1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 755
гр.София, 23.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2602/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. К. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Разградски окръжен съд № 108 от 18.12.2018 г. по гр.д.№ 244/ 2018 г., с което е потвърдено решение на Разградски районен съд по гр.д.№ 2119/ 2017 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против З. Б. З. искове, квалифицирани по чл.79 ал.1 вр. чл.240 ал.1 ЗЗД и по чл.86 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумите 25 000 лв – невърнат заем и 3 868,06 лв обезщетение за забава за период 27.02.2016 г. – 05.09.2017 г.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателката претендира касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по следните въпроси: „При наличие на изявление на заемополучател по договор за заем за потребление за дължимост на предадени от заемодателя парични суми и поемане на задължение за тяхното изплащане в определен от него срок, обективирано писмено в присъствието на свидетел и приподписано от същия, следва ли да се приеме, че е налице свидетелстващо изявление на страните по договора за заем за потребление, тълкувайки тяхната воля, че сумата е предадена по смисъла на чл.240 ал.1 ЗЗД?” и „Допустими ли са свидетелски показания за доказване на писмено обективирано изявление на заемателя по договор за заем за потребление за дължимостта на предадени от заемодателя парични суми и поемането на задължение за тяхното изплащане в определен от заемополучателя срок?”.
Ответната страна З. З., чрез назначен на основание чл.47 ал.6 ГПК представител, оспорва жалбата. Счита, че ищцата не е формулирала правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, а е изразила становище по правилността на фактическите и правни изводи на инстанцията по същество. Поставените питания според него са „извън” решаващите мотиви на въззивния съдебен акт. Поради това моли касационното обжалване да не бъде допуснато, а евентуално излага съображения за правилност на въззивното решение.
ВКС намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че на 26.11.2015 г. ответникът З. съставил в присъствието на свидетеля Д. К. (брат на ищцата) декларация, с която заявил, че дължи на Н. К. сумата 25 000 лева и се задължил в тримесечен срок да изплати дължимата сума. Освен това писмено доказателство и показанията на свидетеля К., който потвърждава съставянето на декларацията в негово присъствие, по делото не били ангажирани други релевантни доказателства, освен писмени такива за извършени транзакции от банкова сметка на ищцата. От правна страна съдът посочил, че при фактическите установявания по делото не следва извод за сключен между страните по делото договор за заем. За наличието на такъв договор следвало да се установи волеизявления на заемодателя и на заемателя, с което последният се задължава да върне полученото и да бъдат предадени заместими вещи или парична сума. Поради реалния характер на договора за заем за потребление издадената от заемателя декларация, в която е удостоверил, че дължи сумата и че се задължава да я изплати в тримесечен срок, не можело да се приеме като доказателство за сключването на такъв договор. При липсата на писмени доказателства съдът счел за недопустимо да бъдат обсъждани и показанията на свидетеля Д. К. и въз основа на тях да се установява наличието на заемно правоотношение между страните, предвид забраната на чл.164 ал.1 т.3 ГПК.
С оглед тези решаващи мотиви на инстанцията по същество, първият формулиран от касатора правен въпрос е необуславящ. Въззивният съд не е отхвърлил исковете въпреки наличие на изявление на заемополучател по договор за заем за потребление за дължимост на предадени от заемодателя парични суми. Той ги е отхвърлил именно защото в декларацията на ответника изявлението, с което признава задължението и поема задължение за изплащане на суми, не е направено от лице, имащо качеството му на заемополучател. Затова съдът е извел, че не може да се установи какво е правоотношението, по което задължението се признава и дали то произтича от договор за заем. Към тези решаващи съображения на инстанцията по същество питането какво би било значението на писменото изявление, ако е направено от заемополучател, няма отношение.
Вторият въпрос е обуславящ, но няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение №1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или има такава, но тя се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането ми или да се осъвремени или промени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като по разрешаването на въпроса има установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна. Съществуването на договора за заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него. Претендиращият да има качеството заемодател трябва да установи по пътя на пълно главно доказване наличието на съгласие за сделката с насрещната страна и предаване на обещаната сума (срв. решение № 119/ 30.07.2018 г. по гр.д.№ 1796/ 2017 г., ІV г.о. и цитираното в него). В тежест на ищеца е да докаже и постигнатото съгласие за връщането й, чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на страните, но със свидетели той не може да докаже волеизявление на получателя на сумата, че се задължава да върне полученото в заем (решение № 119/ 01.07.2016 г. по гр.д.№ 6182/ 2015 г., ІV г.о.). Свидетелските показания са допустими само когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености (решение № 546/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 856/ 2009 г., IV г.о.).
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Разградски окръжен съд № 108 от 18.12.2018 г. по гр.д.№ 244/ 2018 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: