1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 373
гр. София, 23.04.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 894/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ) с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2345 от 05.10.2018 г. по гр.д.№ 652/ 2018 г. С него частично е потвърдено и частично е отменено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 9520/ 2015 г. и като краен резултат ПРБ е осъдена да заплати на С. Б. В. 7 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление по ДП № 9/ 2013 г. по описа на ДАНС, със законната лихва върху тази сума от 16.07.2014 г. и разноски по делото, като за разликата до пълния предявен размер от 30 000 лв претенцията е отхвърлена.
Касационната жалба на ищеца С. В. срещу въззивното решение е върната като просрочена с влязло в сила от 22.02.2019 г. разпореждане, поради което в отхвърлящата иска част това решение е влязло в сила на посочената дата.
Касаторът ПРБ обжалва решението в осъдителната му част и като основание за допускането му до касационен контрол повдига процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение. Счита, че той е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в ППВС № 4/ 1968 г., ВСРБ, Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС. Повдига и материалноправен въпрос за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, който също счита за разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решения по гр.д.№ 2611/ 2017 г., ІV г.о., гр.д.№ 2407/ 2015 г., ІV г.о. и гр.д.№ 5257/ 2015 г., ІV г.о.).
Ответната по касация страна С. В. не взема становище по жалбата на ПРБ.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи предявения иск до размер 7 000 лв, въззивният съд приел, че на 14.05.2010 г. срещу ищеца започнало наказателно преследване за извършено престъпление по чл.321 ал.2 вр. чл.255 НК, за което е предвидено наказание от 1 до 6 години лишаване от свобода. Ищецът бил задържан на същата дата, останал „под стража” до 28.08.2010 г., след което му била взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер 5 000 лв. Наказателното производство срещу него било прекратено с постановление на прокурор от 16.07.2014 г. Предприетата срещу ищеца наказателна репресия довела до разстройство в адаптацията, смесена тревожно-депресивна реакция, протрахиран депресивно-страхов синдром. Преживял значителни неудобства, настъпили затруднения в професионалната му сфера и в личния му живот. Съдът не приел за установени от доказателствата по делото твърденията на ищеца, че наказателната репресия предизвикала у него високо кръвно налягане като посочил, че това му страдание е констатирано още преди 2010 г. От правна страна съдът приел, че щом ищецът е признат за невинен, отговорността на държавата за обезщетяване на установените причинени му неимуществени вреди е ангажирана. По отношение на размера на дължимото обезщетение (само по който въпрос съдът констатирал, че се правят доводи във въззивните жалби и на двете страни) посочил, че следва да се вземат предвид взетата тежка мярка за неотклонение и срокът на изпълнението й, тежестта на повдигнатото обвинение и настъпилите в причинна връзка от обвинението промени в личния и професионалния живот на ищеца, сравнително младата му възраст. От друга страна съдът констатирал, че производството срещу ищеца е приключило в разумен срок и то още в досъдебната си фаза, че са извършени неголям брой процесуални действия с участието на ищеца и че липсват последици за физическото му здраве. При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства, съдът приел, че обезщетение от 7 000 лв е адекватно на търпените от ищеца неимуществени вреди.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправен въпрос е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението в справедлив размер и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение. Обратно, точно поради недоказаност на причинната връзка съдът изрично е изключил от обхвата на подлежащите на обезщетяване вреди тези, които се дължат на хипертонията у ищеца. Въззивният съд е изложил съображения по доводите във връзка с размера на дължимото обезщетение и е посочил кои обстоятелства са релевантни за завишаването му. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение по поставения процесуалноправен въпрос е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд.
Материалноправният въпрос също е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Казуалните решения на Върховния касационен съд, на които ПРБ се позовава, не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. И трите съдебни акта изискват от съдилищата по същество да прилагат критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД след отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за търпени от неоснователно проведено наказателно преследване неимуществени вреди. Обжалваното решение е съобразено с така поставените изисквания и не противоречи на установената от ВКС съдебна практика.
По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2345 от 05.10.2018 г. по гр.д.№ 652/ 2018 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: