ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 631
София, 25.07.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1213 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В.Й. като процесуален представител на Т. С. К. от София срещу въззивното решение на СГС от 21.ХІ.2018г. по гр.д. № 2448/2018г.
Ответницата по жалбата М. Ц. Т. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез особения си представител адвокат З.В. е заела становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира се адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба е допустима – подадена и в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобръзи следното:
С атакуваното решение СГС е отменил решението на СРС от 07.ХІ.2017г. по гр.д. № 55039/2016г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от Т. Ст.К. срещу М. Цв.Т. иск по чл.439 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответницата 8479.50лв., представляващи главница по изпълнителен лист от 27.VІІ.2016г. по гр.д. № 61899/2010г. на СРС, и в тежест на К. е присъдена държавна такса.
Въззивният съд е взел предвид, че с решение по гр.д. № 61899/2010г. на СРС е допусната делба между страните на имоти – ? ид.части от апартамент, предмет на завещателно разпореждане, и дворно място в [населено място] и къща в него, останали в наследство от С. Т., законни наследници на когото са ищцата – негова дъщеря и ответницата – преживяла втора съпруга, уважен е иск на ищцата за възстановяване на запазената й част, като съдът е намалил завещателното разпореждане в полза на Т. и й е присъдил 8479.50лв., представляващи ? от стойността на разполагаемата част от наследството, върнал е апартамента в наследствената маса и е допуснал делбата му при квоти 5/8 за ищцата и 3/8 за ответницата, а относно другия имот – при равни квоти /по 1/2 ид.ч./; със споразумение от 29.V.2015г. страните се договорили да си прехвърлят определените им идеални части от имотите, като Т. получава имота в [населено място], а К. – апартамента; в спорамунието е посочено, че за уравнение на дяловете на Т. К. ще й изплати 20000лв. в деня на сделката по нотариален ред до края на м.юли 2015г.; на 22.ХІІ.2015г. Т. продала на К. частите си от апартамента за цена 20000лв., която е платена с основание в нареждането „за покупко-продажба на 3/8 ид.части от апартамент 11 по н.а. нотариус М.”; данъчната оценка на целшия имот възлиза на 26281.90лв., а на 3/8 ид.части – 9855.71лв.; въз основа на пълномощно от същата дата, дадено от К. на Т., на 18.V.2016г. последната продала от свое име и като пълномощник на К. имотът в [населено място] на трето лице; в резултат на тези действия на страните и поради оттегляне на иска за делба делбеното производство е прекратено на 31.V.2016г. На 27.VІІ.2016г. е издаден изпълнителен лист за процесната сума – част от стойността на разполагаемата част и е образувано изпълнително дело срещу ищцата.
Въззивният съд е приел, че нито една от страните не се е позовала на привидност на уговорената цена за покупко-продажбата на апартамента, поради което първоинстанционният съд не е следвало да провежда служебно косвен контрол за валидността на договора, респективно да допуска по реда на чл.165 ал.2 ГПК свидетелски показания, приемайки споразумението като начало на писмено доказателство – не се касае в случая до опорочена форма на договора, нито до недостатък на предмета му, привидността не произтича пряко от договора, а е свързана с вътрешната действителна воля на страните, поради което съдът служебно не може да изследва наличието й, без позоваване изрично на страните. Дори да се приеме, че съдът следи служебно за действителността на договора и извън случаите на очевидна и произтичаща пряко от него нищожност, в случая не са налице данни за симулативност. В споразумението не се съдържат изявления, индициращи симулативност на уговорената цена, в него ясно е изразена воля за разрешаване на отношенията им, като всяка от тях получи изключителна собственост върху един от двата имота, както и че с цел уравнение на дяловете на Т. ще се заплатят 20000лв., нотариалният акт за продажбата на 3/8 ид.части от апартамента напълно съответно възпроизвежда договореното със споразумението. В споразумението е използван изразът „за уравнение на дяловете….“ Т. да заплати 20000лв., което е в тясна връзка с уточнението в споразумението как ще бъдат реално разпределени имотите въз основа на определените с делбеното решение квоти. Решението по делбеното дело в осъдителната му част за процесната сума не е било предмет на уговорките по споразумението, тя съставлява сума, изплащана от наследника по закон на заветника след възстановяване на запазената част и връщането на завещаното имущество в наследствената маса, основанието за плащане на тази сума е различно и тя не съставлява част от дяловете на съделителите, напротив, именно защото е намален заветът и на Т. е признато правото да получи паричната равностойност на ? от разполагаемото имущество, имотът е върнат в наследствената маса и са разпределени дяловете на страните, които те са уравнили със споразумението, с оглед на това процесната сума не може и да бъде предмет на предвиденото в споразумението „уравнение на дяловете“.
При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че в нотариалния акт, неоспорен от страните, ясно и недвусмислено те са установили, че продавачът Т. продава на К. 3/8 ид.ч. от апартамента за 20000лв., в подкрепа на тази воля е споразумението, с което ясно е уговорено, че за уреждане на отношенията между тях всяка ще получи изключителна собственост на един от двата делбени имота, и че за уравнение на дяловете ищцата ще изплати на ответницата 20000лв. Процесната сума не представлява дял от наследствената маса на нито една от страните, а е предпоставка за определянето на тези дялове и има самостоятелно основание като претенция, поради което не може да се приеме като включена в израза „за уравнение на дяловете….“, ако страните са искали да включат и тази сума в нея е следвало да посочат изрично това обстоятелство. Тъй като по делото не са представени доказателства процесната сума да е заплатена, предявеният иск по чл.439 ГПК е неоснователен.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката сочи произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /решения по гр.д. № 5226/2007г. ІV ГО, по гр.д. № 1069/2009г. І ГО и по гр.д. № 1053/2010г. ІІ ГО/ по въпросите относно допустимостта на свидетелски показания при доказване симулативност на сделка, дали наличието на писмено доказателство, съдържащо признание на една от страните по сделката, е начало на писмено доказателство и прави свидетелските показания допустими на основание чл.165 ал.2 ГПК, може ли да се приложи чл.165 ал.2 ГПК и дали представеното споразумение съставлява „начало на писмено доказателство“ . Твърди се и очевидна неправилност на въззивното решение.
ВКС на РБ намира, че така поставените въпроси не са основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите са неотносими към основните решаващи изводи на въззивния съд, че в разглеждания случай нито една от страните не се е позовала на симулативност на уговорената по договора за покупко-продажба продажна цена, че тъй като за наличието на симулативност на договор съдът не следи служебно, незаконосъобразно първоинстанционният съд е провел косвен съдебен контрол за валидността на договора и е допуснал доказателства по реда на чл.165 ал.2 ГПК, и, алтернативно /ако се приеме, че съдът следи служебно за наличието на симулативност/ – че в споразумението не се съдържат изявления, индициращи симулативност на уговорената цена. Тъй като произнасянето по въпроси, обусловило тези изводи, не е релевирано като основание за допускане на касационно обжалване, а с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна касационният съд не може да ги вземе предвид служебно, поставените въпроси сами по себе си не са от значение за изхода на спора по делото. Следва да се посочи и че въпросът дали представеното споразумение представлява „начало на писмено доказателство” е фактически, а не правен, само каквито са основание за допускането на касационно обжалване.
Сочи се в изложението, че въззивната инстанция, нарушавайки правилата на гражданския процес, е постановила решение, което е очевидно неправилно -в случая ставало въпрос за неточно прилагане на процесуалния закон. В изложението и в касационната жалба са релевирани оплаквания за необоснованост на изводите на въззивния съд, че няма позоваване от ищцата на симулативност на договора относно цената за продажбата, че не е следвало служебно да се извършва косвен контрол за валидност на договора, респективно и да се събират доказателства по реда на чл.165 ал.2 ГПК, както и относно тълкуването на споразумението.
Очевидната неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. С оглед на това очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки.
В разглеждания случай основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване касаторката основава на твърдения за процесуално нарушение, за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Сочените нарушения не са видни пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На особения представител на ответницата по касационната жалба следва да бъдат заплатени 300лв. по внесения депозит възнаграждение за процесуалното й представителство пред ВКС.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, 2-Г въззивен състав, № 7254 от 21.ХІ.2018г. по гр.д № 2448/2018г.
ДА СЕ ЗАПЛАТИ на адвокат З. В. от САК – особен представител на М. Ц. Т. – адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред ВКС в размер на 300лв. по внесения депозит.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: