О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
София,21.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.03.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2965 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „СНАБДЯВАНЕ И ТЪРГОВИЯ МО”ЕООД, [населено място] против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1522 от 19. 06. 2018 г., по т.д.№ 5115/2017 г., с което е потвърдено решение № 1194 от 21.06.2017 г., по т.д.№ 1158/2016 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу „ЕМКО”ЕООД, [населено място] иск по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 168 062.48 лв., представляваща договорна неустойка по §5 от споразумение от 05.12.2011 г. към договор за покупко-продажба № 72/ 10 / 2008 от 17.10.2008 г.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение , по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила, касационни основание по чл.281, т.3 ГПК.Основно касаторът възразява срещу законосъобразността и обосноваността на извода на въззивния съд, че продавачът не е доказал да е изпълнил задължението си по чл. 320 ТЗ.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1.”Търсимо или носимо е задължението да се получи имот или вещ при условията на чл.200 ЗЗД?”; 2.”Дали продажбите, уговорени при уславията на международен стандарт EXW франко ненатоварено превозно средство в складовете на продавача са търсими или носими задължения?”
Поддържа се и оплакване за явна несправедливост на обжалвания съдебен акт, тъй като забавата на ответника е тълкувана от въззивния съд във вреда на изправния ищец.
Като израз на визираното несъответствие с практиката на ВКС по отношение на първия от поставените въпроси са цитирани решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: № 125 от 06.06.2-17 г., по гр.д. № 4213/2016 г. на ІV г.о. ; № 229 от 12.07.2011 г., по гр.д.№ 1875 / 2009 г. на ІV г.о.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява бланкетно по допускане на касационното обжалване. При условията на евентуалност изразява и несъгласие с въведените касационни основания, излагайки подробни писмени съображения.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в процеса, в рамките на преклузивния срок по чл. 283ГПК и срещу подлежащ на касационен контрол( по критерия на чл. 280, ал.3 ГПК) въззивен съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение по предявения иск с правно основние чл.92, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел за недоказано, съобразно възложената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, твърдяното в исковата молба договорно неизпълнение на ответника, поради което е отрекъл да е налице основание за ангажиране на договорната му отговорност, съобразно неустоечната клауза на § 5 от споразумение от 05.12.2001 г. към договор за покупко –продажба на стоки включени в „Списък на ненужните и неполагащи се по щатовете и табелите въоръжения, бойна техника и материални средства в Българската армия” № 72 /10/2008 от 17.10.08 г.. Изложени са съображения, че доколкото в хода на процеса е останало недоказано изпълнение на задължението на ищеца по § 2 от допълнително сключеното между страните споразумение от 05.12.2011 г. – да направи успешно искане за издаване на нареждания за изтегляне на изделията, предмет на договора за покупко- продажба именно в 15 дневния срок от подписването му, тъй като представеният в тази насока документ е успешно оспорен от насрещната страна, като такъв без достоверна дата, то предвид безспорното неколкократно продължаване срока на процесния договор от съконтрахентите, както и този на изтегляне на закупените изделия, липсата на надлежно извършено уведомяване на ответника за фактически издадените, но едва през м. 02.2014 г. нови нареждания по см. на § 2 от споразумението, недоказано е както споразумяното началото на срока по §3, така и поставянето на длъжника в забава по см. на § 4 от същото. С оглед отсъствието на установена забава, като неоснователно е преценено твърдяното в исковата молба основание за ангажиране на договорната отговорност на ответното търговско дружество за заплащане на мораторна неустойка.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно действащата процесуална уредба на касационно производство достъпът до касационен контрол, уреден като факултативен, а не задължителен, е предпоставен от произнесен от въззивния съд конкретен материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от допълнителните селективни основанията по чл.280, ал.1, т. 1- т.3 ГПК.
Според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правораздавателна воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изрично е посочено, че упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, касационната инстанция не е оправомощена да се произнася и относно законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, какъвто инстанционен контрол дължи да извърши само при разглеждане на касационната жалба по същество.
В случая формулираните от касатора въпроси не отговарят на горепосочените критерии. Доколкото същите въобще не са били предмет на обсъждане от въззивния съд те се явяват хипотетични и като ирелевантни за крайния изход на делото не обосновават общото главно основание за достъп до касация. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да е необходимо да се разглеждат поддържаните от касатора допълнителни критерии за селекция.
Но дори и да се възприеме тезата на жалбоподателя, че поставените в изложението му по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, недоказани по отношение на тях въведените критерии за селекция по т.1 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Постановеният от Софийски апелативен съд краен правен резултат, с който касаторът изразява несъгласие, е обусловен не от възприето от въззивната инстанция различно, спрямо цитираните съдебни актове, тълкуване на конкретна законова разпоредба, а от недоказано, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, виновно длъжниково неизпълнение, което да обосновава осъществяване на предпоставките на чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с § 5 от споразумението. Доколкото изрично е прието още, че неуведомяването на ответника за издадени в негова полза нови нареждания за получаване на процесните изделия предмет на сключения помежду им договор, след подписване на споразумението от 05.12.2011 г., предвид конкретните данни по делото би било в несъответствие с изискването за добросъвестност и съставлява недопустима от закона злоупотреба с право от страна на ищеца, тезата на последния, че поставеният въпрос № 2 ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото е в несъответствие и със задължителните указания в т.4 на ТР№1/19.02.201 г. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделно е, че с цитираната съдебна практика е неотносима към приложението на чл.320 ТЗ. С решение № 125 от 06.06.2017 г., по гр.д.№ 4213/2016 г. на ІV г.о. е даден отговор на въпроса, свързан с характера на задължението за предоставяне на достъп до имот съгласно чл. 51 ЗС и способите за принудителното му изпълнение, както и за момента на изпадане в забава с оглед на това дали това конкретно задължението е носимо или търсимо, а не такъв не е разгледаният с обжалвания съдебен акт. С решение № 229 от 12.07.2011 г., по гр.д.№ 1875/2009 г. на ІV г.о. е разрешен правен въпрос, относим към приложението на чл.226, ал.2 КТ и правното значение на забавата за отговорността на работодателя за вредите от задържането на трудовата книжка. Такъв въпрос не е бил включен в предмета на делото, по което обжалваното въззивно решение е постановено.
Поради изложеното само за пълнота следва да се посочи, че обосноваността и процесуалната законосъобразност на изградените от въззивния съд фактически и правни изводи, с които всъщност касаторът изразява несъгласие, предвид липсата на идентитет между предпоставките за достъп до касация и основанията за касационно обжалване, не са предмет на производството по чл.288 ГПК, поради което тяхната проверка от ВКС при селектиране на касационните жалби е процесуално недопустима, независимо дали оспорването им от жалбоподателя е евентуално основателно.
В срока по чл.287 ГПК ответникът не е претендирал деловодни разноски за касационното производство, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК съставът на ВКС,ТК не присъжда такива.
Мотивиран от горното, състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1522 от 19. 06. 2018 г., по т.д.№ 5115/17 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: