ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 405
София, 08.05.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4568 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на адвокат Ст. С. като процесуален представител на П. Е. М. от [населено място] и на юрисконсулт Н.Т. като процесуален представител на „Мини открит въгледобив” ЕАД П. срещу въззивното решение на Окръжен съд Перник /ПОС/ от 29.VІ.2018г. по гр.д. № 282/2018г.
Отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК е подаден само от П. М. чрез адвокат С., според която не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на дружеството.
Касационните жалби са допустими само в частите им относно претенцията за обезщетение за неимуществени вреди като подадени в преклузивния срок, от страни, имащи право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. В частите по претенциите за имуществени вреди, изразяващи се в разлика между трудово възнаграждение и обезщетение за временна нетрудоспособност в размер на 1007лв. и в пропуснато трудово възнаграждение поради неплатен отпуск в размер 2120лв., касационните жалби ще бъдат оставени без разглеждане на основание чл.280 ал.3 т.3 ГПК с оглед цените на исковете, всеки под 5000лв.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване по касационните жалби в допустимите им части, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение ПОС е потвърдил решението на РС Перник от 09.ІІ.2018г. по гр.д. № 5527/2017г., с което „Мини открит въгледобив” ЕАД е осъдено да заплати на П. М. 3000лв. обезщетение за неимуществени вреди, получени при трудова злополука на 15.ІХ.2014г., ведно със законната лихва от тази дата до окончателното им изплащане, и претенцията е отхвърлена за разликата до пълния предявен размер 23000лв.
Въззивният съд, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, е приел за установено настъпването на трудова злополука на 15.ІХ.2014г. – по време на придвижването на ищцата пеша към местоработата й по обичайния й маршрут тя се подхлъзнала и паднала върху мокрите стълби, водещи към метален мост, при което получила контузия в лумбосакралната област, водеща до кръвоизлив, оток и болки в тази област. Кредитирано е заключението на съдебно-медицинска експертиза, според която такава контузия отзвучава за около 20 дни, с най-силни болки през първите 10 дни. Въз основа на преценка и на останалите гласни и писмени доказателства е прието, че към момента на злополуката ищцата е имала общи заболявания на поясно-седалищната област, левия крак и гръбначния стълб, които са ограничавали движението на гръбначния й стълб и от които е търпяла болки и страдания, като преди и след злополуката са й правени изследвания и операции, провеждала е болнично и медикаментозно лечение и е ползвала помощни средства за придвижване. Получената контузия е довела до увеличаване интензитета на вече търпяните болки и страдания, отразила се е върху обема на ограниченията в движението на гръбначния стълб и върху необходимостта от помощни средства, само за което се дължи обезщетение в присъдения размер, съответен на болките и страданията през периода, за който принципно те отшумяват. Липсват доказателства за извод, че отшумяването на контузията е продължило повече от сочения от вещото лице период. Не е установено и контузията да е причина за постъпването на ищцата за изследване и лечение в болнично заведение и за предписаното й лечение с ампули „Микацин” инжекционна форма – видно от отразеното в епикризите от 29.ІХ.2014г. и от 24.Х.2014г. повод за постъпването й в болница дни след злополуката са били болки, които тя изпитвала значителен период преди нея, при оплакване за болки към тези дати с давност два, респ. три месеца няма как те да се дължат на злополуката, което опровергава твърденията за наличие на причинно-следствена връзка с нея. Прието е, че в случая не става въпрос за обичайна ситуация, доколкото ищцата е била със сериозни заболявания към момента на злополуката, която е допринесла за увеличаване интензитета на болките и страданията, при което тя е претърпяла по-сериозни неимуществени вреди от тези, които би търпял напълно здрав човек от същата контузия. За неоснователно е прието възражението на ответника за проява на груба небрежност от ищцата. Обстоятелството, че ищцата е преминавала към момента на злополуката по обичайния й познат маршрут не е достатъчно за такъв извод – риск от подхлъзване върху мокра метална повърхност съществува за всеки гражданин и дори да се приеме, че ищцата не е проявила нужното внимание, това би могло да се квалифицира като обикновена, но не и като груба небрежност. Няма данни ищцата да е осъзнавала възможността за падане и нараняване и да се е надявала, че това няма да се случи.
В изложението на касаторката-ищца се сочи произнасяне от въззивния съд по два въпроса в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Първият въпрос „длъжна ли е въззивната инстанция да отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на проверката по чл.269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои фактически и и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи” се твърди да е разрешен в противоречие с решението на ВКС по гр.д. № 1609/2014г. Така поставен, въпросът е бланкетен, като нито в изложението, нито в касационната жалба не са конкретизирани оплакванията и доводите на касаторката във въззивната й жалба, които не са взети предвид от въззивния съд. С оглед на това е невъзможна преценката за значението на въпроса за изхода на спора, което препятства допускането на касационно обжалване по него. Следва да се отбележи и че атакуваното решение съдържа фактически и правни изводи по приетите за спорни между страните обстоятелства, което е в съответствие със сочената практика на ВКС.
Вторият въпрос „длъжен ли е съдът да се мотивира въз основа на кои доказателства приема едни факти за доказани, а други за недоказани” се твърди да е разрешен в противоречие с решения на ВКС по гр.д. № 4265/2014г., по гр.д. № 257/2009г., по гр.д. № 761/2010г. ІV ГО, по гр.д. № 91/2010г. ІV ГО. И този въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване. Противно на бланкетното твърдение на касаторката въззивният съд е мотивирал решението си, като в съответствие с практиката на ВКС е посочил доказателствата, на които е основал приетите за установени обстоятелства, както и за кои обстоятелства доказателства не са представени по делото.
В изложението на касатора-ответник се сочи произнасяне от въззивния съд по два въпроса в противоречие с практиката на ВКС – за грубата небрежност и за съдържанието на понятието справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
По първия въпрос с практиката на ВКС /решения по гр.д. № 4075/2013г. ІV ГО и по гр.д. № 387/2010г. ІV ГО/, според която намаляване отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност, не се обосновава твърдяното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като даденото му от въззивния съд разрешение е в съответствие, а не в противоречие с нея.
Вторият въпрос е обоснован с твърдение, че въззивният съд в противоречие с решения на ВКС по гр.д. № 1273/2009г. ІІІ ГО, по гр.д. № 4075/2013г. ІV ГО и по гр.д. № 387/2010г. ІV ГО определил обезщетението за неимуществени вреди, ангажирайки отговорността на работодателя за вредите от общите заболявания, от които ищцата страдала. Така поставен, въпросът е неотносим към извода на съда, че се дължи обезщетение само за неимуществените вреди, които са в причинно-следствена връзка с трудовата злополука, а именно само за временно увеличения интензитет на болките и страданията от влошеното й здравословно състояние в резултат на контузията в лумбосакралната област. Ето защо и този въпрос не отговаря на предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение по касационните жалби на страните в допустимите им части не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пернишкия окръжен съд, ГК, № 219 от 29.VІ.2018г. по гр.д № 282/2018г. в частта по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от трудова злополука.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационните жалби на П. Е. М. от [населено място] и на „МИНИ ОТКРИТ ВЪГЛЕДОБИВ” ЕАД П. срещу решението на Пернишкия окръжен съд, ГК, № 219 от 29.VІ.2018г. по гр.д № 282/2018г. в частите по претенциите за присъждане на обезщетения за имуществени вреди, изразяващи се в разлика между трудово възнаграждение и обезщетение за временна нетрудоспособност и в пропуснато трудово възнаграждение поради неплатен отпуск.
Определението подлежи на обжалване само в частта без разглеждане в седмичен срок от връчването на преписи от него с частна жалба пред друг състав на ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: