О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
София, 03.06.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 16.04.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 229 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. В. С. от [населено място] против въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 131 от 03.05.2018 г., по т.д.№ 172/2018 г., с което е обезсилено изцяло първоинстанционното решение на Пазарджишкия окръжен съд № 117 от 30.01.2017 г., по т.д.№ 8/2017 г. и е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявените обективно евентуално съединени установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК и по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Позовавайки се на качеството си на съдружник в ”ТОРГУС ИНВЕСТ” ООД, което ЮЛ- търговец е съдружник в ответното по настоящето дело ТД ”ТОРГУС” ЕООД и на имуществената същност на дружествения дал, който притежава в същото, респ. на ликвидационния дял, който би получил при евентуално настъпване на съответните предвидени в закона предпоставки, касаторът оспорва законосъобразността на извода на Пловдивския апелативен съд за отсъствие на доказан правен интерес от предявените евентуално съединени установителни искове.
В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3,т.1 ГПК обосновава касационно обжалвана по приложно поле с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право: 1.”Налице ли е правен интерес за съдружник в дружество с ограничена отговорност да предяви установителен иск за прогласяване недействителността на решение на ОСС на дружество, различно от това, в което е съдружник, но което е дъщерно на първото, ако той счита, че с това решение се накърняват негови права в дружеството, мажоритарен собственик, в което участва?” Като израз на твърдяното противоречие с практиката на ВКС са цитирани ТР №1/2002 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: № 133 от 22.11.2011 г. на т.д.№ 17/11 г. на ІІ т.о.; № 83 от 18.07.2011 г., по т.д.№ 747/2010 г.
За илюстрация на селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е посочено решение на КС № 3/17.05.1994 г., по к.д. № 1/91 г.
При условията на алтернативност се поддържа „очевидна неправилност” на обжалвания въззивен съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, излагайки писмени съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Изразява несъгласие и по отношение на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да обезсили първоинстанционното решение на Пазарджишкия окръжен съд и да прекрати производството по делото по предявените обективно евентуално съединени установителни искове по чл.124, ал.1, пр.3 ГПК и по чл.29, ал.1, пр.3 ЗТРРЮЛНЦ за приемане на установено, че взетото решение по т.1 от протокол № 17 от ОС на съдружниците на ответника ТД”ТОРГУС”ЕООД( тогава ООД), проведено по 26.06.2010 г. ОС е недействително, поради тежки пороци при вземането му и незавършен фактически състав и за приемане на установено, че вписваните ДЛР № 20111109094218 с акт за вписване по партидата на „ТОРГУС” ЕООД (тогава ООД) в Търговския регистър при АВ по редовно от външна страна заявление новонастъпили обстоятелства – заличаване на „ТОГРУС ИНВЕСТ”ООД, като съдружник в „ТОРГУС” ООД; за поемане дяловете на изключения съдружник от съдружника Л. Д.; за преобразуване на „ТОРГУС” ООД в ЕООД и за приемане на нов учредителен акт, са несъществуващи – не са възникнали валидно, поради неосъществен фактически състав, Пловдивският апелативен съд е приел, че ищцата Д. В. С. не е доказала пряк правен интерес, който по първия предпочетен иск, основан на чл.124, ал.1 ГПК е обосновала единствено със защита на членствените й права: право на разпределяне в нейна полза на евентуална печалба и на евентуален ликвидационен дял от заличеното,, като съдружник, дружество.
Изложени са съображения, че като съдружник в капиталово търговско дружество, каквото е „ТОГРУС ИНВЕСТ”ООД защитата на тези права на ищцата, като съдружник не е пряка, а опосредена – чрез изведената, като предмет на делото, защита на едно чуждо субективно право – това на неучастващо в процеса трето лице- ”ТОРГУС ИНВЕСТ” ООД, като съдружник в „ТУРГОС”ООД( сега ЕООД). Доколкото, обаче, Д. С. не действа по делото нито като представител на третото лице „ТОГРУС ИНВЕСТ”ООД, нито се е суброгирала в материалните права на това дружество,в което единствено е съдружник, нито е негов процесуален субституент, тя не притежава материалната легитимация по отношение на евентуално защитаваното по този ред чуждо субективно право, нито процесуална такава да защитава същото по съдебен ред. Същите правни съждения за отсъствие на доказан правен интерес, който да обуслови допустимост на производството по делото решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е отнесъл и към специалния установителен иск по чл.29, ал.1, пр.3 ЗТРРЮЛНЦ, заявен като евентуален. Посочено е, че е в несъответствие с процесуалния закон да се признае в разглежданата хипотеза хипотетичен правен интерес за ищеца, какъвто е обоснованият в исковата молба, доколкото последиците по чл.30, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ биха рефлектирали не само върху евентуалните права на ответника, но и на правата трето, неучастващо в настоящия процес лице – „ТОГРУС ИНВЕСТ” ООД и то без каквато и да е пряка връзка с твърдяните предполагаеми бъдещи права на съдружника в последното С..
В този смисъл целяната със специалния иск по чл.29, ал.1 ЗТРРЮЛНЦ защита и правната му характеристика по необходимост изискват, за да е налице правен интерес от предявяването му – абсолютна процесуална предпоставка от категорията на положителните, оспорваното порочно вписване в Търговския регистър в някаква степен пряко да накърняват конкретни субективни материални права на ищеца, което в случая отсъства.
От изложените решаващи мотиви на въззивния съд се налага извод, че поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, който в същността си е относим към правния интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за успешно реализиране на установителните искове по чл.124, ал.1 ГПК и по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, несъмнено е обуславящ за решаващата правна воля на въззивния съд и обосновава общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК.
Недоказани по отношение на същия са поддържаните селективни основания по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация.
Съгласно трайно непротиворечивата практика на ВКС провеждането на всеки установителен иск е обусловен от обосноваването на конкретен, а не предполагаем правен интерес. В случая правният интерес, така, както е обоснован от ищцата, освен, че е изцяло хипотетичен и безспорно защитим по различен от предприетия от страната процесуален ред, е обсъден подробно от въззивния съд, който с оглед конкретните данни по делото е счел, че той не е доказан, доколкото твърдяното „засягане” с оспорваните решения на ОСС в ответното търговско дружество, освен, че е на хипотетични права на ищцата –да получи дял от бъдеща неизвестна по размер печалба, както и неизвестен по размер и дори неопределяем към настоящия момент ликвидационен дял, не е пряко. С оглед изложеното, то в случая различният правен резултат по съпоставяните дела, на който касаторът се позовава, е обусловен от фактите и обстоятелствата по същите, които не са идентични, а не от възприето нееднакво тълкуване( прилагане) от съдилищата на конкретна правна норма, противоречието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е недоказано. Що се касае до „разумната субективна преценка”, която е достатъчна да бъде направена от титуляра на едно право или правоотношение, застрашено от нарушаване в хипотезата на чл.124, ал.1 ГПК, то последното отново трябва да не е хипотетично, т.е. да е достатъчно определимо, дори и да е несигурно, както е посочено и в задължителната съдебна практика на ВКС .
Цитираното от касатора решение № 3817.05.1994 г., по к.д.№ 1/ 1994 г., с което е дадено тълкуване на чл.56 от Конституцията на РБългария във вр. с правото на защита на българските магистрати е въобще неотносимо, доколкото подобен въпрос не е бил предмет на обсъждане от състава на Пловдивския апелативен съд.
Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че дори и да се възприеме тезата на касатора, относно неговото значение за визирания критерий за селекция, то правото на защита по чл.56 от Конституцията, като основно всеобщо, лично право на гражданите има различни проявни форми, както е приел и КС. Следователно реализирането му, всякога трябва да е съобразно с конкретните установени в съответните специални закони предпоставки и това съответствие по себе си не означава, че правото на защита е необосновано ограничено.
Основание за достъп до касация, въведено с новелата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК(ДВ, бр.86/2017г.) също се явява недоказано.
Съгласно формираната непротиворечива практика на касационната инстанция, за да е налице „очевидна неправилност” на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, е необходимо визираният порок да е съществен до степен, че да може да бъде установим от касационната инстанция без необходимост от извършване на присъщите на същинския касационен контрол анализ и проверка за наличие или липса на нарушаване на материалния закон и на съществените съдопроизводствени правила, или на обосноваността на решаващите правни изводи на въззивния съд. В този смисъл очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен (обратен) смисъл; когато е постановен extra legem, делото е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният съдебен акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушаване правилата на формалната логика., каквито пороци в случая нито се твърдят от касатора , нито са обективно налице.
Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на обжалвания съдебен акт, представлява основание за неговата отмяна, но само ако е допуснато касационно обжалване, съобразно специфичните за достъп до касационен контрол основания по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл. 288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват при доказано реално извършване, каквито доказателства по делото отсъстват.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 131 от 03.05.2018 г., постановено по т.д.№ 172/2018 г., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: