О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 296
Гр.София, 15.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия Второ отделение в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
изслуша докладваното
от съдията СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
търговско дело № 1738/2018 г.
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Д. И. срещу Решение № 39/15.02.2018 г. по в.т.д.№ 580/2017 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено Решене на Варненския окръжен съд № 450/5 юли 2017 г., постановено по т.д.№ 1677/2016 г. по описа на същия съд. С първоинстанционното решение касаторът е осъден да заплати на ОТП „Факторинг“ ЕАД София сумата 32788,14 ЕВРО, представляваща непълната главница по договор за банков кредит за текущо потребление от 17.12.2013 г. ведно със законната лихва от 9.12. 2016 г. до окончателното й плащане, договорна лихва в размер на 3293,80 ЕВРО за периода от 15 май 2014 г. до 25 юни 2015 г. и сумата 114,74 ЕВРО, представляваща лихвена надбавка за периода от 13 юни 2015 г. до 25.06.2015 г. – вземания, цедирани от „Банка ДСК“ ЕАД на ищцовото дружество с договор за цесия от 20.11.2015 г. Искът е отхвърлен за сумата 60 ЕВРО, представляваща такса изискуемост по договор за кредит от 17.12.2013 г. В жалбата на ответника се поддържа, че въззивното решение е недопустимо и евентуално неправилно в обжалваната му осъдителна част. Претендира се обезсилването му. В изложение по чл. 284 ал. 3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване в обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото правни въпроси.
Ответникът по касация „ОТП Факторинг България“ ЕАД София изразява становище в срока за отговор на жалбата, че не са налице основания за достъп до касационен контрол.
Третото лице-помагач на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД не е взело становище по нея.
Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, намира следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо въззивно решение на Варненския апелативен съд и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима.
За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на ВАС е приел, че първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени в отношение на евентуалност положителен установителен иск по чл.422 ГПК и осъдителен иск с правно основание чл.430 ТЗ за вземания по договор за банков кредит, цедирани на ищеца от третото лице – помагач „Банка ДСК“ ЕАД с договор от 20.11.2015 г. Производството по установителния иск, предявен като главен, е прекратено и е постановено обезсилване на издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 7491/2015 г. на В., поради което не е налице процесуална пречка за разглеждането на осъдителния иск. Същият би бил недопустим само в хипотезата на уважен иск по чл.422 ГПК.
Въззивният съд намира за неоснователно и възражението на ответника за неравноправния характер на чат от клаузите на договора за кредит и ОУ, при които е сключен, запазващ правото на кредитора едностранно да променя лихвения процент с оглед промяната на БЛП на банката. Съгласно констатациите на ССЕ уговореният лихвен процент при сключване на процесния договор 8,95% не е претърпял промяна. Според заключението на експертизата кредитополучателят е усвоил сумата 33 606 ЕВРО, предоставена за погасяване задължения по предходни договори за кредит. Цялата сума е използвана за погасяване на кредити № 20341761 и № 20341839. Според заключението непогасените суми са следните – главница 32788,14 ЕВРО, редовна лихва до датата на заявлението – 3292,82 ЕВРО и начислена лихва за забава 114,74 ЕВРО. Съгласно договора за банков кредит предпоставка за предсрочна изискуемост е допусната забава в плащанията на главница или лихви над 90 дни. Към 15 август 2014 г. са настъпили предпоставките за обявяване предсрочна изискуемост на цялото задължение по кредита, за което обстоятелство длъжникът е бил изрично уведомен с нотариална покана, получена на 19 март 2015 г.
Въззивният съд приема за неоснователно възражението на жалбоподателя за недължимост на договорната лихва поради настъпила предсрочна изискуемост на 15 август 2014 г. Според чл.19.2 на сключения договор за кредит договорна лихва се дължи до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред. Крайният момент за начисляване на договорна лихва е подаване на заявление за издаване заповед за изпълнение, поради което претенцията за договорна лихва, изчислена за периода от 15 май 2014 г. до 25 юни 2015 г., е приета за основателна в уважения от първоинстанционния съд размер 3292,80 ЕВРО.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции въззивният съд е потвърдил решението на Варненския окръжен съд в обжалваната му осъдителна част и при мотивирането на акта си е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК.
Поради необжалването му от заинтересована страна е влязъл в сила с изтичането на срока за обжалването му актът на първоинстанционния съд от 5 юли 2017 г. за прекратяване на производството по предявения срещу касатора установителен иск по реда на чл.422 ГПК и обезсилване на издадените срещу него заповед за изпълнение и изпълнителен лист, който по правната си същност е определение.
Предмет на делото пред въззивния съд е само спорът по осъдителния иск, разгледан като самостоятелна претенция, поради което всички процесуалноправни въпроси, формулирани от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, се явяват неотносими към него като зададени в хипотезата на евентуално съединяване на искове. Не са обсъждани в обжалваното решение и не са обусловили изхода на въззивното дело хипотетично зададените въпроси към кой момент следва да се преценява допустимостта на осъдителния иск, ПРЕДЯВЕН В УСЛОВИЯТА НА ЕВЕНТУАЛНОСТ с положителен установителен иск, съответно сбъдването на вътрешен процесуалното условие за разглеждане на евентуалната осъдителна претенция, кой е правнорелевантният момент за преценка налице ли е висящност по отношение на ЕВЕНТУАЛНИЯ ИСК, налице ли е правен интерес от евентуално съединяване на установителен иск по чл.422 ГПК с осъдителен по почин на ищеца при наличието на изпълнителен титул в полза на кредитора, който не е обезсилен.
Всички доводи за недопустимост на обжалваното решение са свързани с евентуално съотношение на съединените искове, каквото в случая не е налице поради прекратяване на производството по установителния иск, предявен като главен, с влязъл в сила първоинстанционен акт.
Неоснователен е и доводът на касатора за липса на правен интерес от предявяването на осъдителен иск при издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК в полза на банката-цедент. Правният интерес – предпоставка за допустимост на осъдителния иск, произтича от обезсилване на заповедта за изпълнение, поради което не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280 ал. 2 пр. 2 ГПК – вероятна недопустимо.
Материалноправният въпрос на жалбоподателя „От кой момент не се дължи договорна лихва при настъпването на предсрочна изискуемост“ не е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора и изхода на делото, а е от значение за тяхната законосъобразността и правилността на решението. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281 т. 3 ГПК. Непосочването на правен интерес, значим за конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат визираните допълнителни селективни основания.
Независимо от горното следва да се приеме, че не е налице и соченото от касатора допълнително основание по чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК, при чието наличие би се проявило общото основание за достъп до касация – разрешеният правен въпрос. Разглеждането му не би допринесло за промяна на създадената практика по приложението на чл.71 ЗЗД и чл.432 ТЗ и за осъвременяване на тълкуването на разпоредбите, уреждащи предсрочната изискуемост на вземанията по договор за кредит. Отговорът на въпроса се съдържа в мотивите към т.2 на ТР № 3/2017 г. по ТД № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Предсрочната изискуемост настъпва с достигането на волеизявлението на кредитора до насрещната страна при условие, че са налице обективните предпоставки за нея, предвидени в договора или в закона. Поради упражнения избор на кредитора след настъпването й възнаградителната лихва за последващ период не се дължи.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за достъп до касационен контрол.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, 1 състав на Второ търговско отделение, на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 39/15.02.2018 г. на Варненския апелативен съд, Търговско отделение, постановено по в.т.д.№ 580/2017 г. по описа на същия съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: