ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 494
София, 06.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1100 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ан.А. като процесуален представител на Община Рудозем срещу въззивното решение на Окръжен съд Смолян /СОС/ от 13.ХІІ.2018г. по гр.д. № 322/2018г.
Ответникът по жалбата „БТК” ЕАД София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез юлк. М.М.-Я. е заел становище, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение СОС е потвърдил решението на РС Мадан от 02.VІІ.2018г. по гр.д. № 18/2018г., с което е отхвърлен предявеният от община Рудозем срещу „БТК” ЕАД иск по чл.26 ал.1 пр.1 ЗЗД за обявяване нищожност поради противоречие със закона на договор за дарение на общински недвижим имот – частна общинска собственост /Ч./, сключен между страните на 04.02.1999г., с който ищецът предоставя безвъзмездно в собственост на Технологичен район по далекосъобщения С. – структурно звено на дружеството – с цел изграждане на нова А. в [населено място] втори етаж със застроена площ 286.38 кв.м, без общото стълбище и фоайе, зала А. с площ 32.15 кв.м, склад с площ 16.94 кв.м, коридор с площ 17.71 кв.м, акумулаторно с площ 7.75 кв.м, санитарен възел с площ 3.25 кв.м, коридор с площ 2.94 кв.м, стая с площ 18.78 кв.м, ведно с прилежащо таванско помещение с площ 141.9 кв.м, ведно с идеални части от общите части и от правото на строеж на сградата върху УПИ …., поща, фурна, битови услуги, стол АПК и магазини кв…. по плана на [населено място].
Въззивният съд е посочил, че процесният имот е прехвърлен в полза на структурно звено на ответника, подписан е от директора на технологичния район след предварително взето от общинския съвет решение; договорът е сключен без представителна власт, доколкото технологичният район не е самостоятелен правен субект и няма доказателства за упълномощаване на директора му; на висящата поради това недействителност на сделката може да се позове единствено ответникът, но това не е предмет на иска и няма отношение към изхода на спора. Съдът е взел предвид редакцията на разпоредбата на чл.34 от ЗОбщС към момента на сключването на процесния договор, която не включва изрично възможността за разпореждане чрез дарение с общински имоти – Ч.. Прието е, че в разпоредбата разпоредителните сделки не са посочени изчерпателно, като разпореждане може да бъде осъществено чрез всяка разпоредителна сделка, в т.ч. и дарение, при спазване изискванията за взето решение за това от ОбщС. Ч. представлява имуществена основа за участие на общината в гражданския оборот като равнопоставен субект. След като законът /чл.8 ал.2 ЗОбщС/ предоставя правомощие на ОбщС да уреди реда за разпореждане с недвижими имоти, не може да се приеме, че при наличието на решение на ОбщС за разпореждане с конкретен имот чрез конкретна сделка сключеният в изпълнение на това решение договор е нищожен поради противоречие със закона. Преследваната със ЗОбщС цел при разпореждане е не да ограничи кръга на разпоредителните сделки, а да въведе специфични изисквания при формиране волята на общината, аргумент в каквато насока е разпоредбата на чл.7 ал.3 ЗОбщС, позволяваща отчуждаване и обременяване с вещни права на имотите – Ч.. За тях се прилагат общите разпоредби за собствеността, в т.ч. всички транслативни сделки, съвместими със статута на общините като юридически лица, доколкото в този закон не е предвидено друго.
Въззивният съд е приел, че процесният договор не е такъв за дарение, тъй като с него е поето задължение от приемателя да изгради автоматична телефонна централа. В договора липсва проява на щедрост, тъй като с оглед волеизявленията на общината тя не е целяла да надари дружеството. Договорът има характеристики на ненаименован, двустранен, възмезден договор за разпореждане, по отношение на който субсидиарно се прилагат правилата на покупко-продажбата, което е допълнителен аргумент, че той не противоречи на ЗОбщС, доколкото покупко-пржодажбата е предвидена като вид разпоредителна сделка в чл.34 от него. Предвиденото в чл.9 и чл.11 от Зкано за съобщенията /отм./ задължение за общините да предоставят помещения за изграждане на телефонни централи няма отношение към действителността на договора.
В изложението на касатора се сочи, че въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение на негов състав по гр.д. № 2293/2015г. ІІІ ГО, се произнесъл извън направените от него оплаквания във въззивната жалба, касаещи представителната власт на дружеството-приобретател на процесния имот. Изложени са и съображения за неправилност на извода за характера на договора като ненаименован и възмезден въпреки записаното в него, че имотът се предава безвъзмездно, както и за противоречие на решението с императивната правна норма на чл.34 ЗОбщС. Относно вида на нормата в редакцията й към ДВ бр.96/1999г. липсвала съдебна практика и произнасянето по този въпрос било от значение за точното прилагане на закона.
ВКС намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос не е от значение за изхода на спора по делото, поради което той не обосновава допускане на касационно обжалване. Действително въззивният съд е посочил, въпреки липсата във въззивната жалба на касатора оплаквания в тази насока, че процесният договор е сключен от лице без представителна власт, учредена му от ответното дружество. Това обстоятелство, обаче, съдът изрично е приел, че няма отношение към разглеждания спор и то не е послужило за формирането на решаващ извод, само произнасяне по въпрос във връзка с какъвто в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК е основание за допускане на касационно обжалване.
По сам по себе си решаващият извод във въззивното решение за вида и характера на процесния договор са изложени само оплаквания за незаконосъобразност, представляващо основание за касационно обжалване по чл.281 ГПК, преценка на което касационният съд може да осъществи, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в настоящото производство по допускането.
Въпросът за вида на нормата на чл.34 ЗОбщС в редакцията на ДВ бр. 96/1999г. сам по себе си не е от значение за изхода на спора по делото, тъй като се отнася само за единия от двата решаващи извода на въззивния съд, като произнасянето по въпрос във връзка с втория е следвало, но не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване /виж предишния абзац/.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Окръжен съд Смолян № 470/13.ХІІ.2018г. по гр.д. № 322/2018г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: