О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 346
гр. София,04.06.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на втори април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Чорбаджиева т.д.№2412 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Регнис” ЕООД срещу решение №1905 от 18.07.2018 г. по в.т.д.№1414/2018 г. на САС. С обжалваното решение, след отмяна на решение №2439 от 21.12.2017 г. по т.д.№3719/2011 г. на СГС, е отхвърлен предявеният от „Регнис” ЕООД срещу „Ганчев” ЕООД иск по чл.439, вр. чл.124, ал.1 от ГПК, за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника, считано от 26.07.2011 г., сумата от 40 739.37 лв., представляваща пълния размер на задължението на „Регнис” ЕООД – главница, лихви и разноски, по изпълнително дело №20108210400932 по описа на ЧСИ, с рег.№821, с район на действие ОС Пловдив, образувано въз основа на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, издадени по гр.д.№8379/2010 г. по на РС Пловдив, поради погасяването му чрез плащане.
В касационната жалба са наведени доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси /вторият от които уточнен от настоящата инстанция/, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. Следва ли въззивният съд да основава решението си на заключението на вещото лице, своевременно оспорено по делото и некредитирано от първоинстанционния съд, без експертното заключение да е било преценено от съда във връзка с другите доказателства по делото, както изисква разпоредбата на чл.202 от ГПК. 2. Длъжен ли е съдът да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.
Ответникът по касация – „Ганчев” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, анализирайки всички събрани по делото доказателства /вкл. писмени, гласни и заключението на вещото лице по допусната експертиза/, е достигнал до извод, че предявеният иск по чл.439 от ГПК е неоснователен. Приел е, че от представените и приети по делото като писмени доказателства 3 броя платежни нареждания с №2826167 от 10.06.2011 г., №2847923 от 24.06.2011 г. и №2847868 от 24.06.2011 г., се установява, че от страна на „Ганчев” ЕООД като взискател по процесното изпълнително дело са платени такси в общ размер на 10 478.66 лв., което се потвърждава и от заключението на вещото лице, според което таксите и разноските по изпълнителното производство са в размер на 11 469.32 лв. Посочил е, че видно от приложение 1 към експертизата: – част от тези разноски в размер на 10 586.66 лв., са начислени до 30.06.2011 г.; – за тях по изпълнителното дело са издадени фактури с №8168/19.07.2010 г., №14211/20.06.2011 г. и №14459/30.06.2011 г.; – от колона 2 от приложението е видно, че всички тези такси са платени от взискателя до 30.06.2011 г. и плащанията са осчетоводени от съдебния изпълнител именно по изп.д.№20108210400932; – разликата от 882.66 лева са дължими от длъжника разноски за прекратяване на изпълнителното дело. Изложил е съображения, че дължимостта и размера на таксите по изпълнителното дело, вкл. такса опис, произтичат от разпоредбите на ГПК и Тарифата на ЧСИ, като с оглед извършения опис и публична продан на недвижим имот на ищеца и началната му цена, таксата опис в размер на 1,5 % от оценката съгласно т. 20 от Тарифата на ЧСИ в редакцията към 2011 г. е 7083 лв., без ДДС и 8499.60 лв., с ДДС, а общият размер на дължимите от „Регнис” ЕООД суми по изпълнително дело №20108210400932 към 26.07.2011 г. е 51 248.69 лв. В този смисъл е достигнал до извод, че заплатената на 26.07.2011 г. от ищеца сума, не погасява пълния размер на задълженията му, като е изразил становище, че уведомяването на длъжника за дължимите разноски по изпълнителното дело, съответно за дължимия остатък след извършване на частично плащане на дълга, не е правопораждащ факт и е ирелевантно за съществуването на задължението му, тъй като по силата на чл.79, ал.1 и 2 от ГПК /ред. преди изм. с ДВ бр. 86 от 2017 г./, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато: 1. делото се прекрати съгласно чл. 433, освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство, или 2. изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. Посочил е, че съгласно т.34 от Тарифата към ЗЧСИ таксите и разноските по изпълнителното дело се плащат от взискателя и са за сметка на длъжника, респективно законодателят не е предвидил задължението за плащане на таксите по изпълнителното дело да възниква за длъжника от уведомяването му за тях.
Настоящият състав на ВКС намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Предвид изложените от въззивния съд мотиви, формулираните от касатора въпроси, се явяват обуславящи правната воля на съда, кредитирал заключението на експертизата, но спрямо тези въпроси не е налице поддържаното селективно основание. Въпросът, свеждащ се до задължението на съда да прецени експертното заключение във връзка с другите доказателства по делото и да изведе мотиви защо приема експертизата, е решен в съответствие с константната практика на ВКС /включваща и цитираното в изложението решение/, според която съдът може, както по молба на страните, така и по своя преценка да назначи експертиза, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси из областта на науките, изкуството, занаятите и др. са нужни специални знания, които съдът няма, като заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред и във връзка с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, като независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. В случая в съответствие с тази практика, споделяна и от настоящия съдебен състав, съдът е изложил съображения в мотивите на въззивното решение защо, преценени съвкупно с останалите доказателства за релевантните обстоятелства, заключенията на експертизите следва да бъдат кредитирани. На следващо място при постановяване на решението въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. В този смисъл поставеният в изложението втори въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. Доколко направените от въззивния съд изводи са правилни, не е предмет на обсъждане в настоящия стадий по селекция на касационните жалби /извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, каквато в случая не се твърди/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1905 от 18.07.2018 г. по в.т.д.№1414/2018 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.