ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 534
София, 18.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 465 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Ю. Д. като процесуален представител на Д. Г. Д. лично и като ЕТ „ЕлБрус-Д. Д.” срещу въззивното решение на СГС от 12.ХІ.2018г. по гр.д. № 2257/2018г.
Ответникът по жалбата Национална агенция за приходите /НАП/ София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез ст.юрисконсулт М. Г., подаден извън срока, предвиден в посочената разпоредба, е заел становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение СГС е отменил решението на РС София от 04.ІХ.2017г. по гр.д. № 31329/2016г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от Д. Г.Д., действащ като ЕТ „ЕлБрус-Д. Д.”, срещу НАП иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД за присъждане на 9317.61лв., платени без правно основание по изп.д. № 20133520400056 по описа на ДСИ с район на действие РС П.. Въззивният съд е присъдил в тежест на Д. разноски за двете инстанции.
Съдът е приел за установено, че с данъчен ревизионен акт /ДРА/ от 15.V.2003г., потвърден с решение на Варненския окръжен съд /В./ по адм.д. № 1559/2003г., оставено в сила с решение на ВАС от 23.ХІІ.2008г. по д. № 9335/2008г. /дела, образувани по жалби на касатора/, са определени данъчни задължения на едноличния търговец /ЕТ/ – 26228.56лв. по ЗОДФЛ /отм./ с лихви за забава и 348110.33лв. по ЗДДС и лихви за забава, като в негова тежест с решението на В. е присъдено и юрисконсултско възнаграждение в размер на 9317.61лв. По издадения на 05.ІІ.2009г. изпълнителен лист в полза на НАП за присъденото юрисконсултско възнаграждение са образувани изп.д. № 39/2009г. и изп.д. № 56/2013г. по описа на ДСИ при РС Попово. По последното изпълнително дело е влязло в сила постановление за възлагане на недвижим имот, като с постъпилите от публичната продан на недвижим имот на ищеца суми вземането срещу него за юрисконсултско възнаграждение е погасено и изпълнителното дело е прекратено на 22.VІІ.2016г. С разпореждане от 07.VІІІ.2015г. на основание чл.171 ал.2 ДОПК събирането на изрично посочени задължения на ищеца, сред които и тези по ДРА, е прекратено поради изтекла погасителна давност.
Съобразявайки разпоредбите на чл.162 ал.1 и чл.163 ал.2 ДОПК съдът е приел, че вземането за юрисконсултско възнаграждение е частно държавно такова, което се събира по общия ред по ГПК. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, уредено и произтичащо от процесуалния закон, тя е деликтна отговорност за предявяването на неоснователен или недопустим иск, ограничена, защото включва само такси и разноски за производството, страната, срещу която е постановено съдебно решение, носи отговорност за разноските дори и когато е положила дължимата грижа да издири действителното правно положение, преди да инициира съдебно производство, поради което отговорността й е и обективна, защото ищецът отговаря без вина, стига ответникът да е дал повод за завеждане на делото. С оглед на това вземането за разноски има самостоятелен характер, а не е допълнително вземане по смисъла на чл.119 ЗЗД спрямо вземането по ДРА, предмет на спора /по д. № 1559/2003г./. Съществуването на спорното вземане има значение за изхода на делото, но причината за ангажиране отговорността за разноски не произтича пряко от него, а е последица от неоправданото предизвикване на съдебен процес. Ето защо вземането има самостоятелен характер, произтича от фактическия състав на процесуалния закон – чл.130 ал.4 Д. /отм./, приложим към момента на възникване на задължението за заплащане на юрисконсултско възнаграждение, а не съставлява допълнително вземане спрямо вземанията по оспорения ДРА, защото отговорността за разноски не би възникнала в тежест на ищеца, ако той не е депозирал жалба срещу акта. С оглед на това чл.119 ЗЗД, според който с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, не намира приложение в случая. Задължението за юрисконсултско възнаграждение е възникнало от влизането в сила на решението, с което е определено – на 23.ХІІ.2008г. Спрямо него приложение намира общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД и поначало изтича на 23.ХІІ.2013г. Давността обаче е прекъсната с вписването на възбрана върху собствен на ищеца недвижим имот на 16.VІ.2009г., от когато е започнал да тече нов 5 годишен давностен срок, преди изтичането на който на 28.ХІ.2013г. отново е наложена възбрана върху имот на Д., като новата давност не е била изтекла към момента на принудителното събиране на вземането. При тези обстоятелства е направен извод, че вземането не е погасено по давност и за ответника не е възникнало задължение за връщане на получената сума.
В изложението на касатора се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – поради липса на практика – по следните въпроси: 1. за същността на вземането за разноски, в частност юрисконсултско възнаграждение, което се присъжда в полза на НАП със съдебно решение по реда на чл.130 ал.4 Д. /отм./ при осъществяване на съдебен контрол върху ДРА; 2. посочените разноски и размерът им обусловени ли са и произтичат ли от определените с потвърдения от съда ДРА данъчни задължения, вкл. и от размера им; 3. разноските, след като са възникнали и присъдени в рамките на данъчно производство по реда на Д. /отм./ по издаване на ДРА, какъв характер имат и включват ли се в обхвата на разноските по чл.139 ал.1 Д. /отм./, предвиждащ ред за погасяване на публичните вземания: разноски, лихви, главница; 4. обстоятелството дали вземането за разноските е частно или публично има ли връзка и обуславящо ли е за преценката дали то е самостоятелно или е допълнително и произтича от наличието на друго главно вземане – от данъчните задължения; 5. отговорността за разноски свързана ли е с предмета на делото и обусловена ли е само от неоснователно предизвикване на съдебен процес или произтича и е обусловена и по размер от спорния предмет по делото, конкретизиран с оглед случая така: отговорността за разноски за юрисконсуелтско възнагражде4ние в размера на адвокатското въ фазата на съдебен контрол от данъчното производство по Д. /отм./, обусловена ли е от установяване на данъчни задължения по проверявания ДРА, от техния размер и от потвърждаването им от съда, или отговорността за тези разноски произтича само и единствено от фактка на отхвърлянето на жалбата – без оглед на преценката на съда за законосъобразността на ДРА и на размера на определените с него данъчни задължения; 6. може ли да бъде пречка за приложението на чл.119 ЗЗД, ако погасеното по давност главно вземане е публично държавно, а произтичащото от него допълнително вземане е частно държавно; 7. вземането за разноски за юрисконсултско възнаграждение, присъдено от съда в размер, определен на базата на материалния интерес по жалбата, произтича ли от вземането и размера му по обжалвания административен акт или не, и конкретно: процесното вземане, явно възникнало с оглед материалния интерес по делото според размера на данъчните задължения по оспорения ДРА обусловено ли е и произтича ли от данъчните задължения и от размера им или не; процесните разноски представляват ли разноски, дължими от данъчния субект в данъчното производство по издаването на ДРА за отразените в него данъчни задължения и представляват ли те в този смисъл допълнително вземане, свързано и произтичащо от данъчните задължения; 8. вземането за разноски в случая предполага ли дължимост на друго вземане, на право, на интерес и пр. и в този смисъл не се ли явяват разноските производни, акцесорни, допълнителни на това /главното, обуславящото/ във връзка и по повод на което те са дължими, и конкретно, процесното вземане, възникнало във фазата на съдебното обжалване от цялостното данъчно производство не е ли производно, обусловено, допълнително спрямо данъчните вземания и без наличието на данъчни задължения и в техния конкретен размер вземането за разноски във връзка с тях би ли могло да възникне, вкл. в процесния размер; 9. какви са предпоставките и условията за приложение на чл.119 ЗЗД в хипотезата на допълнително вземане, представляващо разноски, приложима ли е разпоредбата за вземания от съдебно присъдени разноски, тези две вземания имат ли характер на главно и на произтичащо от него допълнително, както и допълнителното следва ли главното при погасяването на последното по давност. Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение.
ВКС намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Първият поставен в изложението въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 2944/2013г. ІV ГО и по гр.д. № 5193/2013г. ІV ГО, според която отговорността за разноски по делото е облигационно правоотношение, уредено от процесуалния закон, тя е деликтна по естеството си, безвиновна, обективна и не обхваща всички вреди, а само разноските за производството, направени от насрещната страна, и може да бъде реализирана само във висящ исков процес. С оглед на това не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по него.
Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване и по останалите поставени в изложението въпроси поради наличието на съдебна практика, видно от определението на ВКС ІІІ ГО по гр.д. № 2367/2016г. С определението не е допуснато касационно обжалване на решение на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 2744/2015г., с което по аналогичен на разглеждания случай е дадено разрешение по въпросите, според което вземането за разноски /присъдени в съдебно производство по обжалване на ревизионен акт от 2004г. за публични задължения/ няма характер на публично държавно вземане, то се събира по реда на ГПК и за него е приложима общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, вземането е самостоятелно, основава се на процесуалния закон и няма връзка със съществуването, респективно погасяването на дълга, произтичащ от неизпълнени задължения по ЗОДФЛ, поради самостоятелния си характер и регламентация в процесуалния закон вземането не попада в обхвата на произтичащите от главното вземане допълнителни вземания по чл.119 ЗЗД /каквито са тези за лихва, неустойка, задатък, залог, ипотека, поръчителство/. Че вземането за съдебни разноски има самостоятелен характер е прието и от ВКС ІІ ТО по ч.т.д. № 943/2012г.
Следва да се допълни освен това, че: няма произнасяне от въззивния съд по приложението на чл.139 Д. /отм./, предмет на което е поставеният в изложението въпрос номер 3; изводът на въззивния съд във връзка с въпроса под номер 4 се отнася до реда за събиране и срока за погасяване на вземането, но не и дали то е самостоятелно – приетото от съда е, че вземането за разноските е обусловено от неоправданото предизвикване от ищеца на съдебния процес срещу ДРА, а не от вида на вземането – частно или публично; въпросите под номера 6 и 7 са хипотетични, тъй като по тях въззивният съд не се е произнасял; въпросът под номер 8 е неотносим към извода, че без наличието на жалба срещу ДРА вземането за съдебни разноски не би могло да възникне; въпросът под номер 9 е неотносим в случая /и той е хипотетичен/ с оглед условието в него, предпоставящо /при отговора/ разноските да се приемат като допълнително вземане, произнасяне в каквато насока въззивният съд няма.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. То е основано на твърдения за прилагане на закона в противоположния му смисъл, както и за постановяване на решението при явна необоснованост и при грубо нарушение на правилата на формалната логика, което било видно особено от несъобразяване на относимите в случая специални данъчни норми, наличието на единно данъчно производство, включително и за съдебния контрол на ДРА. Лишено от логика и от законова опора било приетото, че задължението за разноски е откъснато от предмета на съдебното производство, а произтичало единствено от неоснователно предизвикания съдебен спор, но било очевидно, че съдът е определил разноските въз основа на размера на определените данъчни задължения, при което връзката между задълженията и разноските е явна. Очевидно необосновано било даденото разрешение на въпроса относно характера на главното данъчно вземане като публично държавно, а на разноските като частно държавно, и че поради това чл.119 ЗЗД не е приложим, след като в тази разпоредба такова ограничение няма. Необосновано било и приетото, че присъдените на процесуално основание разноски ги лишава от явната им връзка с предмета на съдебното производство – данъчните задължения по ДРА.
Така твърдяните нарушения не са видими пряко от съдържанието на въззивното решение, обуславящо основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка, обаче, касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІ- Е въззивен състав, № 7116 от 12.ХІ.2018г. по гр.д № 2257/2018г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: