2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 475
гр. София, 03.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 1778 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Стомана индъстри” АД против решение № 404/13.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 567/2018 г. от състав на Окръжен съд – Перник.
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.200 КТ е основателен и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд.
Съдът е приел, че се претендира присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ексцес в професионалното му заболяване, изразяващ се в тежка двустранна неврозагуба и степен практическа глухота установено две експертни. Във връзка с доводите на касотора в настоящото производство, въззивник в производството пред Окръжен съд – Перник, съдът е посочил, че върху едното експертно решение има положен печат, че то е влязло в сила на 16. 08. 2016г. /л.96 от МЕД/, а второто е обжалвано, като същото е отменено и върнато за ново преосвидетелстване, но видно от мотивите на НЕЛК обективирани в ЕР на НЕЛК, е потвърдено, че ищецът страда от посоченото по-горе заболяване, като е прието, че в хода на процеса пред първоинстанционния съд, ищецът е преосвидетелстван отново /по повод предходното ЕР/ с ЕР , което съдът е приел, че е от значение за спорното право по реда на чл. 235, ал.3 от ГПК. Цитираното решение е изпратено на „Стомана индъстри“ АД с обратна разписка на 15.03.2018г. и същото е получено видно от същата на 20.03.2018г., като съдът е посочил, че върху решението е положен печат, че то е влязло в сила на 29. 03. 2018г. /л.3 от МЕД на ищеца/. Посочено е, че съгласно чл. 11, ал.1 от Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести, приета с ПМС № 168 от 11.07.2008 г. – след приключване на процедурата по освидетелстването на заболялото лице медицинското досие се връща в РКМЕ, а съгласно, ал.2 на същия текст – медицинските досиета се съхраняват в РКМЕ по постоянния адрес на лицето и се подреждат по единен граждански номер. Следователно, съдът е приел, че именно РКМЕ е органът, който може да преценява кога ЕР на ТЕЛК е влязло в сила, включително и изпълнена ли е процедурата по чл. 112а от Закона за здравето и да поставя щемпел върху решение, в което да е отбелязана датата на влизането му в сила. По изложените съображение доводите на въззивния жалбоподател, които са в обратната насока, не са възприети от съда. От заключението на съдебно-медицинската експертиза, съдът е приел, че характерът на увреждането в резултат на заболяването е намаление на слуха и шум в ушите. Заболяването се поражда след работа продължително време в условията на наднормен шум. Намалението на слуха е степен практическа глухота. Посочено е, че заболяването е с необратим характер към по-добра степен на чуване, както и че е налице прогресивно намаление на слуха в двете уши, свързано е с бучене и шум и в двете уши и главата. По отношение размера на присъденото обезщетение, съдът е приел, че са касае за мъж, който към датата на ексцеса е бил на 65 години и 5 месеца, като ексцесът на професионалното увреждане, не му причинява болки, а само допълнителен шум в ушите и главата му и най – вече проблеми с неговата комуникативност, което може да стане единствено, чрез крещене на най – близките му хора. Посочено е, че ищецът е ограничен от слухово възприятие на околния свят – не можа да говори по телефон, да шофира, да гледа телевизия, да слуша радио и т.н., до степен която застрашава живота му, ако той излезе извън дома си без придружител. Всичко това води до понижаване самочувствието и настроението на ищеца. Изхождайки от изложеното, от изискванията на чл. 52 от ЗЗД и изискванията на раздел ІІ от ПП на ВС на РБ-я № 4 от 23. 12. 1968г., Пернишкият окръжен съд е приел, че сумата от 9 000лв. би обезщетила ищеца за претърпените от него неимуществени вреди вследствие ексцес на професионалното му заболяване.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и че решението е очевидно неправилно.
Основният въпрос, който се поставя от касатора е свързан със задължението на ищеца по предявения иск с правно основание чл.200 КТ да докаже влизането в сила на решението на експертната комисия, установяваща влошаването на здравословното му състояние, в резултат от установеното по административен ред професионално заболяване. Съдът не е отрекъл това задължение на ищеца в процеса, напротив, приел е това за доказано, като неговите изводи в решаващата си част са обосновани от наличието на отбелязване от страна на административния орган, че експертните решения са влезли в сила. Извъдите на съда относно влизането в сила на административните актове са направени въз основа на доказателства, представени именно от ищеца, поради това и липсва соченото противоречие с представените решения на ВКС, в които е посочено именно това, че в тежест на ищеца при предявен иск с правно основание чл.200 КТ е да докаже влизането в сила на административния акт, установяващ професионалния характер на заболяването, злополуката като трудова или наличието на ексцес.
Съдът не е приел, че горните обстоятелства е допустимо да се установяват в гражданския процес при разглеждането на иска с правно основание чл.200 КТ, напротив, обосновал се е изцяло на влезли в сила актове на експертните комисии, като в тази връзка втория поставен правен въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неотносим към производството по чл.288 ГПК.
На следващо място се сочи нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да вземе предвид всички релевантни за това факти и обстоятелства.
По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Сочи се и очевидна неправилност, като основания за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд. Обосновката на това касационно основание е свързана с поставените правни въпроси, което не води до наличието на очевидна неправилност, доколкото касае обосноваността на съдебното решение, предвид възприетото от съда, че решенията на експертните комисии са влезли в сила.
С оглед изхода на спора в настоящото производстгво, на основание чл.38 ЗА вр. чл.7, ал.2, т.3 вр. чл.9, ал.3 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в полза на адвокат М. Х. следва да се присъди възнаграждение в размер на 500 лева.
Водим от горното, съставът на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 404/13.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 567/2018 г. от състав на Окръжен съд – Перник.
ОСЪЖДА „Стомана индъстри” АД да заплати на адвокат М. Х. от АК – П. сумата 500 /петстотин/ лева, основание чл.38 ЗА вр. чл.7, ал.2, т.3 вр. чл.9, ал.3 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.