2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 546
София, 24.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4880 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Л. Р. Р., с адрес в [населено място], представлявана от адв. Н. П., против въззивното решение № 165 от 13 юли 2018 г., постановено по в.гр.д. № 222/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място], с което се потвърждава решение № 72 от 23 февруари 2018 г., постановено по гр.д. № 919/2017 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развален договор за продажба на недвижим имот по нотариален акт № …, рег.№ …, нот.д. № … г. на нотариус П. К., нотариус с район на действие на районния съд в [населено място], по силата на който Р. Х. П. лично и като пълномощник на съпругата си Е. Н. П. продава на Л. Р. собствените си недвижими имоти – апартамент и гараж в [населено място] в частта на 4/6 ид.ч. от описаните имоти, и на Р. П. е даден шестмесечен срок за отбелязване на решението, считано от влизането му в сила.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно и необосновано, както и очевидно неправилно, тъй като с въззивната жалба е посочено, че първата инстанция превратно е обърнала доказателствената тежест, погрешно я е разпределила (или въобще не я е разпределила) и порочно е възложила последиците от недоказването – в частта, с която купувачът е заявил, че е платил цената, а продавачът съответно че я е получил, нотариалният акт е частен свидетелстващ документ за знание, и първоинстанционният съд не е съобразил задължителната съдебна практика по въпроса; въззивният съд, вместо да изготви нов доклад или да разпредели правилно доказателствената тежест и тя да е сведена до знанието на страните, приема, че всяка от страните ангажирала доказателства в подкрепа на тезата си и са събрани достатъчно относими доказателства. Приемайки едва с решението си, че доказателствената тежест е неправилно разпределена, въззивният съд е допуснал ново нарушение, като не е дал на страните да ангажират доказателства във връзка с новоразпределената доказателствена тежест, и така е налице произнасяне при изненада в мотивите. Подчертава се, че съдът е допуснал и процесуално нарушение като е коментирал и основал изводите си на доказателство, което не е прието по делото, а именно „дознание“ от 10.01.2009 г. – такъв документ е представен, но не е приет в нито една инстанция, и въпреки това въззивният съд го коментира. Според касаторката делото не е изяснено от фактическа и правна страна – ако ищецът твърди, че цената не му е заплатена в деня на сделката, както е заявено в нотариалния акт, то той е следвало да докаже: ако има друга уговорка между страните, каква е тя, и ако има такава, че тя не е изпълнена. При събраните данни по делото искът следва да бъде отхвърлен, защото касаторката е провела насрещно доказване, с което тезата на ищеца е опровергана и доказателствената сила на нотариалния акт в частта за плащане на цената не е оборена. Твърди се, че е сторена погрешна преценка на събраните по делото доказателства, като не са коментирани представените протоколи от открити съдебни заседания по друго дело, неоспорени от ищеца, съдържащи изявления на ищеца за получаване на цената на имота, представляващи най-малкото извънсъдебно признание на неизгоден за страната факт, ищецът не е оспорил твърденията за механизма на плащане на продажбената цена, въпреки заявеното от него, че не е получил сумата от 40000 лева, доказателствата за извършен банков превод не са оспорени. Необосновано съдът отказал да кредитира обясненията, че част от продажната цена в размер на 30000 лева е вложена от бащата на касаторката за ремонт и с тази сума е извършено между страните прихващане, както и че касаторката е заплатила 30000 лева от продажбата на свой имот. Твърди се и че представената от ищеца декларация на М. Р. от 27.01.2011 г., която не е страна по сделката, е специално изготвен за процеса антидатиран документ, насочен към умишлено увреждане на правната сфера на касаторката. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, които според касаторката са разрешение в противоречие с практиката на ВКС и ВС.
Ответникът Р. Х. П., с адрес в [населено място], представляван от адв. П. Г., в отговор на касационната жалба излага доводи както за липса на основание за допускане на касационното обжалване, така и за неоснователността на жалбата.
Въззивният съд основава решението си на установените по делото обстоятелства: през 2007 г. ищецът и съпругата му продали на касаторката свои имоти в [населено място], върху който тя учредила договорна ипотека в полза на банка за получаване на кредит в размер на 40000 лева, след което през 2009 г. касаторката продала имота обратно на ищеца; през 2009 г. ищецът и съпругата му продали на касаторката процесните апартамент и гараж, като в нотариалния акт са записани изявление на купувачката, че преди нотариалното удостоверяване е изплатила напълно на продавачите сумата 101659,70 лева, както и изявлението на продавачите, че са получили сумата напълно; с влязло в сила решение № 92 по в.гр.д. № 239/2012 г., по описа на апелативния съд в [населено място] са отхвърлени исковете на трети за спора лица против ищеца, касаторката и майка й М. Р. Р. за прогласяване нищожността на договора поради липса на съгласие, липса на основание и като противоречащ на добрите нрави; представени са бележки за 58 вноски по кредита, предоставен на касаторката. Съобразено е, че при първоначалното гледане на делото първоинстанционният съд е направил устен доклад по делото, като е указал на касаторката, че в нейна тежест е да докаже, че е изпълнила задължението си като купувач да плати продажната цена. Изрично е споделена практиката на ВКС, че процесният нотариален акт в частта за плащане на цената е частен свидетелстващ документ за знание, като първоинстанционният съд (при повторното разглеждане на делото) е разместил доказателствената тежест, приемайки, че купувачът следва да докаже удостоверения в нотариалния акт изгоден за него факт, че е пратил цената, респективно – като не е указал на продавача, че следва да докаже неистинността на съответната част от нотариалния акт, имаща характер на разписка, който следва да докаже този факт непряко, чрез други положителни факти, изключващи плащането. Независимо от неправилно разпределената доказателствена тежест, е прието, че всяка от страните е ангажирала доказателства в подкрепа на тезата си, като доказателствата са анализирани и е прието, че имотът в [населено място] е върнат обременен с ипотека, а заетите средства в размер на 40000 лева са връщани на банката от ищеца, за което индиция е и заведено от ищеца срещу касаторката съдебно дело. Задължението за връщане на сумата от 40000 лева е прието да се опровергава от подписано от касаторката „дознание“ от 10.01.2009 г., което, макар да не е прието от съда по надлежния ред, е станало предмет на защита от страна на касаторката в отговора на исковата молба, като и двете страни извличат доказателствена полза от него. По твърдението за вложени материали, труд и превоз на стойност около 30000 лева, вложени от бащата на касаторката в имота в [населено място], не са ангажирани доказателства; не е доказано и касаторката да е продала свой апартамент в [населено място], срещу който да е получила сума, равна или по-голяма от 30000 лева, но дори и доказване за това да е сторено, няма доказателства за предаване на такава сума на ищеца. Заключено е, че искът е основателен, не защото не е доказано, че касаторката не е погасила задължението си за плащане на продажната цена, а защото ищецът е оборил нейните твърдения за съответните прихващания и плащания. Относно доказателствената годност на протоколи от публично съдебно заседание по друго дело е прието, че те могат да установят извънсъдебно признание, но стойността им се разколебава, предвид заявеното от ищеца в изявление от 20.02.2015 г., че е подписал нотариалния акт под заплаха и принуда от страна на бащата на касаторката, а и обясненията на ищеца по другото дело са неясни, непълни и противоречиви.
К. съд приема, че поставените от касаторката въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първият и вторият въпрос: какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционния съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно докладът му е непълен или неточен, и произнасяне на въззивния съд при изненада в мотивите, за първия от които се твърди противоречие с т. 2 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК, а за втория – противоречие с решение № 305 по гр.д. № 647/2012 г., II г.о., и решение № 276 по гр.д. № 519/2015 г., III г.о., по същината си съставляват твърдение за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразило се в неизвършване на нов доклад и недаване възможност на страните да представят доказателства във връзка с неправило разпределена от първата инстанция доказателствена тежест. В случая, макар при формалистичен подход да може да се приеме, че нарушението е извършено, то не е довело до преграждане правото на страните да подкрепят с доказателства насрещните си твърдения по спора. Това е констатирано от въззивния съд, който също е съобразявал и че при първоначалното разглеждане на делото на касаторката е указано, че в нейна тежест е да докаже твърдяното изпълнение. При това положение не са нарушения разясненията на ВКС, дадени в цитираното ТР, че докладът на делото е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалноправния спор. Ето защо твърдяното противоречие с практиката на ВКС по поставените въпроси не се разкрива.
Не е допуснато противоречие със сочените решения на ВКС – решение № 403 по гр.д. № 1543/2010 г., III г.о., решение № 402 по гр.д. № 449/2011 г., III г.о., решение № 173 по гр. д. № 5166/2008 г., IV г.о., решение по гр.д. № 618/2003 г., II г.о., по въпроса в частта, с която купувачът е заявил, че е платена цената, а продавачът – че я е получил, представлява ли нотариалният акт частен свидетелстващ документ за знание и има ли характер на разписка, която доказва факта на плащането до оборването му. От една страна въззивният съд е приел именно в съответствие с практиката на ВКС и ВС, че процесният нотариален акт в частта за плащане на цената е частен свидетелстващ документ за знание. От друга страна обаче е съобразено, че в отговора на исковата молба касаторката е завила, че е платила цялата продажна цена преди подписването на нотариалния акт, но чрез плащане и прихващане на взаимни задължения, както и че това обстоятелство било потвърдено от ищеца по друго гражданско дело, в каквато насока е развито и доказването от страните. Ето защо не може да се сподели тезата на касаторката, развита в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, че, въпреки неправилно разпределената доказателствена тежест, относно факта на плащането на цената, в крайна сметка отново не е взета предвид доказателствената стойност на изявлението за плащане, обективирано в нотариалния акт. Относно твърденията за неправилно разпределена доказателствена тежест, в каквото се заключава и обосновката по този въпрос, относимо е казаното по първия и втория правен въпрос.
Следващият въпрос – за значението на извънсъдебното признание на факти и за стойността на признанието на неизгоден факт, дадено по друго дело (в друго съдебно производство), не е разрешен в противоречие с решение № 69 по гр.д. № 584/2010 г., III г.о. Със соченото решение ВКС приема, че признанието на неизгодни за страната факти може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице; когато не е направено пред съда, разглеждащ спора, признанието е извънсъдебно, и ако същото бъде доказано (със свидетелски показания или с документа, който го материализира), то представлява годно доказателствено средство, което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора. В случая, вземайки предвид представените заверени преписи от протоколи по гр.д. № 1019/2009 г. по описа на окръжния съд в [населено място] от дати 07.07.2010 г. и 24.11.2010 г., съдът съобразява сторените от ищеца изявления, които са свързани с действителността на процесния договор. Независимо, че приема, че стойността на признанието се разколебава от позицията на ищеца (за начина, по който е бил принуден да подпише договора), съдът подчертава, че протоколите съдържат неясни, непълни и противоречиви твърдения на ищеца относно основанието на договора и в частност – относно престацията на касаторката по него. Отразеното в мотивите на въззивния съд относно възможността да се ценят преписите от протоколи (стр. 9 от въззивното решение) касае заключението на първата инстанция.
И последният въпрос – допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа, анализира и да изведе правните си изводи от доказателства, които не са допуснати и събрани от първоинстанционния съд, не обосновава допускането на касационното обжалване. Твърдението е, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с решение № 15 по т.д. № 151/2014 г., II т.о., решение № 341 по гр.д. № 177/2010 г., II г.о., т. 3 на ТР № 1/2013 г., ОСГТК. Оплакването е свързано с документ, наименован „дознание“ от 10.01.2009 г. (л. 193 от гр.д. № 1426/2013 г. по описа на окръжния съд в [населено място]), подписан от касаторката, от който се твърди да са извлечени изводи на база съдържанието му. Действително, в мотивите на въззивния съд се сочи, че съществуването на задължението на ищеца и на съпругата му да върната на касаторката сумата от общо 40000 лева се опровергава от „дознанието“, макар документът да не е приобщен към доказателствата по делото, но е подчертано, че между страните съществуването на документа не е спорно, като и двете страни различно тълкуват съдържанието му, съответно извличат доказателствена полза от него. Единствено заключението, че заявеното в документа опровергава съществуването на задължението, не е основание да се приеме, че правните изводи по съществото на спора са основани на документ, който не е приобщен към доказателствата по делото по съответния ред, тъй като документът не е станал единствено основание за отричане на твърдението на касаторката за съществуването на съответното задължение, и дори без съобразяването му съдът би достигнал до същия извод за съществуването на задължението за връщане на сумата от 40000 лева. Ето защо в крайна сметка не е нарушено константното разбиране, поддържано в съдебната практика, посочена по-горе, както и в множество други решения на ВКС, че по силата на чл. 235, ал. 2 ГПК съдът е задължен да основе решението си на приетите от него за установени обстоятелства по делото, като съобрази само фактите, установени с доказателства, допуснати и събрани по надлежния процесуален ред.
Не може да бъде споделено твърдението на касаторката, че решението е очевидно неправилно. Твърдението не е пояснено. Явно касаторката приема, че изложените подробно съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, обосновават извода за очевидна неправилност.
Според мотивите на Конституционния съд по конст.д. № 10/2018 г., чрез законовия критерий „очевидна неправилност” се осигурява съчетанието между обществения интерес от справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор, като се разширяват предпоставките за достъп до върховната съдебна инстанция.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационния контрол по съществото на спора пред ВКС, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността според чл. 281, т. 3 ГПК, която е следствие от явно тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика, каквито хипотези в разглежданото дело не се установяват. В случаите, когато въззивният съдебен акт е неправилен поради неточно прилагане или тълкуване на закона, когато е необоснован, което налага допълнителна проверка и анализ от страна на ВКС на доказателствата по делото и осъществените от съда и страните процесуални действия, когато е постановен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, за допускане на касационното обжалване е необходимо наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът иска да му се присъдят разноски по делото, но доказателства за действително направени такива не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 165 от 13 юли 2018 г., постановено по в.гр.д. № 222/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: