О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 349
София, 04.06.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 16.04.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 192 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. А. И. и Г. А. И., чрез адв. П.Т., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2618 от 09.11.2018 г., по в. гр. д.№ 5784/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 4454 от 01.06.2016 г., по гр.д.№ 6171/14 г. за уважаване на предявения от КООПЕРАЦИЯ „ВЪЗРАЖДАНЕ – СОФИЯ” положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сума от по 13 500 евро, ведно със законната лихва, начиная от 10.09.2013 г. до окончателното и изплащане, срещу всеки един от настоящите касатори,в качеството им на ответници по спора, конституирани по реда на чл.227 ГПК на мястото на починалата в хода на процеса(на 30. 09.2014г.), тяхна наследодателка – ответницата Е. К. Д., която последна е била конституирана като страна по делото след смъртта на първоначален ответник ( на 05.06.2014г.) К. Е. Д. – неин наследодател.
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок, касационно основание по чл.281, т.2 ГПК, е аргументиран с неопределеност на предмета на исковото производство и несъответствието му предмета на заповедното производство по гр.д.№ 37703/14 г. на СРС. При условията на алтернативност се поддържа и оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, а.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с твърдение за вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт и с едновременното наличие на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”Необсъждането на твърденията ни, че договор за заем, обективиран в НА № 145 от 10.04.2012 г. и договор № 158 от 10.04.2012 г., сключени между КВ и сем. Д., относно нищожност породена от противоречие със закона-чл.252 НК, чл.36 ЗК , така и чл. 202 ЗУТ, представлява ли отказ от правосъдие или е само процесуално нарушение по чл.235 и чл.236 ГПК?”; 2.”Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, искания, възражения на страните , да посочи кои са относими и кои не, като изложи за това мотиви, да направи собствени фактически и правни изводи и да ги обоснове?”
За илюстрация на твърдяното противоречие с практиката на ВКС са посочени: т.19 на ТР №1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 589 от 29.06.2010 г., по гр.д.№ 1359/2009 г. на І г.о.
Като основание за достъп до касационен контрол е въведена и „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2 ГПК на въззивния съдебен акт.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни правни съображения.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното от страните и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За потвърди първоинстанционното решение с което по предявен от КООПЕРАЦИЯ „ВЪЗРАЖДАНЕ – СОФИЯ положителен установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК, е признато за установено по отношение на настоящите касатори, като правоприемници на починалата в хода на делото тяхна наследодателка ответницата Е. К. Д., съществуването на вземане към всеки един от тях в размер на по 13 500 евро, представляваща половината от наследено задължение по договор за заем № 158 от 10.04.2012 г., обезпечен с договорна ипотека по НА № 145,т.І, рег.№ 1844, д.№ 129 от 10.04.2012 г., вписан в АВ, с вх.№ 14027, акт 158,т.6, дело 6223,№ 182 от 10.04.2012 г., за което вземане в неговия общ размер, ведно със законната лихва върху нея, считано от 10.09.2013 г. до окончателното й изплащане, е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, по гр.д.№ 37703/2014 г. на СРС, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че между ищцовото ЮЛ, като заемодател и първоначалните ответници, в качеството им на заематели, на 10.04.12 г. е бил сключен валиден договор за заем № 158 от 10.04.2012 г. за сумата 27 000 евро, който е бил инкорпориран и в НА за договорна ипотека № 145, т.1, рег.№ 1844,д.№ 129, вписан в АВ вх.рег.№ 14027, акт 158,т.VІ, дело № 6223/10.04.2012 г., с който последен е учредено обезпечение в полза на заемодателя по договора за заем върху съсобствен на заемателите недвижим имот, находящ се в [населено място]. Изложени са съображения, че доколкото в предмета на ищцовата кооперативна организация, е включена и дейност по предоставяне на заем на член- кооператорите за направени от тях и в техен риск вноски в образуваната по решение на ОС, то взаимоспомагателната каса, която осъществява дейността си на осн. чл.36, ал.1 4 ал.2 ЗК и чл.4, ал.3 ЗКИ, се явява неперсонифицирано организационно звено на ЮЛ, по силата на изричната разпоредба на чл.7а, ал.2 от действащия към настоящия момент Устав на същата, обявен в ТР по партидата му, което обстоятелство не подлежи на вписване и затова отсъствието му от ТР не води до изграждане на правен извод за надлежно осъществяване на тази й специфична дейност. Позовавайки се на изричната разпоредба на чл.4, т.3 от ЗКИ и на качеството на ответниците – заематели, на членове на ищцовата кооперация и на учредената към нея В. приживе, въззивният съд е навел и подробни съждения, свързани със законосъобразността на извършваната от В. дейност, като различна от банковата такава, изключва да е релевантно за валидността на процесния заемен договор отсъствие на издаден й лиценз, преценявайки в тази вр. за неоснователно въведеното от ответниците възражение за неговата нищожност.
По съображения, че в хода на делото не е проведено пълно и главно доказване на установените от закона предпоставки за унищожаемост на процесния заем, като сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия, за което доказателствената тежест е на ответниците, за неоснователно е преценено и второто своевременно въведено в процеса защитно тяхно възражение. С оглед заключението на съдебно- икономическата експертиза и ангажираните по делото писмени доказателства, сочещи на изрично изразена от заемателите воля за разпореждане със заетата им сума, които е подложил на съвкупен самостоятелен анализ, решаващият състав на Софийски апелативен съд е изградил краен правен извод, че сумата от 27 000 евро е била реално предоставена. Обстоятелството, че в хода на делото релевираното в срока по чл.131 ГПК възражение за частичното й погасяване, чрез плащане, е останало недоказано, съобразно въведената с чл.154 ГПК доказателствена тежест, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обосновава краен правен извод за съществуване на вземането по издадената Заповед за изпълнение и основателност на предявения установителен иск по чл. 422, ал.1 ГПК до заявения в заповедното производство общ размер, съответно съобразен с настъпилото в хода на процеса правоприемство и правата на всеки един от касаторите, като законни наследници на първоначалните ответници.
С оглед решаващите мотиви на въззивния съд, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните постановки в т. 1 на ТР № 1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се обосновава общото основание за достъп до касация трябва да е относим към формиране на решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт, но не и към неговата правилност, към възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая формулираните от касаторите процесуалноправни въпроси не отговарят на посочените в задължителната съдебна практика критерии, поради което не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. По своята същност те въпроси представляват оплаквания допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които дори евентуално основателни, като относими към правилността на обжалвания съдебен акт и основанията за касация по чл.281, т.3 ГПК, които не се идентифицират с предпоставките за достъп до касация, не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, според т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат въведените допълнителни селективни основания.
Освен това следва да се отбележи, че тези въпроси са и некоректно поставени, доколкото в подробните си мотиви Софийски апелативен съд е подложил на обстоен анализ всички събрани по делото и относими към спора доказателства, дал е отговор на доводите и възраженията на страните, разграничавайки последните, съобразно въвеждането им или не в рамките на преклузивния срок по чл.131 ГПК. Поради това, дори и да се възприеме тезата на касаторите за значението на формулираните от тях процесуалноправни въпроси за крайния изход на делото, то недоказано е твърдяното противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната, обективирана в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и соченото ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС, в относимата му и приложима и при действащия ГПК, част, с която въззивното решение е изцяло съобразено.
Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване, поради вероятна недопустимост на въззивния съдебен акт.
Вярно е, че според задължителните постановки в т.1 на ТР №1/10 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност решението на въззивния съд, предмет на предприетото обжалване, да е недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за допустимост ще се извърши с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба. В случая вероятна недопустимост, която касаторите обосновават с различен предмет на заповедното производство и на производството по чл.422 ГПК, поради липса на идентитет между отделните заемни правоотношения отсъства. Идентично оплакване е поддържано и пред Софийски апелативен съд, който подробно го е обсъдил и е приел, че В. е неперсонифицирано организационно звено на ЮЛ – ищец,поради което то не може да се счете, че се касае за различни заемни правоотношение по исковото и заповедно производства, поради вписан за заемател различен правен субект в приложените Н.А за учредена договора ипотека и заемен договор.
Подобен извод не следва и от издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, по ч.гр.д.№ 37703/13 г. доколкото изрично е постановено, че произходът на заявеното вземане от 27 000 евро произтича от договор за заем, обективиран (инкорпориран) в нот.акт №129/2012 г. на СРС, с който заемополучателите са учредили обезпечение в полза на заемодателя.
Същият договор за заем, от който вземането, предмет на издадената заповед от 30.09.2013 г., по ч.гр.д.№37703/2013 г. на СРС произтича, е бил предмет на обсъждане и в исковото производство по чл.422 ГПК. В заключение доколкото предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение, оспорена от ответниците и в съответствие със същия, се е произнесъл и въззивният съд в обжалвания съдебен акт, то въззивното решение не е вероятно недопустимо.
Поддържано основание за достъп до касация, въведено с новелата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК(ДВ, бр.86/2017г.) също е недоказно.
Съгласно формираната непротиворечива практика на касационната инстанция, за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, е необходимо визираният порок, да е съществен до степен, че да е установим от касационната инстанция без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липса на нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила или за необоснованост.
За разлика от общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, „очевидната неправилност” е налице само при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. В този смисъл очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен (обратен) смисъл; когато е постановен extra legem, делото е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният съдебен акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушаване правилата на формалната логика.
В случая тези предпоставки нито се твърдят от касатора, който е аргументирал основанието „очевидна неправилност“ на въззивното решение с доводи, повтарящи оплакванията за неправилност в касационната му жалба, които по изложените вече съображения, не обосновават извод за наличие на чл.280, ал.2 ГПК, нито обективно са съществуващи. Що се касае до евентуалната неправилност, която е резултат на твърдяното неточно прилагане на материалния закон и на нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на възникналия между страните правен спор, тя като основание за касационно обжалване може да бъде преценявана от състава на ВКС само, ако въззивният акт е допуснат до касационен контрол, съобразно предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски , поради което при този изход на делото в производството по чл. 288 ГПК, съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, настоящият съставът на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2618 от 09.11.2018 г., по в. гр. д.№ 5784/ 2017 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: