
Т.е. от различни фактически изводи са направени различни правни изводи, поради което не е налице противоречие.
Въззивните жалбоподатели твърдят и е решението е очевидно неправилно и че това е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК, поради това, че въззивният съд в противоречие с установената в т.59 от § 5 от ДР на ЗУТ легална дефиниция на понятието тераса, е приел, че спорният обект не е тераса, а навес.
Настоящият състав не установява твърдяната очевидна неправилност, тъй като, както беше посочено по-горе, въззивният съд разграничава покритата с плочки площ от дворното място пред входа на сладкарницата от закрепения върху тази площ навес, обсъжда какво представляват и двете и излага мотивирани изводи, че покритата с плочки площ от двора не е тераса по смисъла на посоченото правило на ЗУТ и на правилата от посочените наредби, установяващи нормите за устройство на територията, а съоръжението от плочките и навесът не е свързано с конструкцията на сградата, в която се намира сладкарницата, по никакъв технически или трайно изпълнен начин.
От тези изводи не може да се направи извод за очевидна неправилност (за очевидно неправилно приложение на материалния закон).
Поради изложеното дотук следва да се приеме, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 и ал.2 ГПК.
С оглед изхода от настоящото производство жалбоподателите нямат право на разноски, а Столична община не претендира разноски, нито юрисконсултско възнаграждение, поради което разноски не следва да се присъждат.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1308 от 28.05.2018 г. по възз. гр. д. № 959 /2018 г. на Софийския апелативен съд, г.о.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.