ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 533
София, 18.06.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 4832 по описа за 2018г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат Л.Д. като процесуален представител на С. Т. К. от [населено място] срещу въззивното решение на Окръжен съд Ст.Загора /СОС/ от 15.VІ.2018г. по гр.д. № 1140/2018г.
Ответниците по касационната жалба И. Н. И. от [населено място], В. К. М. от [населено място] баня и М. Н. И. от [населено място] баня в отговорите си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокатите съответно В.А., М.К. и Кр.Г. са заели становище, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касаторката предпоставки за допускане на касационно обжалване. М. И. претендира разноски за касационното производство.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид:
С атакуваното решение СОС е пътвърдил решението на РС Казанлък от 19.ХІІ.2017г. по гр.д. № 2109/2017г., с което са отхвърлени предявените от С. Т.К. срещу В. К.М., И. Н.И. и М. Н.И. искове с правно основание чл.124 ал.5 ГПК за установяване на престъпно обстоятелство при съставянето на удостоверение за наследници от 24.ХІ.1997г. от В. М. в качеството й на длъжностно лице по гражданско състояние на [община] баня в частта му, с която като наследници на Д. И. К. /съпруга на Т. Ст.К., починал на 22.ХІІ.1989г./, починала през 1997г., са записани И. и М. Н. И. – синове на Н. И. Г., починал през 1989г., брат на Д. К., с което е осъществен състав на престъпление по чл.311 ал.1 НК, и е потвърдил и решението от 06.ІІ.2018г., с което е оставена без уважение молбата на касаторката за допълване на първото решение с произнасяне по истинността на оспорения регистрационен картон на Н. Ив.Г..
Въззивният съд е приел, че ищцата има правен интерес от предявения иск, обоснован с целта на ищцата да иска отмяна на основание чл.303 ал.1 т.2 ГПК на влязло в сила решение между нея и ответниците И. и М. И. по гр.д. № 25/1998г. на РС Казанлък, с което е ликвидирана съсобствеността помежду им на наследствен недвижим имот, по което дело е било представено процесното удостоверение за наследници, поради което искът е допустим. Прието е за становено, че Т. Ст.К. и Д. Ив.К. са сключили граждански брак на 30.V.1944г. в [населено място], като от брака си нямат деца. Ищцата е дъщеря на Т. К., починал на 22.ХІІ.1989г. Приетите по делото актове за гражданско състояние, за раждане и за женитба са съставени по реда на Закона за лицата от 1907г. /отм.1949г./ и се ползват с материална доказателствена сила на официални документи. От тях се установява, че Д. И. К. и Н. И. Г. са брат и сестра с родители И. Г. М., роден на 04.ІІІ.1893г., починал на 19.І.1947г., и М. И. М., починала 1966г. За неоснователни са оценени възраженията на ищцата, че различията в имената на майката на Д. и Н. – М. и М. – и в годините на двамата родители, отразени в актовете за раждане, установявали, че двамата не били брат и сестра. Това е така, защото отразените в акта за раждане обстоятелства – имена и възраст на родителите – се посочват от заявителя – бащата И. Г., те не се проверяват от длъжностното лице по гражданското състояние, поради което е възможно заявителят да е допуснал грешка, имената М. и М. е много вероятно да са имена на едно и също лице, тъй като са близки по звучене, а в периода на раждането на Д. и Н. – двайсетте години на 20 век – е често срещано явление М. да е галено обръщение на името М.. Тези изводи почиват и на обстоятелството, че в акта за смърт на Д. от 05.VІІ.1997г. е посочена майка й М. И. М.. От друга страна датите на раждане на Д. и Н. – 26.ІХ.1921г. и 11.ІІ.1920г. – не изключват възможността двамата да са брат и сестра.
Установено е и че Н. Ив.Г., починал на 13.ІІ.1995г., е баща на И. и М. Н. И.. По силата на чл.9 ал.1 ЗН Д. К. е наследница като съпруга на Т. К. и тъй като двамата не са имали рождени или осиновени деца, към момента на смъртта й на 04.VІІ.1997г. призовани да я наследят са племенниците й – двамата ответници И.. При тези обстоятелства е направен извод, че удостоверението за наследници от 24.ХІ.1997г. не е документ с невярно съдържание, той е официален документ, ползващ се с материална доказателствена сила и значение за стоящия извън него факт, удостоверяван от материализираното в свидетелстващия документ изявление, удостоверените в него факти отговарят на фактическото положение, поради което той е верен. При издаването на документа ответницата е посочила всички живи и починали наследници съобразно ЗН. Ищцата не е установила от обективна и субективна страна осъществяването от ответницата на престъплението по чл.311 ал.1 НК.
Във връзка с решението по чл.250 ГПК въззивният съд е взел предвид, че е открито производство по оспорване на личния регистрационен картон /ЛРК/ на Н. Г. относно записването в колона „еднокръвни едноутробни братя и сестри“ на Д. К. и на ЛРК на Д. относно записването на Н. Г. като неин брат в същата колона. Прието е, че съдът дължи произнасяне по оспорването в мотивите на решението, а не в диспозитива. Непроизнасянето изрично в мотивите на първоинстанционното решение по оспорването на документите не е съществено процесуално нарушение, доколкото при обсъждането на всички доказателства съдът е обосновал съображенията си на оспорените документи, които въззивният съд може да допълни. Оспорването е неуспешно и документите са верни. Предвид данните в актовете за раждане на Д. и Н. от 1920г. и от 1921г., както и акта за смърт на Д., където името на майка й е М. И. М., съдът е намерил за установено, че двамата са брат и сестра.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в противоречие с практиката на ВКС.
Първите два въпроса са „какви са допустимите доказателствени средства за установяване на произход и когато по делото е представен акт за раждане на лице, допустимо ли е произходът му да се установява с други писмени доказатества”, които били разрешени в противоречие с решения на ВКС по гр.д. № 111/1994г. І ГО и по гр.д. № 19/2004г. І ГО. По тези въпроси въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със сочената практика. Съдът не е пренебрегнал, както касаторката твърди, обосновавайки въпросите, а е основал изводите си на издадените актове за раждане на Н. Ив.Г. и Д. Ив.К. и на акта за смърт на последната /един от предвидените в чл.51 от Наредбата за гражданското състояние /отменена през 2004г. – след смъртта на Д. К./ реквизити на който са имената на родителите на починалото лице/, което е в съответствие с решението по гр.д. № 19/2004г. І ГО. Решението по гр.д. № 111/1994г. І ГО, според което раждането, респ. произходът, може да се установят с акт за раждане, който е официален документ, като при противоречие между акта за раждане и данните в регистъра за населението меродавен е актът, не е относимо в случая, тъй като изводите си съдът не е формирал и въз основа на записванията в личните регистрационни картони на Н. Ив.Г. и на Д. Ив.К.. Следва да се посочи също, че производството по настоящото дело не е за установяване на произход, а за установяване извършването на престъпление от ответницата по чл.311 ал.1 НК.
Поставен е въпросът „допустимо ли е въззивният съд да се произнася по факти и обстоятелства, които не са били въведени от страните в процеса чрез съответните надлежни изявления за съществуването/несъществуването на тези факти”, който бил разрешен в противоречие с решението на ВКС ІІ ТО по т.д. № 113/2011г. и по т.д. № 128/2010г. ІІ ТО, според които съдът не можел да разглежда доводи на страните без надлежното им въвеждане в процеса от страните. Това било така, защото ответниците не били изложили възражения, че имената и възрастта на родителите се посочват от заявителя и не се проверяват от длъжностното лице по гражданско състояние, поради което било възможно заявителят да е допуснал грешка, че имената М. и М. било много вероятно да са на едно и също лице и че било често срещано явление М. да е галено обръщение на името М., че в акта за смърт на Д. е посочена майка – М. И. М., че датите на раждане на Н. и Д. не изключват възможността двамата да са брат и сестра. Така поставеният въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване. С посочените обосноваващи въпроса обстоятелства съдът не се е произнесъл по доводи, които не са въведени от страните, а те представляват негови самостоятелен анализ и изводи, осъществени/формирани на базата на представените доказателства, във връзка с оплакванията във въззивната жалба на ищцата, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по различията в имената на родителите в актовете за раждане, което той е бил длъжен да стори, за да разреши спора между страните.
Въпросът „следва ли съдът да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните“ се твърди да е разрешен в противоречие с решението на ВКС 4 ГО по гр.д. № 534/2012г. Въпросът е обоснован с приетото от въззивния съд, че „е възможно заявителят да е допуснал грешка“, „имената М. и М. е много вероятно“, „не изключват възможността двамата да са брат и сестра“; актовете за раждане не били оспорени по надлежния ред и всякакви несъответствия в тях на факти не били предмет на доказване. Със сочената практика не се обосновава твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдът в съответствие с тази практика се е произнесъл по спора с решение, изготвено в съответствие с процесуалните правила за постановяването му, като е изложил съображения относно предмета на спора, обсъдил е представените и приети доказателства и установените с тях релевантни факти и е формирал правните си изводи въз основа на тях.
Последният поставен в изложението въпрос „при открито производство по оспорване истинността на документ по реда на чл.193 ГПК съдът дължи ли произнасяне в диспозитива или може да вземе отношение само в мотивите“ се твърди да е разрешен в противоречие с решението на ВКС 1 ГО по гр.д. № 807/2012г. и с мотивите към т.1 от ТР № 5/2012г. на ОСГТК. Въпросът не е обуславящ изхода на спора по делото, тъй като атакуваното решение не е основано на оспорените лични регистрационни картони на Н. Ив.Г. и на Д. Ив.К., които са и вторични документи – в тях се вписват данни и въз основа на актове за гражданско състояние, в т.ч. акт за раждане, поради което касационно обжалване не следва да бъде допускано и по него.
Следва да се посочи, че допускането на касационно обжалване по поставените въпроси не е и от значение за резултата по спора с оглед на обстоятелството, че произнасяне по въпрос във връзка със сам по себе си решаващият извод на въззивния съд, че не е установено и от субективна страна осъществяването от ответницата на престъплението по чл.311 ал.1 НК, не е релевирано нито като основание за касационно обжалване, нито като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно с оглед диспозитивното начало в гражданскиая процес и правото на защита на насрещната страна.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация М. Н.И. следва да бъдат присъдени 400лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 29.Х.2018г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Старозагорския окръжен съд, ІІ граждански състав, № 202 от 15.VІ.2018г. по гр.д № 1140/2018г.
ОСЪЖДА С. Т. К. от [населено място] да заплати на М. Н. И. от [населено място] баня 400лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: