1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 710
гр.София, 01.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2561/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. С. А. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 220 от 20.02.2019 г. по гр.д.№ 2467/ 2018 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 19062/ 2019 г. и като краен резултат Прокуратура на Република България (ПРБ) е осъдена да заплати на жалбоподателката на основание чл.2б ЗОДОВ сумата 2 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото й на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателно производство по пр.пр.№ 1509/ 2015 г. по описа на Окръжна прокуратура – Русе, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 10 000 лв и е разпределена отговорността за разноските по делото.
ПРБ не е обжалвала въззивното решение, а жалбата на Т. А. е насочена само срещу тази част от него, с която е отхвърлен искът й. Поради това въззивният съдебен акт (който е валиден) е влязъл в сила в частта, в която иска за обезщетяване на неимуществени вреди е уважен до размер 2 000 лв.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката повдига правните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС) за задължението на въззивния съд при иск за обезщетяване на неимуществени вреди от нарушаване на правото за разглеждане и решаване в разумен срок на наказателно производство да посочи всички обстоятелства, които обуславят търпените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на обезщетението; за задължението на съда в същата хипотеза да държи сметка за обществените критерии за справедливост, обща икономическа среда, жизнен стандарт, възраст на пострадалия и общоприетото разбиране за справедливост; за съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в чл.52 ЗЗД и извежда ли се тя от конкретни обстоятелства, носещи обективни характеристики; за задължението на съда да направи свои фактически и правни изводи, като обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и отговори на всички доводи и възражения на страните, включително досежно обстоятелствата, имащи значение за определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди; дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди, предпоставени от съвкупното действие на множество причини, едно от които е сочено в процеса за вредоносно такова. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Освен това излага твърдения за очевидна неправилност на обжалваното решение, поради постановяването му в нарушение на „базовите правила на формалната логика”.
Ответната страна ПРБ не взема становище по касационната жалба.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи отчасти предявения иск за обезщетяване на неимуществени вреди, въззивният съд приел, че на 04.08.2014 г. ищцата подала жалба до главния прокурор за извършена спрямо нея измама. По жалбата била образувана преписка пред Районна прокуратура – Варна, в последствие досъдебно производство, което не е приключило и понастоящем. След извършване на предварителна проверка по преписката производството по нея било прекратено с постановление от 07.01.2015 г. С постановление от 30.03.2015 г., по жалба на ищцата, горестоящият прокурор отменил постановлението на долустоящия и разпоредил да се образува досъдебно производство срещу извършителя. Срещу същия извършител имало образувана преписка № 1509/ 2015 г. на Окръжна прокуратура – Русе, към която била присъединена преписката за извършеното срещу ищцата престъпление. На 29.01.2018 г. по отношение на дееца било повдигнато обвинение за извършване на престъпления от общ характер по чл.211 вр. чл.209 ал.1, вр. чл.26 ал.1 НК и чл.255 ал.1 т.1 НК. След частично прекратяване и разрешаване на спор относно местната и родова подсъдност на досъдебното производство, същото било изпратено за извършване на действия по разследване на компетентната районна прокуратура в [населено място]. На 17.05.2018 г. прокурор в тази прокуратура приел за наблюдение, ръководство и надзор материалите по преписка № 1509/ 2015 г., на 28.06.2018 г. ищцата била разпитана в качеството на свидетел и й била назначена психологична експертиза. Към настоящия момент производството не е приключило и се намира на етап досъдебна фаза. Ищцата била притеснена от заплахите, които отправял към нея извършителят на престъплението, влошило се здравословното й състояние, имала кардиологични проблеми, световъртеж и проблеми със зрението. Тя била притеснена и от застоя по образуваното дело за измамата и това също й причинявало тревоги.
При тези фактически установявания съдът приел от правна страна, че правото на ищцата за разглеждане и решаване в разумен срок на висящо дело е нарушено. Тя, в качеството й на пострадала от престъпление, се явявала страна по висящо наказателно производство. Съдът посочил, че при преценката дали това производство се провежда в разумни срокове се ръководи от три критерия: сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните органи. В случая ПРБ не била положила необходимите усилия за ускоряването на производството, а напротив, с първоначалния отказ за образуването му, с препращането между различни нейни поделения по спорове за местна и родова компетентност и с удължаването на сроковете за разследване е станала причина за неговото ненужно забавяне. От подаването на жалбата и образуването на досъдебното производство до предявяване на иска са минали три години и четири месеца, а за прокуратурата и разследващите органи е било налице задължение да осигурят провеждане на досъдебното производство в сроковете по НПК, които отдавна са изтекли. Съдът посочил, че неразумната продължителност е в резултат единствено от поведението на компетентните органи, които от месец август 2014 г. до 08.05.2018 г. не били предприели процесуални действия или ги извършвали неритмично и със забавяне, без това да е било обусловено от препятствия и трудности във връзка с установяването на виновни лица, свидетели или неоказване на съдействие от страните в производството. Поведението на ищцата по никакъв начин не било допринесло за забавянето, а при липса на предприети действия от компетентните органи в продължение на 4 години, не следвало да се обсъжда характера и сложността на делото като критерий за превишаване на разумния срок. Забавянето причинило неимуществени вреди на ищцата под формата на стрес, усещане за безпомощност, несигурност. Съдът посочил обаче, че неприятните емоции, които са причинили влошаване на психическото и здравословното състояние на ищцата, чувството на срам и неудобство у нея, не се дължали на забавеното наказателно производство. Те били пряка последица от извършените спрямо ищцата престъпни деяния и били налице в период отпреди подаване на жалбата, по която е образувано забавеното наказателно производство. Като посочил, че съобразява всички гореизложени обстоятелства, съдът счел, че 2 000 лв представляват справедливо обезщетение на преживените отрицателни емоции и степента на засягане на психиката и здравословното състояние на ищцата от необоснованата продължителност на производството.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателката правни въпроси обуславят обжалваното решение, но те не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При постановяване на акта си инстанцията по същество е съобразила установената практика, според която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени (срв. решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него). Когато спорът е за определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди, съдът следва да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като ги посочи в мотивите към решението си и изложи съображения какво е значението им за този размер. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според тежестта на уврежданията (решение № 151/ 13.05.2014 г. по гр.д.№ 5386/ 2013 г., IV г.о.). Размерът на обезщетението се определя по справедливост, но понятието „справедливост“ не е абстрактно, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният обем на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на болките и страданията на пострадалия. Наред с тези индивидуални критерии съдът трябва да съобрази и обществените критерии: икономическите условия в страната, жизнения стандарт и възприемането на понятието „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата (срв. решение № 95/ 29.04.2015 г. по гр.д.№ 5462/ 2014 г., ІІІ г.о. и цитираните в него). Обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ се дължи при наличие на причинна връзка между действията на правозащитните органи и претърпените вреди (т.11 от Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2004 г. ОСГК, ВКС). Неприятни емоции, които са причинили влошаване на здравословно състояние и чувство на срам и неудобство, но са в причинна връзка с престъпното деяние, а не със забавянето на наказателното производство по обвинението срещу извършителя, не подлежат на обезщетяване в производството по ЗОДОВ поради липса на причинна връзка с поведението на правозащитните органи. Поради това съдът приема, че по поставените въпроси не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и че по тях няма основания за допускане на касационно обжалване.
Такива основания не са налице и по твърденията за очевидна неправилност на обжалвания акт. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд не може да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт; той може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Касаторът трябва да поддържа съществуването на конкретни пороци на решението, които могат да бъдат квалифицирани като предвидено в закона основание за неговата отмяна и които, ако се установят във фазата на разглеждане на жалбата по същество, биха обусловили отмяната му. В случая жалбоподателката не формулира в изложението си различни твърдения за пороци в обжалваното решение, извън поставените правни въпроси и декларация, че въззивният съд е нарушил базови правила на формалната логика. Такива очевидни нарушения няма, а доколкото поставените въпроси са разрешени в съответствие с установената от Върховния касационен съд практика, постановеното решение не може да е очевидно неправилно.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 220 от 20.02.2019 г. по гр.д.№ 2467/ 2018 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: