О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
гр. София, 18.06.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на четвърти юни, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№38 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. Т. П. срещу решение №104 от 28.05.2018 г. по в.т.д.№411/2017 г. на АС Велико Търново. С обжалваното решение е потвърдено решение №153 от 18.10.2017 г. по т.д.№156/2016 г. на ОС Плевен в частта, с която на основание чл.422, вр. чл.415, ал.1 от ГПК е признато за установено съществуването на вземания на „Хета Асет резолюшън България” ООД срещу Б. Т. П. като солидарен длъжник със СД „Ню холидей-П. и сие”, произтичащи от запис на заповед от 19.08.2008 г., с падеж 01.09.2008 г. издаден от СД „Ню холидей-П. и с-ие” и авалиран от Б. Т. П., за изпълнението на които вземания в полза на „Хета Асет резолюшън България” ООД /с предишно наименование „Хипо Алпе-Адрия-лизинг” ООД/ е издадена Заповед по чл. 417 от ГПК №73/03.02.2010 г. по ч.гр.д.№ 97/2010 г. на РС Червен бряг, за сумата 8 905.82 евро, ведно със законната лихва от 01.02.2010 г. до изплащане на задължението.
В касационната жалба са наведени доводи, че решението е недопустимо, поради произнасянето на въззивния съд по неподведомствен на съдилищата спор, с оглед наличието на арбитражна клауза и направен своевременно отвод за неподведомственост, както и поради обстоятелството, че искът по чл.422, вр. чл.415 от ГПК е бил предявен след изтичане на предвидения в закона срок. Евентуално се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Следва ли съдът при наличие на арбитражна клауза в процесния договор, да се произнася по предявен пред него иск. 2. Следва ли съдът служебно да следи и да събере доказателства относно срока за подаване на искова молба по чл.415 от ГПК. 3. При формиране на вътрешното си убеждение следва ли съдът да съобрази не само формалната, но и житейската логика и изразената от страните с конклудентни действия воля за доказване на връзката между сключени между тях договори. 4. Има ли авалистът правен интерес да обжалва въззивното решение с възражения по каузалната сделка, по която е издаден менителничния ефект. 5. Следва ли съдът в мотивите на постановеното от него решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, в т.ч. и заключението на вещото лице. 6. Направеното признание/липса на оспорване на наведени твърдения за определени факти и обстоятелства от предмета на спора, обвързва ли съда при формиране на извод за основателност на иска. 7. За задължението на въззивния съд да разгледа въззивната жалба на заявените в нея основания. 8. За мотивите, които следва да съдържа въззивното решение след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и следва ли съдът да изготви собствени мотиви, вкл. да обсъди фактическия материал по делото, който не е обсъден от първоинстанционния съд и за който има наведени доводи във въззивната жалба, както и новоприети във въззивната инстанция доказателства. Поддържа се, че са налице селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, както и че решението е очевидно неправилно.
Ответникът по касация – „Хета Асет резолюшън България” ООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че процесният запис на заповед, издаден от СД „Ню холидей-П. и с-ие” и авалиран от Б. Т. П. е редовен от външна страна и съдържа визираните в закона реквизити, като записът обезпечава изпълнението на задълженията на Събирателното дружество по Договор за финансов лизинг, сключен на 19.08.2008 година между „Хипо Алпе-Адриа-лизинг” ЕООД-лизингодател и Събирателното дружество-лизингополучател, за лизингов обект – багер товарач „Komatsu WB93S-5E0”, с покупна цена 68 609.75 евро, обща стойност 83 196.58 евро. Посочил е, че менителничното поръчителство /авал/ е едностранна, абстрактна и формална сделка, с която авалистът поема задължение да отговаря солидарно с издателя на ефекта за плащане на съответната сума на поемателя, като поради това, че авалът има самостоятелен, неакцесорен характер за разлика от поръчителството в гражданското право, менителничният поръчител не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които е възможно да му противопостави издателят на ефекта – както абсолютните такива за недействителност на ефекта /с изключение на възражението за недостатък във формата/, така и относителните /лични/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение. Счел е, че възражения, основани на несъществуването на задължението по каузалното правоотношение, са допустими от страна на авалиста, когато той е и страна по каузалното правоотношение и когато е налице недобросъвестност при придобиването на ефекта и злоупотреба с право – при знание на поемателя по запис на заповед за съществуването на относителни възражения на издателя на ефекта като длъжник по каузално правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по което поемателят е кредитор. Изразил е становище, че в случая авалистът не е страна по каузалното правоотношение, обезпечено със записа на заповед с падеж 01.09.2008 г., а не са наведени по надлежния ред доводи за недобросъвестност и злоупотреба с право по смисъла на чл.465 от ТЗ и не се установява наличие на такива, следователно е недопустимо авалистът по записа на заповед с падеж 01.09.2008 г. да противопоставя на „Хета Асет резолюшън България” ООД възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между страните по Договор за финансов лизинг №[ЕИК]/2008 г., вкл. и възражението за осъществено извънсъдебно прихващане. Посочил е, че с отговора на исковата молба не са наведени доводи за изплащане на вноските по Договор за финансов лизинг №410200619/2008 г. с настъпил падеж до 04.03.2009 г. Изложил е съображения, че не са събрани доказателства за наличие на обусловеност между посочения договор за лизинг и сключения между същите страни договор за лизинг №720200001/2008 г., поради което липсва функционална връзка между тях, водеща до извод, че неизпълнението на задълженията на лизингодателя по договор за лизинг №720200001/2008 г, освобождава лизингополучателя от уговорките да плаща лизингови вноски по договор №410200619/2008 г. В този смисъл и преценявайки приетите по делото доказателства с оглед разпоредбата на чл.266, ал.1 от ГПК и липсата на хипотезите, визирани в чл.266, ал. 2 и 3 от ГПК, е достигнал до извод, че вноските с настъпил падеж към 04.03.2009 г. възлизат общо на 8 905.82 евро без ДДС, а вземането по записа на заповед, с оглед падежа на задължението и датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение, не е погасено по давност.
Настоящият състав на ВКС намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При постановяване на решението въззивният съд се е съобразил изцяло с константната практика на ВКС, според която предявяването на иска по чл.422 от ГПК е процесуално действие, съставляващо част от проведено заповедно производство, като материалноправните и процесуалноправни последици от предявяване на иска настъпват от подаване на заявлението, с оглед което този иск следва да бъде разгледан единствено от компетентния държавен съд, но не и от арбитраж – извод, изводим и от обстоятелството, че субсидиарното прилагане на ГПК по неуредени в ЗМТА въпроси е изрично изключено, а приложимият съдопроизводствен ред – ГПК по отношение на започналото заповедно производство, не е предвидил арбитражен ред за приключването му. Извън това, записът на заповед, макар и пряко обвързан от каузалното правоотношение, в обезпечение изпълнението, по което е бил издаден, има и своя относителна самостоятелност и въпреки че служи за обезпечаване на изпълнението по договора, самият той съставлява документ, обуславящ провеждане на самостоятелно производство.
От друга страна е видно, че искът по чл.422 от ГПК е бил предявен на 12.09.2016 г. /на пощенския плик е налично датно клеймо с посочената дата/ в рамките на предвидения в разпоредбата на чл.414 от ГПК срок, изтичащ на 12.06.2016 г. – понеделник и първи присъствен ден след 11.09.2016 г. – неделя. В този смисъл не се установява наличие на твърдяната вероятна недопустимост на решението, а касационно обжалване по първите два въпроса не може да бъде допуснато.
Както бе посочено, в решението е прието /в съответствие с константната практика на ВКС/, че когато авалистът не е страна по договора, обезпечен със запис на заповед и при липса на данни за недобросъвестност на поемателя или злоупотреба с права /доводите, които могат да се квалифицират като твърдения за злоупотреба с право са обсъдени от въззивния съд/, менителничният поръчител не може да противопостави лични възражения, основани на каузалното правоотношение. Т.е. по отношение на четвъртия от въпросите, макар и обусловил решаващата воля на съда, не са налице поддържаните селективни основания, респективно по този въпрос също не следва да бъде допуснато касационно обжалване.
Също така при постановяване на решението си въззивният е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за допустими и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. В този смисъл останалите поставени в изложението въпроси не са решени в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК /която изключва наличие на бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства.
С оглед изложеното и тъй като при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника по касация направени юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №104 от 28.05.2018 г. по в.т.д.№411/2017 г. на АС Велико Търново.
ОСЪЖДА Б. Т. П. [ЕГН] да заплати на „Хета Асет резолюшън България” ООД[ЕИК] сумата от 100 лв., юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.