О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 257
гр. София, 25.04.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2855 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. М. Г. срещу решение №159 от 29.05.2018 г. по в.т.д.№91/2018 г. на ОС Враца. С решението в обжалваната му част е потвърдено решение №789 от 08.12.2017 г. н РС Враца, в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, че Г. М. Г. дължи на „Банка ДСК” ЕАД сумата от 12 025.13 евро, главница по сключен договор за ипотечен кредит от 31.07.2008 г., ведно със законната лихва от 05.04.2017 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№1589/2017 г. на РС Враца.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, като се поддържа, че след като съдът е приел за нищожни, клаузите за изменение на договорения лихвен процент, то е следвало да отхвърли изцяло като недоказана и главната претенция, предвид плащанията на суми, които са отнасяни към погасяване на договорни лихви, вместо към погасяване на главницата. Излагат се съображения, че в противоречие с материалния закон не е възприето направеното възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за заплащане на дължимата по договора главница. Приложното поле на касационно обжалване е обосновано с наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.3 и т.1 от ГПК, предвид: произнасянето на въззивния съд в противоречие със заключението на назначената по делото ССЕ, установяващо неправилно разпределение на погасителните вноски по време на погасяване на кредита; произнасянето на въззивния съд по въпроса, следва ли да се приеме за доказан размера на претендираната главница, ако се установи и докаже, че ако се изчислят направените вноски по кредита и се разпределят за погасяване на главница и договорна лихва по първоначалния договорен процент, то остатъкът от главницата би бил различен от претендираната такава; произнасянето на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС относно приложението на погасителната давност за падежирани вноски.
Ответникът по касация „Банка ДСК” ЕАД не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с положителен установителен иск по чл.422 от ГПК за установяване съществуването на вземанията на ищеца по чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.92 от ЗЗД, произтичащи от договор за банков кредит от 31.07.2008 г., които са предмет на издадена заповед за незабавно изпълнение №1152/06.04.2017 г. по ч.гр.д.№1589/2017 г. на РС Враца, срещу която е постъпило възражение от длъжника по реда на чл.414 от ГПК. Изложил е съображения, че предявеният иск е допустим, независимо от наличието на влезли в сила решения по гр.д.№10195/2014 г. на СГС и по в.гр.д.№1386/2016 г. на САС, тъй като предходното производство по чл.422 от ГПК е основано на твърдения на ищеца за предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит, която съдилищата са счели, че не е настъпила, а в процесния случай ищецът се позовава на новонастъпили факти, свързани с изискуемостта на вземанията по кредита. След като е посочил, че изменението на лихвения процент е извършено въз основа на неравноправни договорни клаузи, въззивният съд е счел, че по отношение на договорната и санкционната лихва следва да се прилагат разпоредбите и размерите, предвидени в чл.7 от договора от 31.07.2008 г., т.е преди увеличението, а спрямо изискуемостта на вземанията на ищеца за главница, е изразил становище, че предсрочната изискуемост настъпва не с изтичането на 90 дни забава, както е предвидено в договора, а с уведомяването на ответника, че са настъпили условията, даващи правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, осъществено с връчване на нотариална покана на 15.02.2017 г. В този смисъл е достигнал до извод, че заявеното основание на предсрочна изискуемост на остатъка по кредита е възникнало, поради което при подаване на заявлението по чл.417 от ГПК, ищецът „Банка ДСК” ЕАД е разполагал с ликвидно и изискуемо вземане по главницата от общо 12025.13 евро, включваща и падежираните до тази дата неплатени месечни вноски по главницата – ищецът е ангажирал достатъчно и безспорни доказателства за размера на главницата, в т.ч. предсрочно изискуем остатък от нея и главница с настъпил падеж, поради което предявеният иск за сумата от 12025.13 евро главница по договора за кредит е основателен. Позовавайки се на задължителните постановки на т.18 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не е споделил възражението на ответника за погасяване на вземанията на ищеца по давност, като е изложил съображения, че в разглеждания случай процесните вземания не са станали изискуеми нито на 04.03.2012 г., както твърди ответника, нито на 05.04.2012 г., както е твърдяла „Банка ДСК” ЕАД в производството по гр.д.№10195/2014 г. на СГС – и към двете посочени дати, макар да са съществували неплатени месечни вноски, банката не е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, вкл. вноските с настъпил и с ненастъпил падеж. С оглед изложеното е приел, че погасителната давност по чл.110 и чл.111 от ЗЗД е започнала да тече от 15.02.2017 г., към която дата банката е упражнила правото си да обяви целия кредит за предсрочно изискуем и волеизявлението за това е надлежно достигнало до кредитополучателя-ответник по иска.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
С поставения от касатора въпрос относно доказаността на претендирания от ищеца размер на главницата, по същество се оспорва правилността на решението, която обаче извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато освен, че не се твърди от касатора, в случая не се и установява/, не подлежи на проверка в настоящия стадий по селекция на касационните жалби.
От друга страна касаторът не е формулирал друг материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в изложението съображения относно противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС, са свързани с правилността на решението, но не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/, поради което и съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения /според които обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационната жалба – правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба/, настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №159 от 29.05.2018 г. по в.т.д.№91/2018 г. на ОС Враца в частта му, с която е потвърдено решение №789 от 08.12.2017 г. н РС Враца, в частта, с която е признато за установено на основание чл.422 от ГПК, че Г. М. Г. дължи на „Банка ДСК” ЕАД сумата от 12 025.13 евро, главница по сключен договор за ипотечен кредит от 31.07.2008 г., ведно със законната лихва от 05.04.2017 г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№1589/2017 г. на РС Враца.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.