2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415
София, 09.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4184 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ц. И. Ц., с адрес в [населено място], представляван от адв. Е. Ц., против въззивното решение № 3234 от 23 май 2018 г., постановено по в.гр.д. № 15369/2017 г. по описа на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 4716 от 18 април 2016 г., постановено по гр.д. № 8733/2014 г. по описа на районния съд в [населено място], в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ц. срещу Прокуратурата на Република България иск за сумата от 1250 лева, съставляваща обезщетение за вреди, претърпени вследствие на лишаването на ищеца от право да получи в разумен срок защита в съдебен процес поради неправомерното поведение на ответника, изразяващо се в невръчване на постановления за прекратяване на наказателното производство по прокурорска преписка № 47853/2008 г. по описа на районната прокуратура в [населено място] и в неадминистриране на жалба от 22.02.2012 г. С въззивното решение е потвърдено и постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 191079 от 10 август 2017 г. по гр. д. № 8733/2014 г. на районния съд в [населено място].
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо – касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК. Заявяват се и всички основания за неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по непредявено искане относно причините и последиците от основното искане, свързано с непрепращането на жалбата от 22.02.2012 г. до компетентния да се произнесе по нея съд, по което липсва произнасяне. Изложени са доводи за нарушение на чл. 2б ЗОДОВ и чл. 6 КЗПЧОС. Поддържа се, че в нарушение на чл. 235, ал. 3 ГПК съдът не е допуснал и обсъдил представените от ищеца доказателства с молба вх. № 69756/18.05.2018 г., подадена преди датата на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, които са били в подкрепа на твърдението му за висящността на атакуваното с жалбата от 22.02.2012 г. постановление за прекратяване на наказателното производство от 26 септември 2008 г. по прокурорска преписка № 47853/2008 г. на районната прокуратура в [населено място], като във връзка с тези доводи е приложено определение № 2288 от 17 май 2018 г., постановено по в.н.ч.д. № 2247/2018 г. по описа на Софийския градски съд. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът Прокуратура на Република България, чрез юрисконсулт Т. Г., в отговор на касационната жалба счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и излага становище за неоснователност на жалбата по същество.
В обжалваното въззивно решение е прието, че предвид изложените от ищеца твърдения, правилната правна квалификация на предявения иск е чл. 2б ЗОДОВ, тъй като в случая ищецът поддържа, че наказателното производство по прокурорска преписка № 47853/2008 г. на районната прокуратура в [населено място] е било висящо към датата на подаване на исковата молба. Прието е, че дадената от районния съд неправилна квалификация (чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, чл. 6, § 1 КЗПЧОС) не води до недопустимост на първоинстанционното решение и че не се констатират отклонения от особените правила на ЗОДОВ за разглеждане на делото, които да засягат допустимостта на съдебния акт. Въззивният съд възприема решаващите изводи на предходната инстанция за неоснователност на предявения иск, като е препратил към мотивите на решението на районния съд на основание чл. 272 ГПК. За безспорно установено по делото е прието обстоятелството, че производството по прокурорска преписка № 47853/2008 г. по описа на районната прокуратура в [населено място], образувано по жалба на М. Г. Б. срещу касатора за причинена лека телесна повреда по хулигански подбуди, е било прекратено на основание чл. 242, ал. 1, предл. 1, вр. чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 и чл. 199 НПК, вр. чл. 33, ал. 1 и чл. 89 НК, както и че за прекратяването на производството са налице две идентични постановления на районната прокуратура в [населено място] от 26 септември 2008 г. и от 30 октомври 2008 г. Постановлението от 26 септември 2008 г. е било обжалвано с подадена от касатора частна жалба, оставена без уважение с определение от 28 май 2009 г. по н.ч.д. № И-1675/2009 г. на районния съд в [населено място], което е било потвърдено с окончателно определение на Софийския градски съд от 7 октомври 2009 г., постановено по в.ч.д. № 3193/2009 г. Доколкото е налице влязъл в сила съдебен акт, потвърждаващ постановлението от 26 септември 2008 г. за прекратяване на наказателното производство, въззивният съд е приел, че правото на касатора на защита пред съд е било реализирано в разумен срок. Прието е, че последващите действия на ищеца по обжалване на влязлото в сила постановление за прекратяване, включително и жалбата от 22.02.2012 г., не обуславят наличието на противоправно поведение на прокуратурата по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ. За неоснователна е приета и въззивната жалба на касатора срещу решението на районния съд от 10 август 2017 г. за поправка на очевидна фактическа грешка. Въззивният съд е посочил, че същото е достатъчно мотивирано и не е допуснато твърдяното от ищеца процесуално нарушение, доколкото законът не предвижда задължение за определяне въз основа на случайно разпределение на съдията, който следва да се произнесе по молбата за поправка на очевидна фактическа грешка. Споделени са изводите на районния съд, че извън уваженото искане по чл. 247 ГПК, останалите искания на ищеца са били недопустими, тъй като са били насочени към промяна на формираните от съда решаващи изводи по същество на спора.
К. съд приема, че обжалваното решение на въззивния съд не е недопустимо. Съдебното решение е недопустимо, когато е постановено при липсата или ненадлежното упражняване на правото на иск, както и при нарушаване на диспозитивното начало в процеса. Нито една от горните характеристики не се наблюдава по отношение на обжалвания в настоящото производство съдебен акт. Не може да се сподели поддържаната от касатора теза, че съдът се е произнесъл по непредявено искане, касаещо причините и последиците от основаното искане, а именно непрепращането на жалбата от 22.02.2012 г. по чл. 243, ал. 3 НПК. Непрепращането на жалбата е преценявано от съда (препратено е към мотивите на първата инстанция), като е изложена и хронологията на предприетите от касатора процесуални действия, което не води до нарушаване на диспозитивното начало в гражданския процес.
Поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се твърди противоречие с практиката на ВКС по въпроса относно задължението на съда да обсъди всички относими към правния спор доказателства. Касаторът поддържа, че не са били разглеждани доказателствата, представени с молба вх. № 69756/18.05.2018 г., представени преди заседанието на 21.05.2018 г., на което делото е приключило по същество. Задължението на съда да обсъди всички обстоятелства, които са относими към спора и установени с надлежни доказателства, е правило, което се спазва от съда по всяко гражданско съдопроизводство, и в негово потвърждение е налице изобилна практика на ВКС, служебно известна на настоящия съдебен състав, макар касаторът да е пропуснал да посочи такава. В разглежданият случай обаче фактите са различни. С цитираната по-горе молба касаторът в качеството си на въззивник не е поискал приемането на доказателства (които в подобен случай би следвало да се преценяват от съда съобразно разпоредбата на чл. 266, ал. 2 ГПК), а е поискал спиране на въззивното дело до приключване на в.н.ч.д. № 2247/2018 г. по описа на Софийския градски съд, за което се твърди да има преюдициално значение по отношение на гражданското дело. Към искането за спиране на производството по делото са представени шест броя доказателства. Въззивният съд в публичното заседание от 21.05.2018 г. е приел искането за спиране за неоснователно, тъй като посоченото в.ч.н.д. няма да има значение за правилното разрешаване на спора. Изрично поставеният въпрос не е относим към действително обусловилото изхода на спора разрешение на въззивния съд, а именно налице ли са били предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по делото. Тъй като подобен въпрос не е формулиран от касатора, то касационният съд няма правомощие да допусне касационното обжалване (сравни разясненията на ВКС по т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК).
Пита се допустимо ли е въззивният граждански съд да се произнася по допустимостта и основателността на жалба по чл. 243, ал. 4 НПК или трябва да се произнася само по предмета на исковата молба, изразяващ се в бездействие на Софийска районна прокуратура, която не препраща жалба до Софийски районен съд. При безспорната установеност, че жалбата не е препратена, за съда е възникнало задължението да установи елементите от фактическия състав на чл. 2б ЗОДОВ, като е прието, че вреди не са възникнали, тъй като постановлението за прекратяване на наказателното производство е влязло в сила, и не се констатира наличие на противоправно поведение на прокуратурата по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ. Ето защо поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Последният въпрос – намаляването на размера на иска при обжалването на първоинстанционното решение води ли до частично влизане в законна сила на първоинстанционното решение по същество или само на размера, не е отправен към дадено от съда разрешение в обжалваното решение. Тъй като въпросът, независимо от значимостта му по принцип, не е казуално обвързан със спора, не се обосновава допускането на касационното обжалване.
При този изход на спора е основателно искането на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, което съдът определя в размер на 100 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3234 от 23 май 2018 г., постановено по в.гр.д. № 15369/2017 г. по описа на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Ц. И. Ц., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], да заплати на Прокуратурата на Република България сумата от 100,00 (сто) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: