О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№333
гр. София, 31.05.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№3140 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД срещу решение №1917 от 20.07.2018 г. по в.т.д.№2021/2018 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №250 от 05.02.2018 г. по т.д.№2310/2017 г. на СГС в частта, с която са отхвърлени предявените от „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД срещу „София дипартмънт сторс” ООД искове: по чл.327, ал.1 от ТЗ за сумата от 53832.49 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане, цена на доставени стоки по договор за доставка на стоки от 22.07.2014 г. и фактури, издадени в периода 19.02.2016 г. до 04.07.2016 г. и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 3994.78 лв., мораторна лихва върху главницата за периода от датата на падежа на всяка фактура, чиято стойност формира сумата 53 832.49 лв., до датата на исковата молба.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следния въпрос, за който се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите съгласно чл.20 от ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните, при положение, че в конкретния договор има противоречие в отделните уговорки и следва ли при тълкуването да се вземат предвид формалните счетоводни записвания за вида и характера на сделката, когато счетоводното отразяване и извършваните счетоводни операции, противоречат на вписаното в самия договор.
Ответникът по касация „София дипартмънт сторс” ООД заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно, че на 22.07.2014 г. страните са сключили валиден договор за доставка на продукти, по който ищецът е доставил, а ответникът е получил стоките, описани в посочените в исковата молба фактури, както и че стоките са приети и посочените във фактурите цени са договорените. Посочил е, че спорен по делото е въпросът какви са условията, при които е уговорено ищецът да заплаща цената на доставените му стоки – дали това са условията на договор за продажба или пък са условията на договор за консигнация. След като е анализирал разпоредбите на: чл.3 /в която е уговорено, че доставчикът ще доставя на купувача стоки по цени на дребно, намалени с договорения процент на обезщетение (компенсация), посочен в приложение А/; чл.4 /в която се съдържа уговорка, че купувачът дължи да заплати на доставчика цената на месечните продажби, които е извършил, т.е., цената на доставените стоки се дължи след продажбата им, но не повече от 60 дни след нея, като за тези продажби ответникът ще получава възнаграждение в размер първоначално на 35 % от цената, по-късно намалено на 32 % от цената, а в края на всеки сезон купувачът ще връща на доставчика непродадените количества стоки, след което доставчикът ще издава кредитно известие на фактурираните цени/ и чл.6 от договора /в която е постигнато съгласие за месечна отчетност относно продадените стоки/, е изложил съображения, че посочените уговорки и изпълнението им от страните /установено от заключението на вещото лице/, налагат извод, че са типични за съдържанието на договора за консигнация. По отношение използваните в договора дефиниции за обозначаване на страните по него – „доставчик“ и „купувач“, както и други изрази, е счел, че наименованието на страните по договора или използването на други дефиниции от тях, не е определящо за тълкуване волята им съобразно чл.20 ЗЗД и за определяне правната същност на сключения договор, а следва да се има предвид същността на уговорките на страните, определящи конкретните им права и задължения, както и целта на съглашението им. По доводите, че ответникът е декларирал всички доставки, в месеца, в който са направени и е ползвал пълен данъчен кредит по тях, след анализ на разпоредбите на чл.6, чл.25 и чл.127 от ЗДДС, е изразил становище, че за консигнанта е възникнало задължението в данъчния период, в който фактически е предоставил стоките на консигнатора, да начисли ДДС за предадените стоки и да издаде фактура, като включи доставките в дневниците на продажбите и в справките-декларации за този периода, а за консигнатора – да включи доставките на стоки в дневниците си за покупки и в справките-декларации за същия данъчен период, а при евентуално връщане на стоки от консигнатора на консигнанта, данъчната основа на доставките и начисленият ДДС ще подлежат на корекция по реда на чл. 115 ЗДДС и чрез отразяване на издаденото кредитно известие в дневниците на продажби, съответно покупки.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Макар и формулираният от касатора въпрос да е обусловил правната воля на съда, осъществил тълкуване на постигнатите между страните уговорки в процесния договор, в случая не се установява наличие на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По приложението на разпоредбата на чл.20 от ГПК са постановени множество решение на ВКС по реда на чл.290 от ГПК,с които се приема, че на тълкуване подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. В случая освен, че въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената практика на ВКС, не се и твърди наличие на каквото и да е нарушение на правилата за тълкуване, а по същество противоречието се обосновава с неправилност на изведения от съда извод за значението на изразената от страните воля в разпоредбите на договора, което твърдение обаче не може да се отнесе към основанията за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на делото, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 2 900 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1917 от 20.07.2018 г. по в.т.д.№2021/2018 г. на САС.
ОСЪЖДА „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД[ЕИК] да заплати на „София дипартмънт сторс” ООД[ЕИК] сумата от 2 900 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.