6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 625
София, 23.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 989 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Прима пропърти“ ООД, със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез адв. С. С., против решение № 5604 от 22 август 2018 г., постановено по гр.д. № 5075/2017 г. по описа на Софийския градски съд, с което се отменя решение № 986 от 5 януари 2017 г., постановено по гр.д. № 23712/2016 г. по описа на районния съд в гр. София в частта му, с която А. С. К., с адрес в [населено място], е осъден да заплати на дружеството сумата от 10000 лева на основание чл. 79, ал. 1, предл. второ, вр. чл. 82 ЗЗД, на основание чл. 6 от споразумение от 26.04.2010 г., като компенсаторно обезщетение, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба, както и в частта, с която К. е осъден да заплати на дружеството сумата от 936,60 лева разноски по делото, и вместо това отхвърля предявения от дружеството против К. иск с правна квалификация чл. 92 ЗЗД – за сумата от 10000 лева, претендирана като компенсаторно обезщетение (неустойка) по чл. 6 от споразумение от 24.06.2010 г., ведно със законната лихва от предявяването на иска, и се потвърждава същото решение на районния съд в останалата му обжалвана част, с която искът на дружеството против К. по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД за връщане на сумата от 10000 лева на отпаднало основание, поради сбъдване на уговореното с чл. 6 от споразумение от 26.04.2010 г. прекратително условие, е отхвърлен.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа се, че неправилно са тълкувани т. 6 от процесното споразумение и чл. 25 ЗЗД – клаузата е прекратително условие по смисъла на чл. 25, ал. 1 ЗЗД, тъй като няма предвид неизпълнение на задължения на ответника, а непостигането на конкретно уговорени устройствени параметри, които обосновават икономическия интерес на ищеца от планираната от него инвестиция, и изгубването на основанието на процесната престация може да бъде свързано единствено с прекратяването на процесния договор за изработка с обратна сила. Твърди се, че съдът безкритично е цитирал решение № 77 по т.д. № 2/2009 г., I т.о., като не е отчел съществените различия с процесния случай, тъй като в него предпоставката е непостигането на устройствено-застроителните параметри, които не са под контрола на ответника; ако клаузата предвижда хипотези на неизпълнение на задълженията на ответника, това би било основание за разваляне на договора за изработка на основание чл. 265, ал. 2 ЗЗД, а и постигането на съответните параметри, към които задължението на ответника е насочено, бидейки извън негов контрол, не могат да бъдат квалифицирани като правно задължение. Оспорва се дадената от въззивния съд правна квалификация на иска, като се сочи, че така едновременно са нарушени чл. 79, ал. 1 и чл. 92 ЗЗД – възстановяването на авансово платеното по договора за изработка възнаграждение в никаква хипотеза не може да бъде квалифицирано като неустоечна престация, защото представлява първоначално дължимото, а не вреди в тесен смисъл. Освен това съдът е приложил неправилно закона дори в контекста на възприетата от него квалификация на иска – според споразумението, описаните параметри няма да бъдат постигнати във всяка хипотеза, при която не е постигнат дори само един от тях, и съдът не е съобразил, противно на заявеното от него, нито целта на договора по чл. 20 ЗЗД, нито действителната воля на страните. Подчертано е, че виждането на съда за частично, но не и пълно, неизпълнение на задълженията на ответника, влиза в драстична колизия с приетата пред първата инстанция техническа експертиза. Според касатора, престираният от ответника облигационен резултат е абсолютно негоден с оглед целта на процесния договор и легитимния интерес на кредитора, тъй като не са съобразени нито един от вариантите на проекта за актуализация на ПУП-ПРЗ, и е довел до отнемане на ивица от 93 кв.м. от процесния имот, която е придадена по регулация към съседния парцел в нарушение на изискването, предвидено в т. 3 от споразумението. Сочи се, че при обосноваване на извод за неизпълнение на задълженията на ответника само частично, въззивният съд е извратил фактите по делото – позовал се е на техническата експертиза избирателно и тенденциозно, а и от експертизата е видно еднозначно, че ответникът е в неизпълнение на задължението по т. 3 от процесното споразумение, но съдът е приел точно обратното. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, разрешени според касатора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът А. С. К., с адрес в [населено място], представляван от адв. М. Г., в отговор на касационната жалба излага доводи за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Въззивният съд основава изводите си на установените по делото обстоятелства: сключен между касатора и трето лице на 23.04.2010 г. комисионен договор, по силата на който третото лице да сключи от свое име, но за сметка на ищеца договор с избрана от третото лице проектантска фирма или правоспособен архитект за изработка на предложение за подробен устройствен план на имот в [населено място], при подробно описани параметри, сключен с ответника договор от 26.04.2010 г. за изпълнение на точно описани задания, при възнаграждение от 10000 лева, заплатени на същата дата 5000 лева, и на 25.08.2010 г. още 5000 лева, отчетно споразумение от 28.02.2013 г., с който третото лице е прехвърлило на касатора всички резултати и договорни права. Взето е предвид, че в споразумението между третото лице и ответника е договорено в случай, че не бъдат постигнати съответните параметри, изпълнителят да възстанови на възложителя получената сума. По иска по чл. 55, ал. 1, пред. трето ЗЗД е прието, че клаузата на чл. 6 от процесното споразумение не установява твърдяното от касатора като ищец прекратително условие, тъй като предвид правилото на чл. 25 ЗЗД не може да се приеме, че неизпълнението на договорните задължения, възложени на ответника, може да представлява бъдещо несигурно събитие – бъдещото несигурно събитие не е свързано със самото изпълнение на основните договорни задължения на страните, а приемането на противното би означавало, че всеки договор се сключва под прекратително условие. При преценката на съответната уговорка съдът заключава, че е договорено обезщетение, дължимо от ответника в случай на неизпълнение, което изначално е установено по размер и представлява неустойка по смисъла на чл. 92, ал. 1 ЗЗД, поради което предявеният иск е неоснователен. По иска по чл. 92 ЗЗД се сочи, че неправилната квалификация на първата инстанция по чл. 79, ал. 1, предл. второ, вр. чл. 82 ЗЗД не се отразява на допустимостта на решението, след като съдът се е произнесъл по заявените от ищеца факти. При граматическото тълкуване на договорката за неустойка и във връзка с останалите клаузи с оглед целта на договора, е прието, че неустойката е дължима от ответника-изпълнител само при пълното неизпълнение – ако не са достигнати всички посочени в споразумението параметри, поради което и размерът на неустойката е определен като равен на договореното възнаграждение в пълен размер. По посочените от ищеца три неизпълнени елемента е възприето, че: не се установява да е нарушена уговорката при урегулиране на поземления имот новообразувания от него УПИ да следва границите на поземления имот, с изключение на частта, отредена за озеленяване, като изпълнението се установява със съответните технически експертизи, неоспорени от касатора; изпълнено е задължението да предложи изработения от него проект за одобрение, а одобрението на касатора-възложител е сторено с конклудентни действия – чрез заплащане на остатъка от цената от 5000 лева; третото неизпълнение е установено, тъй като представеният проект за РУП, изготвен от ответника, не съдържа всички предписани от закона реквизити – липсва отразяване на броя на етажите на сградата, формата и наклона на покрива й, за процесния УПИ е предвидено само свързано застрояване по една от границите, и така параметърът свободно застрояване, не е постигнат. Независимо от установеното неизпълнение по чл. 5 от процесния договор за изработка, е заключено, че с оглед уговорката по чл. 6 от него, искът е приет за неоснователен, тъй като не се доказва пълно неизпълнение, и така за ищеца са възникнали само правата по чл. 265, ал. 1 ЗЗД, а правата по ал. 2 не се обсъждат, доколкото подобно твърдение е въведено едва с въззивната жалба.
Касационният съд приема, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
На първо място се твърди, че в противоречие с тълкуването, дадено от ВКС в решение № 77 по т.д. № 2/2009 г., I т.о., въззивният съд е разрешил въпроса могат ли страните правомерно да уговарят прекратително условие в сключения помежду им договор, изразяващо се в настъпването на бъдещо несигурно събитие, което е свързано и/или обусловено от неизпълнението на договора от някоя от тях (без обаче да съвпада с неизпълнението). В соченото решение ВКС отговаря на въпроса действителна ли е, при действието на чл. 387, ал. 2 и ал. 3 /отм./ ТЗ, клауза в застрахователен договор, която предвижда, че неплащането в срок на част от застрахователната премия има за последица прекратяване на правоотношението. Основавайки се на изходното положение, че чл. 25 ЗЗД дефинира условие – модалитет, за възникването на което е необходимо изрично волеизявление на страните, поставящо действието на договора или прекратяването му в зависимост от настъпването на едно бъдещо несигурно събитие, е отречено неизпълнение на задълженията на страните по договора да има характер на подобен модалитет. Посочено е, че договорите се сключват, за да се изпълняват, като изпълнението на договора не представлява бъдещо несигурно събитие, а противното би означавало, че изпълнението на задълженията на страните по договора е винаги несигурно и всички договори са сключени под условие; дори и да е уговорено потестативно прекратително условие, осъществяването на фактите по което е предоставено на волята на една от страните, това събитие следва да е различно по вид от изпълнението или неизпълнението на основното задължение на тази страна по договора. Даденото от въззивния съд разрешение в случая е напълно съответно на тълкуването на ВКС, което се споделя и от настоящия съдебен състав. Изрично поставеният от касатора въпрос не е разгледан от въззивния съд, и това е така, защото подобно твърдение се навежда от касатора с оглед оплакванията във въззивната жалба на ответника. В исковата молба се поддържа, че поради несбъдване на уговореното в чл. 6 от процесния договор прекратително условие, ответникът дължи връщане на полученото от него възнаграждение, без да се уточнява по какъв начин съответният модалитет се е осъществил. В писмените бележки пред първата инстанция (виж л. 260 от гр.д. № 20584/2013 г. по описа на СРС) изрично е посочено, че ако при тълкуването на чл. 6 се установи, че договорната клауза урежда прекратително условие, следва да се уважи искът за връщане на даденото при отпаднало основание, а ако клаузата се възприеме като бъдещо (несбъднало се) основание на паричната престация на възложителя, то следва да се уважи искът за връщане на даденото с оглед неосъществено основание. След посоченото във въззивната жалба на ответника (л. 20 от в.гр.д. № 5075/2017 г., по описа на СГС), че е поето само задължението за изработване на РУП за свободно стояща сграда и за предлагането му за одобрение от възложителя, но не е поемано задължение за предлагане на проектанта на ПУП предвиждане за свободно застрояване в имота, касаторът заявява (л. 24 от същото дело), че ответникът е поел задължение за определен облигационен резултат – договорените параметри по процесния договор да залегнат в окончателния проект, одобрен от общината, което било видно и от клаузата на чл. 6 от процесния договор. При тези позиции на страните и заявените обстоятелства, на които се основава искът, определянето на твърдяното прекратително условие като неизпълнение на поето облигационно задължение вследствие на действия на трети лица и органи, както е обяснено при обосновката на правния въпрос, не е обусловило изхода на спора. Тъй като даденото от въззивния съд разрешение е напълно в съответствие с практиката на ВКС, то не се разкрива необходимост от допускането на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Същият резултат поради съответствието с практиката на ВКС следва да се приеме и за втория въпрос – могат ли страните правомерно да уговорят прекратително условие в сключения помежду им договор, изразяващо се пряко в неизпълнението на договора от някоя от тях.
И третият въпрос не води до допускане на касационното обжалване. Пита се следва ли да бъде квалифицирано като „неустойка“ за пълно неизпълнение (неустойка вместо изпълнение, компенсаторна неустойка) по смисъла на чл. 92 ЗЗД предварително уговореното от страните по договора връщане (възстановяване) на извършената от кредитора престация. Въпросът не може да бъде разрешен хипотетично, без да бъде разгледан в контекста на съответния договор по смисъла на чл. 20 ЗЗД, в какъвто смисъл са и мотивите на въззивния съд. В случая касаторът не търси тълкуване на договора, видно от обосновката на въпроса, а противопоставя на разрешението на въззивния съд твърдения за функцията на неустойката и реституционния характер на връщането на първоначално престираното.
При този изход на спора пред касационния съд е основателно искането на ответника за присъждане на сторените разноски в размер на 1800 лева по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 5604 от 22 август 2018 г., постановено по гр.д. № 5075/2017 г. по описа на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА „Прима пропърти“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на А. С. К., с адрес в [населено място], [улица], сумата от 1800,00 (хиляда и осемстотин) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: