– 5 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 376
гр. София 11.09.2019 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 22.05.2019 (двадесет и втори май две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 1765 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 1902/11.04.2019 година, подадена от Г. В. В., срещу определение № 91/18.03.2019 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по ч. гр. д. № 107/2019 година.
С обжалваното определение съставът на Апелативен съд Велико Търново е потвърдил определение № 18/11.01.2019 година на Окръжен съд Ловеч, първи граждански състав, постановено по гр. д. № 593/2018 година, с което е оставено без уважение направеното от частния жалбоподател искате за освобождаване от задължението им за внасяне на дължимата се държавна такса от 3280.00 лева по предявения от него срещу: Министерството на правосъдието на Република България; Висшия съдебен съвет; Министерството на вътрешните работи на Република България; Република България, представлявана от Министъра на финансите; Европейският съюз, представляван от Европейската комисия в България, иск с цена 1 800 000.00 лева, която сума представлявала обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба, както и за сумата 1 628 354.00 лева мораторна лихва за забава от датата на увреждането-27.06.2011 година.
В подадената Г. В. В. частна касационна жалба се излагат доводи за това, че определението на Апелативен съд Велико Търново е неправилно, като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Направено е искане същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което молбата по чл. 83, ал. 2 от ГПК да бъде уважена. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Велико Търново.
Г. В. В. е бил уведомени за обжалваното определение на 02.04.2017 година, а подадената от тях срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 1902/11.04.2019 година, като е подадена по пощата на 09.04.2019 година. Предвид на това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел, че Г. В. В., намиращ се в затвора в [населено място], бил предявил срещу: Министерството на правосъдието на Република България; Висшия съдебен съвет; Министерството на вътрешните работи на Република България; Република България, представлявана от Министъра на финансите; Европейският съюз, представляван от Европейската комисия в България, иск с цена 1 800 000.00 лева, която сума представлявала обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба, както и за сумата 1 628 354.00 лева мораторна лихва за забава от датата на увреждането-27.06.2011 година. Едновременно с исковата молба била подадена молба за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 от ГПК, към която била приложена декларация за материално и гражданско състояние. От тази декларация, както и от приложената такава към частната жалба било видно, че В. е женен и здрав. Същият притежавал недвижимо имущество, но нямал възможност да се разпорежда с него, а освен това имуществото било възбранено от КПКОНПИ и Прокуратурата на Република България. В. не притежавал моторни превозни средства и влогове, а също така получавал заплата, рента и дивиденти от търговски дружества и не издържал непълнолетни лица. Източник на средствата за издръжката му били близки и приятели, а също така и държавата. Нямал данни за доходите на съпругата си, тъй като от девет години бил в затвора. Представени били и молби до Началника на затвора в [населено място] за работа, а от служебната бележка на същия началник се установявало, че В. не работи и не получава трудово възнаграждение. При тези данни първоинстанционният съд бил оставил искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК без уважение, като приел, че не са представени достатъчно доказателства, от които да се установявало, че В. не разполага с достатъчно средства. Съставът на Апелативен съд Велико Търново е посочил, че изводът на първоинстанционният съд за липса на основанията по чл. 83 ал. 2 от ГПК за освобождаване на В. от заплащане на такси, бил напълно обоснован. Целта на процедурата по чл. 83 ал. 2 от ГПК за освобождаване от такси и разноски в производството била да се осигури реален достъп до правосъдие на лица с ниски доходи, която нямали финансова възможност да заплатят таксите. Процесният случай не бил такъв, тъй като данните в подписаните от В. декларации за материално и гражданско състояние сочели, че той притежава недвижимо имущество. Както бил посочил и първоинстанционният съд, който изискал служебна справка от АВ, В. и съпругата му притежавали множество недвижими имоти, апартаменти, къщи, хотели, ресторанти, земеделски земи и гори. Независимо, че върху това недвижимо имущество били наложени обезпечителни мерки по реда на ЗОПДИППД (отм.), същите не водели до намаляване на активите и не препятствали ползването на имотите, нито получаването на доходи от същите. Ресторантите и хотелите се създавали именно с цел да бъдат източник на доходи и обезпечителните мерки наложени върху тях-възбрани, по никакъв начин не препятствали това. Доходите се получавали и от отдаване под аренда на земеделски земи или отдаване на апартаменти и жилища под наем. Възбраните върху същите пречели на собственика да се разпореди с тях, но не и да ги отдаде под наем или да реализира доходи. Освен това, видно от представените по делото доказателства, че В. получавал средства от близки и приятели. Тези средства можели да бъдат използвани за покриване на задълженията за такси, тъй като не били предназначени за издръжката на В., който изтърпявал присъда в затвора.
С оглед на горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК В. е поискал обжалваното определение на Апелативен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това следва ли при преценката относно наличието на основания за освобождаване на лицето от държавна такса, определени в чл. 83, ал. 2 от ГПК, съдът да се позовава на евентуални бъдещи събития, които ще доведат до увеличаване на личните средства на лицето и евентуална възможност да заплати държавната такса при упражняване на законните му права и на абстрактната му възможност или при преценяване на искането съдът трябва да разглежда реално придобитите доходи от лицето и разполагаемото ликвидно имущество и парични средства към момента на подаване на молбата, както и реалната му възможност, в предвидените за внасяне на таксата срокове, да извършва разпоредителни действия с имущество и парични средства. Освен това е поставен и правния въпрос за тона при доказани незначителни доходи и наличие на данни за възбранено имущество, представлява ли дълготрайното пребиваване на искащия освобождаването от държавна такса, в място за лишаване от свобода материално затруднение по начин, че той няма възможност да упражнява предоставените му процесуални права по делото и да реализира ефективна съдебна защита.
Вторият от така поставените въпроси не е правен, а е фактически такъв. Същият предполага, че в производството са били доказани незначителни доходи на лицето, което е поискало освобождаването от задължението за внасяне на държавна такса, какъвто извод не е правен нито от въззивния, нито от първоинстанционния съд. Освен това само по себе си наличието на имущества, върху които са наложени обезпечителни мерки по реда на ЗОПДИППД (отм.) не предполага, че същите не могат да бъдат преценявани при разглеждане на искането за освобождаване от държавна такса.. Налагането на обезпечителни мерки върху движими вещи и недвижими имоти лишава собственика им от възможността да се разпорежда с тях, но не и от възможността да ги използва от предназначение и да извлича доходи от това ползване. Наред с това съществува и възможност, ако лицето не разполага с други възможности да заплати дължими се публични вземания (каквото е и задължението за заплащане на държавна такса) да иска от съда да вдигне обезпечението върху част от обезпеченото имущество, достатъчно за заплащане на вземането. Затова, за да се прецени дали лицето, не разполага с достатъчно средства да заплати дължимата се държавна такса, ще трябва да бъде взето предвид и това какво е обезпеченото имущество. Едва след тази преценка може да бъде направен извод дали лицето, макар че се намира в място за лишаване от свобода, разполага с достатъчно имущество, осигуряващо му възможност на плати таксата или не. Само в последния случай може да се извършва преценка дали пребиваването на лицето в място за лишаване от свобода води до невъзможност да заплати държавната такса. Горепосоченото обаче налага да се извърши преценка на събраните по делото доказателства за семейното и имуществено състояние на Г. В. В. и да се направят изводи въз основа на тях. По този начин обаче ще се направи проверка на правилността на изводите на въззивния съд за възможността на частния жалбоподател да заплати дължимата се държавна такса по предявения от него иск. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС такава проверка е недопустима във фазата на допускането на обжалвания акт до касационно обжалване, в която на проверка подлежат само правните, но не и фактическите изводи на въззивния съд. Последните подлежат на проверка на един по-късен етап, а именно при разглеждането на касационната жалба по същество, след като обжалваният съдебен акт вече е допуснат до касационно обжалване. Затова правният въпрос, който служи като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване не може да се отнася до правилността на обжалвания съдебен акт, до правилността на възприетата от въззивния съд или до извършеното от него обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая така както е формулиран вторият въпрос е свързан с фактическите констатации на въззивния съд и с извършеното от него обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което и съгласно указанията по т. 1 от ТР № 1/10.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Велико Търново.
Първият от поставените в изложението на В. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обуславя допускането на обжалваното определение до касационен контрол. По отношение на освобождаването от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК е налице формирана константна съдебна практика. Съгласно същата съдът е длъжен да извърши преценката въз основа на представените доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и други установени по делото обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на задължението за внасяне на държавната такса. При тази преценка съдът е задължен да изясни общото имуществено състояние на страната и да го съпостави с пълния размер на дължимата се държавна такса, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й. Притежаваното от страната имущество също е предмет на преценка и то именно с оглед на възможността чрез него да бъдат реализирани средства, които да послужат за заплащане на дължимата се държавна такса. Евентуално наложените върху имуществото обезпечителни мерки по реда на ЗОПДИППД (отм.) не са абсолютно основание тези имущества да бъдат изключени от преценката, тъй като страната не е лишена от възможността да го ползва по предназначение, наред с това ако липсват други възможности да заплати дължими се публични вземания (каквото е и задължението за заплащане на държавна такса) да иска от съда да вдигне обезпечението върху част от обезпеченото имущество, достатъчно за заплащане на вземането. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението му по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на този въпрос, а правилността на извършената от него преценка не може да бъде проверявана в настоящето производство.
С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 91/18.03.2019 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по ч. гр. д. № 107/2019 година, по подадената срещу него от Г. В. В. частна касационна жалба с вх. № 1902/11.04.2019 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 91/18.03.2019 година на Апелативен съд Велико Търново, постановено по ч. гр. д. № 107/2019 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.