2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 560
София, 28.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми април през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 602 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на П. Д. И., с адрес в [населено място], като майка и законен представител на Д. П. А., представлявана от адв. З. П., против решение № 1855 от 8 ноември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 1828/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място], в частите му, с които се отменя решение № 2530 от 1 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 7181/2017 г. по описа на районния съд в [населено място] в частта, с която е определен режим на лични отношения между детето Д. П. А. и бащата П. Л. А., когато последният не се намира на територията на Република България – всяка седмица от месеца, всяка сряда и всяка събота, чрез „скайп“, „вайбър“, „месинджър“ или друго средство за мобилна аудиовизуална комуникация, в рамките на един час, който бъде определен по допълнителна уговорка между родителите, съобразно със значителната часова разлика между България и САЩ, с личните възможности на дете, ненавършило две години, да ползва посочените мобилни устройства в съответно на режима му на спане и хранене време, и със служебните ангажименти на родителите, и вместо него се определя режим на лични отношения когато бащата не се намира на територията на Република България: всяка сряда и събота чрез „скайп“, „вайбър“, „месинджър“ или друго средство за мобилна аудиовизуална комуникация, в рамките на 15 минути през първите дванадесет месеца след влизане в сила на решението, 20 минути след изтичането на дванадесет месеца от влизане в сила на решението до навършването му на пет години, 30 минути след навършване на петгодишна възраст на детето, като конкретното време да става по договорка между родителите и да бъде съобразено със значителната часова разлика между България и САЩ, режима на спане, хранене и посещение на детско заведение на детето, както и със служебните ангажименти на родителите; потвърдено е същото първоинстанционно решение в частта му за режима на лични отношения на детето с бащата, когато последният се намира на територията на Република България – между шестия и дванадесетия месец от влизане в сила на решението: всяка първа и трета събота и неделя от месеца – от 10.00 часа до 17.00 часа на същия ден, самостоятелен личен контакт, рождения ден на детето – за четири последователни часа личен контакт, определени с допълнителна уговорка между родителите, един ден от коледните, новогодишните и великденските празници – от 10.00 часа до 17.00 часа на същия ден, самостоятелен личен контакт, като денят бъде определен допълнително между родителите, след изтичане на дванадесет месеца от влизане в сила на решението: всяка първа и трета събота и неделя от месеца – от 10.00 часа в събота до 18.00 часа в неделя, с преспиване, рождения ден на детето – за четири последователни часа личен контакт, определени с допълнителна уговорка между родителите, един ден от коледните, новогодишните и великденските празници – от 10.00 часа на деня до 18.00 часа на следващия ден, с преспиване, като денят бъде определен между родителите, десет последователни дни през лятната ваканция на детето, когато майката не ползва правото си на платен годишен отпуск, с преспиване, и се потвърждава определение № 7441 от 29 юни 2018 г., постановено по гр.д.№ 7181/2017 г. по описа за 2017 г. на районния съд в [населено място] за оставяне без уважение на искането на адв. З. П. за отмяна на наложената му с определение № 7158 от 21 юни 2018 г. глоба от 100 лева на основание чл. 92, вр. чл. 89, т. 3,предл. първо, вр. чл. 91, ал. 1 ГПК.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, защото съдът не е обсъдил при решаване на въпроса за интереса на детето направеното възражение, че не е в интерес на детето режимът на лични отношения с бащата да се извършва без присъствието на социален работник – бащата е напълно чужд човек за детето и не е придобил навици да се грижи за него. Основното възражение в тази връзка е, че бащата има заболяване, т.нар. „панически атаки“, проявявани в страната и в САЩ, което показва, че бащата не само че не ги е овладял, а и че не е започнал необходимата терапия за туширането им, и присъствието на професионално ангажиран друг човек ще помогне детето без стрес за него и без опасност за здравето му да прекара спокойна среща с баща си. Поставя се проблемът за значението на „осъществяване на личен контакт между детето и родителя“, както и какво означава терминът „лични отношения“. Предвид легалното определение на личните отношения в Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, се има предвид непосредствено общуване на детето с родителя, на когото не са присъдени родителските права. Според касаторката, терминът следва да се разбира като личен, не опосредствен контакт между родителя и детето, на място, където детето не пребивава преимуществено, което изключва извършването на личните отношения чрез опосредената връзка на телефон, скайп, вайбър или друго средство за мобилна комуникация. Н. предвид на легалното определение на термина с международен акт, е нарушение на чл. 6 от КПЧОС – право на справедлив съдебен процес. По потвърдената глоба са оспорени изводите за наличие на груби и неуважителни изрази в подадената въззивна жалба към решаващия състав на районния съд, тъй като в нея са изложени мотивите на касаторката за несъгласие с постановеното съдебно решение. Определението е и недопустимо, защото районният съд има само задължение да администрира делото, тъй като разглеждането на делото пред него е завършило. Твърди се, че „за да има обида на съда, то следва самият акт на обидата, въплътен във въззивната жалба, да бъде насочен към районния съд, а не към, както е в случая, жалбата да се изпраща до друг съд“. Поддържа се и че решението е очевидно неправилно. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът П. Л. А., с адрес в [населено място], представляван от адв. А. Б., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и излага доводи за неоснователността на жалбата.
Безспорно страните са родители на детето Д., родено на 20.05.2016 г., тримата са живели в съсобствено на родителите жилище, бащата работи в САЩ през приблизително половината от всяка календарна година. Съдът приема, че към настоящия момент детето се отглежда от майката при много добри условия и нуждите му са посрещнати; детето е на две години и половина, като от времето на раждането на детето бащата не е бил в България през по-голямата част от времето. Счетено е, че следва да се съобразят по тази причина различието в обема на контактите в сравнение с майката, възрастта на детето и отсъствието на бащата от страната в следващите няколко години. За недоказани са приети множеството твърдения на майката за дискредитиране на личностните и родителските качества на бащата – свидетелите са родители на майката, при което показанията им следва да се ценят по реда на чл. 172 ГПК, бащата на ищцата живее и работи в отдалечен от В. град, което води до липса на трайни и постоянни впечатления на свидетеля по релевантни за спора обстоятелства, в показанията си майката на ищцата дава оценки и прави заключения, неподкрепени с конкретни факти, а и тя не крие личната си враждебност към ответника, и нейните показания са противоположни на показанията на свидетелите на ответника, поради което е счетено, че бащата притежава поне в обичаен обем личностни и родителски качества. От личното изслушване на майката пред въззивния съд е заключено, че тя проявява признаци на типичния отчуждаващ родител – губи контрол над чувствата си и активно способства за отделянето на детето от другия родител, прекомерно е привързана към детето и го приема като част от себе си, смята, че бащата му вреди пагубно и поради това следва да не го вижда, а едва когато детето порасне, да се взема решение дали да се среща с бащата. Прието е, че поведението на майката е укоримо и може да доведе до тежка форма на синдром на родителското отчуждение. Изхождайки от най-добрия интерес на детето и предвид спецификите на случай, режимът на лични отношения е счетено да се постанови така, че да способства да бъде запазена установената връзка между баща и син – продължителните периоди на отсъствие на бащата следва да се компенсират с по-дълги и чести срещи в месеците, когато бащата е в страната, като се постигне баланс с упражняваните от майката права; по време на изпълняване на трудовите задължения на бащата извън страната комуникацията между бащата и детето следва да се разреши в дух на разбирателство между двамата родители, и режимът следва поетапно да се разширява, като майката при изявено желание от детето трябва да му осигури подходящи условия за осъществяване на отдалечена връзка с бащата посредством подходящите телекомуникационни средства, и на бащата се осигури възможност да разговаря перманентно с детето по телефон или чрез интернет телефония. Когато бащата не е в страната, контактите се съобразяват с възрастта на детето и възможността му да се съсредоточава и да извършва дълго една и съща дейност. За правилна е счетена констатацията на първата инстанция, че във въззивната жалба се съдържат груби и неуважителни изрази, насочени към съдията, постановил обжалваното решение, и прието, че пълномощникът на страната е прекрачил границите на допустимото поведение. Чрез употребата на обидни изрази и квалификация във въззивната жалба адвокатът е осъществил състава на нарушението по чл. 89, т. 3 ГПК, и освен че са абсолютно неотносими към правните въпроси, по повод на които е подадена въззивната жалба, съставляват и проява на явно неуважително и обидно отношение към съдебния състав, и са изложени по начин, недопустим за приетия стандарт за поведение в процеса.
Поставените от касаторката въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се пита означава ли терминът „лични отношения“ непосредствена, не опосредствена, чрез технически средства, връзка между родителя и детето, т.е. те да се намират на едно място, във времето и пространството, при срещата си. На настоящия съдебен състав не е известно разбиране в съдебната практика, ограничаваща личните контакти между детето и родителя, комуто не са възложени родителските права, да бъдат осъществявани единствено и само при едновременното присъствие на родителя и детето на едно и също място в пространството. Още с ръководните постановки, дадени в ППВС № 1/1974 г., се приема, че при определяне на подходящите лични отношения между децата и родителите, се изхожда от обстоятелствата на конкретния случай. Свиждането и вземането на детето са определени като неразделна част от поддържането на личните отношения, и е прието, че поддържането на личните отношения поначало трябва да става в местожителството или местопребиваването на родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, но е подчертано, че начинът и формата на поддържане на личните отношения могат да бъдат най-разнообразни. Неизчерпателно ВС сочи, че по смисъла на закона поддържането на лични отношения може да става чрез воденето на кореспонденция, размяна на телеграми, телефонни разговори, посещения на културни тържества, отиване на театър, опера. Съдебната практика се съобразява с необходимостта контактът между детето и родителя да посрещне нуждата от поддържане на емоционалната връзка и близост между тях, с достатъчен период от време за изграждане и утвърждаване на отношенията на обич, приемане, споделяне, разбиране, доверие, които са същностна част на отношенията родител-дете. Не се отрича, а напротив – напълно се възприема възможността, при съвременните технологии контактите родител-дете да се осъществяват чрез телефонна и видеовръзка, което спомага за още по-пълноценно общуване (така в решение № 51 по гр.д. № 4092/2017 г., ІV г.о., ВКС). Това тълкуване напълно съответства на духа на закона, поради което даденото от въззивния съд разрешение в същия смисъл не следва да се проверява по реда на чл. 290 ГПК.
Въпросът предвид, че цитираният регламент е приет от 2003 г., когато общуването чрез интернет пространството и съответно програмите скайп, вайбър и други подобни, не бе широко разпространено, възможно ли е определението, дадено от същия, да бъде разширено и допълнено, или би следвало даденото определение да бъде приложено, без изменение и допълнение, в съдебната практика, не води до допускане на касационното обжалване. Определението на „лични отношения“, сторено в Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, е дадено в чл. 2, т. 10 от регламента, като изрично и изначално е подчертано, че посочените в чл. 2 термини имат значение за целите на настоящия регламент. Настоящият правен спор няма никакво отношение към сочения регламент, а и господстващия принцип за съблюдаване на интересите на детето при всеки случай, в който са засегнати негови права или интереси, дава възможност съдът да извърши правилна преценка за вида и формата на осъществяване на личния контакт между родителя и детето въз основа на комплекса от обстоятелства на конкретния случай, и като се съобразят неговите физически, психически и емоционални потребности, възрастта, нивото на развитие, здравословно състояние, училищни задължения, дневен режим и пр.
Твърди се, че постановеният режим на лични отношения не защитава интереса на детето и е явно несправедлив предвид невземането под внимание на заболяването на бащата. Освен обстоятелството, че поставеният въпрос не отговаря на критериите, дадени обвързващо от ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, заболяване на бащата, което да създава основателно съмнение, че би могло да се застрашават живота и здравето на детето в случаите, когато детето осъществява лични контакти с бащата по времето на пребиваването на последния в страната, не е доказано по делото. Ето защо и по този проблем не се обосновава допускането на касационното обжалване.
Твърдението за заболяване на бащата е в основата на твърдението на касаторката, че обжалваното решение е очевидно неправилно. В случая обаче не се обосновават хипотезите на очевидната неправилност – законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя, смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените съображения са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл. 281, т. 3 ГПК, но хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображения на плоскостта на чл. 281, т. 3 ГПК, какъвто случай настоящият не е.
Накрая, неоснователно се твърди, че обжалваното решение в частта му с характер на определение, с което е оставена без уважение жалба на процесуалния представител на касаторката против наложена му глоба за нарушение по смисъла на чл. 89, т. 3 ГПК, било недопустимо, защото съдът бил приключил разглеждането на делото пред себе си. Подаването на въззивната жалба и процесът по администрирането й не съставляват основание, по силата на което при извършено нарушение по посочения текст, обективирано във въззивната жалба, нарушението да може да бъде констатирано, респективно – санкционирано, единствено и само от въззивния съд. Макар с подаването на жалбата да се проявява нейният деволутивен ефект, относно нарушение по смисъла на чл. 89, т. 3 ГПК, когато то се констатира от самата жалба, може да се произнесе както първоинстанционният, така и сезираният с жалбата съд. В случая правилно съдилищата са приели, че е осъществен съставът на посоченото нарушение, а санкцията е в границите, установени с чл. 91, ал. 1 ГПК.
При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторените разноски за касационното производство, които са в размер на 500 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1855 от 8 ноември 2018 г., постановено по в.гр.д. № 1828/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място], в обжалваната му част.
ОСЪЖДА П. Д. И., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплати на П. Л. А., с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 500,00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: