О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 265
София, 02.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 12.03.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 3046 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Т.” О.(н), гр. Благоевград против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2059 от 31.07.2018 г., по т.д.№ 697/2017 г., с което е отменен първоинстанционния съдебен акт на Благоевградския окръжен съд № 4826 от 17.11.2014 г., по т.д.н.№ 80/2008 г. за прекратяване на производството по несъстоятелност по отношение на търговското дружество, настоящ касатор и заличаването му в Търговския регистър, като е разпоредено вписване на отменителния въззивен съдебен акт в Търговския регистър и в книгата по чл. 634в ТЗ.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок- касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е обоснован с допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила – разглеждане на просрочена въззивна жалба.
При условията на евентуалност се поддържа и оплакване за неправилност на въззивното решение на Софийски апелативен съд, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и процесуалните правила – касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
Основното възражение на касатора е срещу процесуалната законосъобразност на осъществения от въззивния съд инстанционен контрол, който счита за нарушаващ императивната разпоредба на чл.269 ГПК, поради несъобразяване на въведените с въззивната жалба граници на същия.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право, свързан с правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК и възможността въззивната инстанция да промени приетите за установени от първоинстанционния съд факти, без да има изрично посочено оплакване във въззивната жалба.
За илюстрация на визираното противоречие с практиката на ВКС – задължителна и формирана по реда на чл.290 и сл. ГПК, са цитирани ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения:№ 155 от 06.11.12 г., по т.д.№ 744/2011 г. на ІІ т.о. и № 113 от 31.07.2015 г., по т.д.№ 929 / 2014 г.на І т.о.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК не заявява становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл.735, ал.3 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт.
За да отмени обжалваното първоинстанционно решение на Благоевградския окръжен съд, с което на основание чл.735, ал.1,т.2 ТЗ е прекратено производството по несъстоятелност на „Т.” О.(н), гр. Благоевград и е постановено заличаване на търговеца -ЮЛ от Търговския регистър, въззивният съд, при съобразяване дадените му задължителни указания в решение на ВКС № 22 от 03. 02. 2017 г., по т.д.№ 530/16 г. на ІІ т.о. относно надлежните страни в процеса и след самостоятелен анализ на относимите към спора факти и доказателства по делото, доводите и възражения на страните, е счел за неосъществени предпоставките, предвидени в чл. 735, ал.1, т.2 ТЗ. Изложени са съображения, че доколкото изрично предвидено от законодателя процесуално условие за приключване на производството по несъстоятелност в хипотезата на чл.735, ал.1 ТЗ е наличието на проведено редовно заключително събрание на кредиторите по см. на чл.734 ТЗ, то безспорното му отсъствие в случая – насрочено, но несъстояло се на съответната конкретно посочена дата – 04.11.2014 г., само по себе си възпрепятства и възможността за прекратяване на производството по несъстоятелност на основание чл. 735, ал.1, т.2 ТЗ, към което последно е ирелевантно, че взетите по този ред решения нямат обвързващ съда по несъстоятелността характер.
Позовавайки се на данните от заключението на изслушана съдебно-техническа експертиза, както и на останалите доказателства, относими към истинността на датно клеймо на въззивната жалба на въззивника В. Р.,Софийски апелативен съд е преценил като неуспешно оспорването и, предприето от ответника, настоящ касатор, поради което е преценил за неоснователно и оплакването за недопустимост на въззивното производство.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС ако съществува вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта ще се извърши с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба. Такава вероятност (за недопустимост на обжалваното въззивно решение) в случая не е налице. По делото, предвид датата на редовно връченото съобщение на въззивника В. Р. и обусловеното от същата начало на срока за въззивно обжалване, отсъстват данни от които да се изведе правен извод, че последният е осъществил предоставеното му от закона процесуално потестативно правомощие в несъответствие с императивната разпоредба на чл.259, ал.1 ГПК и въззивният съд, произнасяйки се по просрочена въззивна жалба, е постановил недопустим съдебен акт. Съобразен предмета на откритото във въззивната инстанция производство по оспорване, вида и характера на регламентираната в ЗП пощенска услуга – общ неразделен процес по приемане на пощенска пратка от изпращача и нейното предаване на адресата, изискващ по необходимост един и същи пощенски оператор, изключва образуваното пред Софийски апелативен съд въззивно производство да е било недопустимо.
Не обосновава извод за наличие на предпоставките за достъп до касация и поставеният от касатора процесуалноправен въпрос. По естеството си той съставлява оплакване за неспазване изискването на чл.269 ГПК при постановяване на обжалваното въззивно решение, което процесуално поведение на съда, дори и евентуално основателно, би могло да обуслови единствено извод за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила – арг. от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тази преценка на касационната инстанция, обаче – дали въззивният съд е спазил или не конкретно задължително процесуално правило, е осъществима едва при допускане на касационната жалба до разглеждане по същество, поради което така както е поставен въпросът не може да е едновременно и основание за достъп до касационен контрол.
Отделно в тази вр.е, че е и невярно твърдението на касатора, че във въззивната жалба не е релевиран въпрос, свързан с непровеждане заключително събрание на кредиторите по см. на чл.734 ТЗ, поради което въззивният съд не е дължал произнасяне по същия.
Както подробно е разяснено в задължителната съдебна практика – ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Затова и след като бъдат изчерпани контролните функции на въззивния съд, свързани с проверка валидността и допустимостта на обжалвания първоинстанционен съдебен акт, определяне на вярната правна квалификация на предявените искове, на насрещните права и възражения на страните, този съд проверява правилността на посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на сочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените от жалбоподателя фактически констатации на първостепенния съд. В този см. по отношение правилността на съдебния акт на първоинстанционния съд въззивната инстанция е ограничена от посочените в жалбата основания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти.
В случая във въззивната си жалба въззивникът В. Р. Р. оспорва законосъобразността и обосноваността на извода на Благоевградския окръжен съд, че са налице изискванията на чл.735, ал.1, т.2 ТЗ за прекратяване на производството по несъстоятелност на „Т.” О.(н), гр. Благоевград и за заличаването му от Търговския регистър, поради изчерпване масата на несъстоятелността.
Следователно произнасяйки се по основателността на въведеното от въззивника оплакване въззивният съд е дължал произнасяне и по въпроса дали всички изисквания на чл.735, ал.1, т.2 ТЗ са били спазени към релевантния за спора момент, т.е. дали е осъществен фактическият състав на соченото прекратително основание – основен спор между страните в процеса. Тези въпроси се включват в предмета на делото и обуславят неговия изход. Поради това е достатъчно, че във въззивната жалба на кредитора – въззивник, считащ за законосъобразно продължаване на производството по несъстоятелност на ЮЛ- длъжник, е оспорено приетото от първостепенния съд за настъпило основание за прекратяване на същото, независимо от конкретните изложени съображения. Последните, при поддържаното оплакване за неосъществяване на основанието по чл.735, ал.1, т.2 ТЗ, са ирелевантни и не освобождават въззивната инстанция от задължението и да се произнесе по всички негови елементи. Следователно обстоятелството, че с постановеното от ВКС,ТК решение № 22 от 03.02.1017 г., по т.д.№ 530/16 г., с което е обезсилено решението на Софийски апелативен съд по т.д.№ 2433/2015 г. е възстановена висящността на въззивното производство, означава, че и въззивният съд, по изложените по- горе съображения, е дължал произнасяне по всички оплаквания на въззивника, вкл. осъществени ли са или не предпоставките на чл.735, ал.1 ТЗ. Затова и по поставения правен въпрос недоказано се явява поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.1 ГПК на касатора не следва да бъдат присъдени претендираните деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2059 от 31.07.2018 г., по т.д.№ 697/2017 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: