ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 390
София, 30. април 2019 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 1042 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 6630/25.10.2018 на Софийския градски съд по гр. д. № 2390/2018, с което е потвърдено решение № 269735/16.11.2017 на Софийския районен съд по гр. д. № 29940/2017, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати сумата в размер на 5.000 лева обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Недоволен от решението е касаторът Л. Л. П., представляван от адв. Сн. В. от САК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси кой е държавният орган, който носи отговорност за незаконно задържане и за задължението на съдa да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти по делото и да изложи мотивите за това, както и по материалноправните въпроси за определянето на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, включително при увреждане от трудова злополука и за значението (при определяне на обезщетението) на друго водено срещу ищеца наказателно производство, за вида на взетата мярка за неотклонение и съобразяване на социално-икономическите условия и стандарта на живот, които (въпроси) са решени в противоречие в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се на противоречие с ТР № 3/2005 на ВКС, ОСГК и ППВС № 4/1968 и практика на ВКС, която прилага. Счита, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК и решението е очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България не взема становище по нея.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е образувано наказателно производство и е внесен обвинителен акт за престъпление по чл. 129, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, като му е взета мярка „задържане под стража“. Образуваното наказателно дело е било прекратено и върнато на СРП за отстраняване на установени съществени нарушения на процесуалните правила, като с постановление от 10.07.2012 г. ищецът отново е привлечен като обвиняем и му е взета мярка „парична гаранция“. С постановление от 23.08.2012 г. наказателното производство спрямо него е било прекратено поради липса на достатъчно доказателства, че е извършил деянието. Видно от приложена справка от СДВР съдът е приел, че ищецът е изтърпял наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража” в периода от 07.04.2006 г. до 19.04.2006 г. в затвора в С., като срещу него са били образувани още 2 прокурорски преписки и производства със сходен предмет, приключили с оправдателни присъди. От събраните по делото гласни доказателства (едната свидетелка е сестра на ищеца) е прието за установено, че ищецът е бил във възстановителен период след тежка операция, призовавали са го многократно, бил е много подтиснат и притеснен, трябвало да наеме адвокат, приел е тежко повдигнатото обвинение, което се отразило се зле на психиката му и на цялото семейство (не можел да работи, жена му го напуснала, стресът не му влияел добре). Като е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника, преценявайки тежестта на обвинението за тежко престъпление, продължителността на наказателното производство (около 7 години), взетата мярка за неотклонение, изживените притеснения и неудобства, чистото съдебно минало на ищеца, липсата на данни за влошило здравословно състояние (това, че е бил опериран към момента на образуване на наказателното производство е взето предвид с останалите неудобства, които е търпял, при липсата на данни за настъпили усложнения), наличието на друго висящо наказателно производство (дознание от 2011 г.), обезщетяването на вредите от което не е предвет на това производство, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 5.000.00 лв. справедливо ще обезщети ищеца за претърпените от него неимуществени вреди във връзка с повдигнатото и поддържаното срещу него неоснователно обвинение.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар поставените въпроси да обуславят решението по делото (без втория материалноправен), въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВКС, че в мотивите на решението съдът следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Въззивният съд е съобразил и дадените указания на Пленума на ВС с ППВС № 68 да прецени обективно съществуващите обстоятелства, включително взетата мярка за неотклонение и съобразяване на социално-икономическите условия и стандарта на живот. Прокуратурата на Република България е легитимирана да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди от неоснователно обвинение. Тя представлява държавата, както при задържане под стража, включително и като мярка за неотклонение, когато то е отменено поради липса на законно основание и при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано (чл. 2, ал. 1, т. 1 и 2 ЗОДОВ); така и при осъждане на наказание по Наказателния кодекс или налагане на административно наказание, когато лицето бъде оправдано или административното наказание отменено и при изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер (чл. 2, ал. 1, т. 3 и 6 ЗОДОВ). В този смисъл е съобразена и т. 13 на ТР № 3/22.04.2005 по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, че обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража. Повдигнатият въпрос за определянето на обезщетение за неимуществени вреди при трудова злополука не обуславя изхода на делото, доколкото се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно обвинение.
Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост в обжалвана част, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 6630/25.10.2018 на Софийския градски съд по гр. д. № 2390/2018.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.