1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 447
гр.София, 20.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
петнадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 996/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. Д. Й. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Видински окръжен съд № 77 от 12.11.2018 г. по гр.д.№ 248/ 2018 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Видински районен съд по гр.д.№ 1313/ 2017 г. и по този начин жалбоподателката е осъдена да заплати на П. К. М. сумата 7 497,62 лв – стойност на платени от него вноски по договор за банков кредит № …, сключен между „Про кредит банк /България/” ЕАД и Л. Й., законната лихва върху тази сума от 22.05.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 2 813,68 лв – обезщетение за забава, изчислено върху всяка от направените погасителни вноски от момента на плащането й до датата на исковата молба.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката повдига процесуалноправните въпроси „Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички относими доказателства и всички направени доводи на страните?” и „Следва ли въззивният съд в своя съдебен акт да обоснове защо приема едни, а не приема за относими други доказателства по делото и длъжен ли е да обсъди събраните доказателства, както и възраженията и доводите на страните в тяхната взаимна връзка?”. Счита, че тези въпроси са разрешени в обжалвания акт в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Освен това поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно, предвид необсъждането от въззивния съд на всички доказателства в тяхната връзка и съвкупност, излагане на вътрешно противоречиви мотиви (погасяване на кредит на съпруг и разходване на средства в негова полза по време на фактическа раздяла между тях), липса на доказателства плащанията, извършени от ищеца, да са осъществени с негови лични средства.
Ответната страна П. К. М. оспорва жалбата като поддържа, че поставените въпроси жалбоподателката не е отнесла към конкретни правни разрешения на въззивния съд. Според него това лишава касационната инстанция от възможността да прецени дали с действията си въззивният съд е спазил установената практика. Евентуално поддържа, че всички процесуални действия на въззивния съд съответстват на тази практика.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи предявения иск въззивният съд изложил собствени фактически и правни съображения и приел за установено, че страните по делото са бивши съпрузи, бракът им е прекратен с развод с решение от 28.12.2016 г. Преди прекратяването на брака, но при налична от 8 години преди развода фактическа раздяла между съпрузите, бил сключен договор за банков кредит № … между „Про кредит банк /България/” ЕАД (кредитор) и Л. Й. (кредитополучател). По този договор ищецът П. К. М. имал качеството солидарен длъжник на кредитополучателя, но кредитът в размер 10 000 лв бил отпуснат на Л. Й., в качеството й на регистриран земеделски производител, за нейни инвестиционни нужди. Кредитът бил погасен към 10.03.2014 г., като част от погасителните вноски (общо за 7 497,62 лв) били направени от ищеца К.. Той също така платил 6 500 лв за закупуване на багер, необходим за фермата на ответницата, закупил и оградна мрежа за същите нужди. Съдът отхвърлил фактическите възражения на ответницата, че вноските са правени от нейния бивш съпруг със средства, които не били лично негови, като посочил, че ответницата не е представила нито едно доказателство в тази насока. Посочил още, че вноските са правени от П. М., без да е отбелязано, че действа от чуждо име, поради което приел, че това са били негови лични средства. От правна страна съдът извел, че двете страни са били солидарно задължени да върнат сумата по отпуснатия им кредит, но че от тази сума се е облагодетелствала единствено ответницата. Само тя е кредитополучател по договора, кредитът е бил целеви – във връзка с дейността й като земеделски производител – и е усвоен чрез превод по нейната банкова сметка. Съдът посочил, че кредитът не е за нужди на семейството, а за осъществяване на дейността на единия от съпрузите, като от усвоената сума ищецът не се е възползвал от никаква част. Затова приел, че презумпцията за равна задълженост на солидарните длъжници е оборена и че в отношенията между страните връщането на сумата по кредита е дължимо само от ответницата. Тъй като част от сумата е платена от ищеца с негови лични средства, исковете за осъждане на ответницата да му плати стойността на тези вноски с обезщетение за забавено изпълнение от датата на извършването им, са основателни.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените правни въпроси обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При постановяване на акта си въззивният съд е съобразил установената съдебна практика (срв. решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него), според която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. При проверка на правилността на първоинстанционното решение в рамките на правомощията му по чл.269 ГПК, въззивният съд е длъжен да съобрази всички своевременно въведени от ответника възражения, поддържани с въззивната жалба или с отговора по въззивната жалба (решение № 17/ 06.03.2015 г. по гр.д.№ 3174/ 2014 г., ІV г.о.). Той е длъжен да се произнесе по възраженията на ответника, независимо дали първоинстанционния съд е докладвал обстоятелства, от които те произтичат; дали е определил правната им квалификация и е разпределил доказателствената тежест. Така установената практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което не са налице основанията за допускането му до касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Очевидната неправилност по смисъла на тази разпоредба предпоставя достатъчно аргументиране от страна на касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на такъв порок на въззивното решение, което може да бъде установен пряко от съдържанието му. В производството по чл.288 ГПК касационната инстанция не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. В случая не се констатира твърдяното от жалбоподателката вътрешно противоречие в мотивите на обжалвания акт, а правилността на фактическите установявания на съда не може да се проверява. Не може актът да бъде оценен и като очевидно неправилен по твърденията за извършени процесуални нарушения, щом при неговото постановяване е съобразена установената практика по повдигнатите във връзка със същите твърдения правни въпроси.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Видински окръжен съд № 77 от 12.11.2018 г. по гр.д.№ 248/ 2018 г.
ОСЪЖДА Л. Д. Й., Е. [ЕГН], [населено място], да заплати на П. К. М., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 500 лв (петстотин лева) разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: