О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 410
гр. София, 27.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.06.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 314/2019 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. Н. Д., действащ лично и като баща и законен представител на Н. М. Д., двамата от [населено място], чрез адв.П. К., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2242 от 20.08.2018г., по гр.д. № 6075/2017г., в следните части: с която е отменено решение № 4763 от 30.06.2017 г., по гр.д. № 16455/2015 г. на Софийски градски съд, и са отхвърлени предявените от настоящите касатори, като ищци, срещу ЗК „Уника” АД, активно субективно съединени преки искове по чл.226, ал.1 КЗ (отм.); за разликата над сумата 100 000 лв. до претендираните от първия ищец 140 000 лв., обезщетение за причинените му неимуществени вреди от смъртта на неговата съпруга К. Ж. Д., настъпила в резултат на пътно – транспортно произшествие на 23.06.2015 г.; за сумата 95 621,50 лв., обезщетение за неимуществени вреди на малолетното дете от смъртта на неговата майка К. Ж. Д., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 23.06.2015 г. до окончателното им изплащане, както и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от малолетната Н. М. Д., действаща чрез своя баща и законен представител М. Н. Д., преки искове по чл.226, ал.1 КЗ (отм.); за разликата над 95 621,50 лв. до 200 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, и за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на сумата 16 200 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторите възразяват срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че така присъденото на всеки от тях обезщетение за понесените неимуществени вреди от смъртта на общия им наследодател, резултат от процесното пътно – транспортно произшествие е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД. Поддържат още, че същото е необосновано занижено и в резултат на извършена от решаващия съд неправилна преценка на фактите, които го обуславят. Изразяват несъгласие и със съобразеното от въззивния съд извънсъдебно плащане, направено от застрахователното дружество, считайки го за неотносимо към размера на съдебно определимото обезщетение за обезвреда. Жалбоподателите излагат и подробни съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на съществените съдопроизводствени правила, в резултат на които е отхвърлена претенцията за имуществени вреди. Поради изложеното се иска отмяна на въззивния съдебен акт в обжалваните му части.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се позовават едновременно на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и на чл.280, ал.2 ГПК.
Поддържат, че в несъответствие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и съдебната практика на ВКС, изразена в конкретно цитирани множество съдебни актове по чл.290 ГПК, въззивната инстанция е дала разрешение на следните определени за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуалното право:
1.1. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви към постановеното от него решение; представлява ли липса на мотиви неизлагането на релевантни за приложение на принципа на справедливост обстоятелства при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя и липсата на съпоставяне на задължителните критерии по приложение принципа на справедливост с релевантните за определяне на справедлив размер на обезщетение обстоятелства?’;
1.2. „Когато формира извод за прекомерност по отношение на присъденото на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди и определя друг по – нисък размер трябва ли въззивният съд да мотивира и обоснове този свой извод не абстрактно, а въз основа на конкретните обстоятелства по делото? Трябва ли значителното намаляване на определеното от съда обезщетение да е мотивирано от въззивния съд с конкретни обективно съществуващи факти от значение при определяне размера на обезщетението, установени за задължителни при определяне размера на обезщетението?”;
1.3. „Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромното различие?
1.4. За дължимото от въззивната инстанция мотивиране и излагане на съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди в обжалвания – чл.269, изр.2 ГПК размер. Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя или от другите субекти, дължащи плащане по КЗ, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви, или е необходимо да се обосноват и изложат и съображенията, формирали вътрешното убеждение за неоснователност на претенцията и за отхвърляне на иска за обезщетяването на неимуществените вреди, защото изводът за размера им е винаги резултат на конкретна преценка на специфични явления и различни данни във всеки отделен случай са релевантни за определянето му?”;
2.1. „Дали при постановяване на решението по дело с предмет правилно приложение на принципа за справедливост, съдът трябва да изследва направеното в хода на делото плащане от страна на ответника и дали това плащане представлява точно изпълнение по смисъла на закона и трябва ли съдът да отчита и приспада това плащане от окончателния размер на присъденото обезщетение или въпросът за плащането е извън предмета на това дело и не следва да се отчита при постановяване на решението?”;
2.2. „Направеното в хода на делото плащане – очевидно в резултат на воденото дело и частично такова, което не може да обоснове необосновано завеждане на делото, трябва ли да се приспадне от присъдената сума; Ако съдът счете, че следва да се приспадне, в този случай трябва ли да допусне доказателства за установяване точния размер на направеното частично плащане с цел уточняване на разноски, лихви, главница, за да бъде точно приспадането, и трябва ли даде указания по доказателствената тежест на страните?”;
2.3. „Представлява ли част от предмета на воденото дело за компенсиране на вреди от непозволено увреждане и правилно приложение на принципа за справедливост извършеното в хода на делото частично плащане и може ли да се отчита и приспада със съдебния акт, като присъденото обезщетение се намалява с плащане, което не е проверено дори дали е точно по смисъла на закона?”;
2.4. „Длъжен ли е ответникът, който твърди извършено в хода на делото плащане, да докаже същото при условията на пълно и главно доказване, и какви са последиците при недоказано такова?”;
2.5. „Длъжен ли е съдът винаги с решението да създава яснота между страните?”
2.6. „От кой момент застрахователят изпада в забава за заплащане на обезщетение за вреди и съответно – от кой момент и за какъв период се присъжда обезщетението за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва при условията на предявен иск срещу застрахователя на основание чл.226 КЗ (отм.)?”;
2.7. „Длъжен ли е кредиторът – пострадал в резултат на деликт да получи частично изпълнение?”;
3.1. „Длъжен ли е съдът да следи служебно за интересите на ненавършилите пълнолетие деца и да събере относими и допустими доказателства без ограничение във времето?”;
3.2. „Дължи ли се обезщетение за компенсиране на имуществени вреди, представляващи лишаване от издръжка на малолетно дете, при безспорно доказани грижи и издръжка на детето от загиналия родител, и как следва да се определи размерът на издръжката, следва ли да се имат предвид и официалните статистически данни за необходимите средства за издръжка на едно лице и факта, че необходимите за издръжка средства постоянно нарастват?”;
3.3. „Допустимо ли е да се доказват непостоянни доходи със свидетелски показания и има ли ограничение доход да се доказва само с данъчна декларация и трудова книжка?”
4.1. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? Нарушен ли е принципът за справедливост при определяне на обезщетения в много по – нисък размер от определените такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по – нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?”;
4.2. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Липсата на посочване и на анализ на задължителните критерии по приложение на чл.52 ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение в нарушение на задължителното ППВС № 4/23.12.1968 г.?”;
4.3. „Длъжен ли е съдът да търси точен паричен еквивалент на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери справедлив еквивалент на същите или е достатъчно да търси известно компенсиране на загубеното?”;
4.4. „Пълното игнориране на съществени факти и обстоятелства, имащи пряко значение за правилно определяне на справедливо по размер обезщетение, предпоставя ли нарушение на принципа за справедливост? Кои са критериите за определяне съдържанието на връзката (между починалата и нейния съпруг и дете, ищци по делото) и необходимо ли е да се обсъди степента на родство и факта, че ищците са загубили съпруга и майка в една млада възраст, детето е малолетно и внезапната загуба на майката има тежко отражение на психиката му? Има ли значение възрастта на детето, загубило неочаквано родител, и по – трудното изживяване на тази загуба предвид ниската възраст? Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г.? Длъжен ли е съдът да посочи какви са предпоставките, въз основа на които приема за неоснователни исковете до предявения размер при обичайна съдебна практика за компенсиране на тези вреди в по – висок от предявения размер?”;
4.5. „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни доказателства и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфични факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968г.?”;
4.6. „Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички съществени обстоятелства – възрастта на починалата и ищците, като съответно отчете и значението на тази възраст – млада възраст на съпруга, малолетно дете на 9 години – момиче, което е било силно свързано с майката, за изграждането на което майката има особено значение и обстоятелството, че на тази възраст връзката с родител е силна и осъзната; последвалите трудности за отглеждане на детето и отчитане на тежкото отражение върху психиката му; данните за личността на починалата – здрава, активна, работоспособна и работеща жена, полезен член на обществото; характера на връзката в семейството, като се посочат конкретните доказателства в тази връзка; изградените отношения; значение на подобна тежка загуба за всеки от ищците – начина на промяна на живота, непреодолимата болка и невъзможността за заместване на майката на останалото без нея 9 – годишно момиче; начина на приемане на загубата в семейството; тежестта на психическата травма за съпруга и детето; начина на настъпване на смъртта – несвоевременна, неочаквана и насилствена; задължението да се търси точен паричен еквивалент, като от една страна се съобразят търпените морални вреди, а от друга – лимита на отговорност и съдебната практика при компенсиране на вреди от този тип, установила компенсации от 200 000 – 250 000 лв.?”;
4.7. „За да се гарантира правилно приложение на принципа за справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/23.12.1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?”;
4.8. „Следва ли като критерий, имащ значение за правилно определяне размера на обезщетение за морални вреди на малолетни деца от загуба на родител, да се отчете ниската им възраст към момента на настъпване на събитието, както и факта, че предвид тяхната незрялост и несамостоятелност, децата преодоляват по – трудно и по – продължително загубата?”;
4.9. „Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната?”;
4.10. „При присъждане на обезщетение на малолетно дете, в една много крехка възраст, с ясно съзнание за загуба и тежко отражение на загубата върху психиката на детето, следва ли да се отчете, че то търпи морални вреди в по – висока степен поради лишаване завинаги от грижите, вниманието и радостта, които родителят може да му даде като необходима морална подкрепа в живота?”
Ответникът ЗК „Уника” АД не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което частично е отменено и частично е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд, по гр.д. № 16455/2015 г., решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел за доказани предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за ангажиране отговорността на ЗК „Уника” АД за обезщетяване неимуществените вреди, претърпени от М. Н. Д. и Н. М. Д. от смъртта на тяхната обща наследодателка К. Ж. Д., настъпила в резултат на пътно – транспортно произшествие на 23.06.2015 г. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид работоспособната възраст на починалата, положението, което е заемала като материален и духовен център на семейството й, внезапността на настъпилата смърт, степента на претърпените болки и страдания на ищците. Отчетена е стабилната, многостранна и емоционално наситена обвързаност, съществувала приживе между починалата и членовете на семейството й. Съобразявайки тези конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото, решаващият състав на Софийски апелативен съд, прилагайки принципа за справедливост, установен в чл.52 ЗЗД, е определил обезщетение в размер на 100 000 лв. за преживелия съпруг и обезщетение в размер на 140 000 лв. за малолетното дете. Правният си извод, че присъдените суми се явяват съответен паричен еквивалент на търпените морални болки и страдания от страна на всеки един от ищците( доколкото такъв е определеният от законодателя способ) и с оглед техния общ размер, възприет от въззивния съд като достатъчен ответникът напълно е погасил задълженията си по чл.226,ал.1 КЗ(отм.) е изграден от решаващия състав на Софийски апелативен съд въз основа на преценка на събраните по делото доказателства за извършено от ответника извънсъдебно плащане (платежни нареждания от 13.01.2017 г. и от 21.07.2017 г. ) за превод на сумата от 147 584,21 лв. в полза на Н. М. Д. и (платежни нареждания от 21.07.2017 г. и 24.07.2017 г.) на сумата от 121 292,27 лв. в полза на М. Н. Д. и на липсата на данни така получените суми да са върнати на застрахователя към релевантния за спора момент. По съображения, че по отношение на малолетната ищца не е поискана допълнителна съдебно – счетоводна експертиза, която при съобразяване събраните в хода на първоинстанционното и въззивното производство доказателства, включително заключение на приетата съдебно – счетоводна експертиза на в.л. Ив.П.(л.114), удостоверения за БТВ за периода 02.2014 г. – 06. 2015 г. за К. Ж. Д., удостоверение № 93-04-320/ 10. 12. 2017 г. за периода 06.2014 г. – 05.2015 г. за М. Н. Д. и удостоверение от НОИ за Н. М. Д., да изчисли процентното съотношение на размера издръжка, който всеки от родителите е давал или би могъл да дава до навършването на пълнолетие от детето, след приспадане размера на евентуално отпуснатата наследствена пенсия Софийският апелативен съд е приел за недоказана и неоснователна претенцията за присъждане на имуществени вреди.
С оглед решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение настоящият съдебен състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Съгласно задължителните указания в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос е този, който като включващ се в предмета на конкретния правен спор и обусловил решаващите правни, а не фактически изводи на въззивния съд, се явява от значение за крайния изход на делото. Конкретният материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства.
В мотивите на цитираното Тълкувателно решение е направено изрично разграничение между предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и основанията за касиране на въззивното решение по чл.281 ГПК, като е подчертано, че упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, ВКС не може да се произнася по законосъобразността на правните изводи на съда по предмета на спора, тъй като тази проверка се извършва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество.
В случая, въпреки формалното наличие на множество поставени въпроси( част от които дублиращи се по смисъл), основната обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване не е доказана. Повечето от тези въпроси в същността си представляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение (въпроси № 1.1, 1.2., 4.1, 4.2, 4.3, 4.5, 4.7 и 4.9), а останалите имат изцяло хипотетичен характер (въпроси № 1.3, 2.2, 2.3, 2.5, 2.6, 2.7, 3.1 и 3.3) или са фактологически обусловени, т.е. разрешаването им е изцяло въз основа на съдържащи се в делото конкретни факти и обстоятелства (въпроси № 2.1, 2.4, 3.2, 4.4, 4.6, 4.8 и 4.10) Отделно е, че те са основани на собствените съждения на касаторите по интерпретиране на отделните факти. В този смисъл отговорът на така поставените въпроси предполага конкретна преценка за законосъобразност на извършените от въззивния съд процесуални действия при решаване на делото и правилното приложение на закона и съдебната практика при формирането на изводите му, което касае същинската правораздавателна дейност на касационната инстанция, различа от дейността по селектиране на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. Или, погрешното в случая отъждествяване на касационните отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК с основанията за допустимост на касационния контрол по чл.280, ал.1 ГПК не е годно да обоснове приложно поле на последния. В заключение, касаторите не са мотивирали касационната си жалба относно неправилното приложение на чл.52 ЗЗД с посочване на обстоятелство, неотчетено от въззивния съд и обосноваващо по – висок справедлив размер, а по същество изискват универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда за размера на обезщетението, независимо от конкретните по делото обстоятелства, подложени от Софийски апелативен съд на подробен анализ.
Единственото за пълнота на изложеното следва в тази връзка да се посочи, че търсената универсална преценка е невъзможна и би се явила в противоречие със задължителните указания на ППВС № 4/23.12.1968 г. Именно защото неимуществените вреди, поради особения си характер, не подлежат на поправяне, неизмерими са с пари, а могат единствено да бъдат възмездени чрез парично обезщетение за доставяне на други блага, размерът на това обезщетение като своеобразна заместваща облага – различно във всеки отделен случай, зависи от характера и степента на субективните преживявания на увреденото лице, които се преценяват с оглед всички доказателства по делото, включително обективната и обичайна за съответната страна трайна продължителност на човешкия живот към релевантния за спора момент, самостоятелния начин на живот на наследниците в хипотезата на настъпила в резултат на деликта смърт, икономическата конюнктура в страната, за която нивата на застрахователно покритие са само съответна индиция, доколкото последната в известен смисъл детерминира и общественото разбиране за справедливост на определен етап от развитие на самото общество. В тази връзка определянето от отделните състави на ВКС на различен размер на обезщетението с оглед различните по вид и обем вреди по всеки казус не следва да се счита за противоречие с практиката на ВКС.
В случая, при определяне размера на дължимото обезщетение за обезвреда на всеки един от ищците, въззивният съд, в рамките на правомощията си на съд по съществото на спора, е съобразил всички значими за случая обстоятелства в пълно съответствие със задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968 г. и в ТР № 1/16 от 30.01.2017г.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност, като предпоставка за достъп до касационен контрол, в случая е въведена като алтернатива на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, но без необходимата обосновка, извън твърдението за явна несправедливост на присъденото обезщетение за неимуществени вреди на ищците, което само по себе си е достатъчно, за да се отрече приложимостта й.
Отделно е, че съгласно формираната практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК „очевидната неправилност”, като основание за достъп до касация, означава същата да следва пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт, без реална необходимост от анализ на доказателствата или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, т.е да може да бъде констатирана от съда „prima facie”. Затова не е очевидно неправилен съдебният акт, когато той е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона или необсъждане на събраните доказателства, както и когато е постановен при неправилно възприемане на фактическата обстановка. В този смисъл твърдяната от касаторите необоснованост на въззивния съдебен акт би обусловила очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК само при грубо нарушение на опитните правила и правилата на формалната логика.
Обжалваното въззивно решение, видно от съдържанието на изложените мотиви, не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано, с оглед правилата на формалната логика.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2242 от 20.08.2018г., по гр.д. № 6075/2017г., по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: