О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 712
гр. София, 28.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3764 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищцата В. М. А. и на ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 147 от 21.06.2019г. по в. гр. дело № 138/2019г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което ответникът е осъден да заплати на ищцата, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 4 ЗОДОВ, сумата 8 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от поддържане на обвинение в престъпление, за период, през който наказателното преследване е погасено по давност, като за разликата до целия предявен размер от 50 000 лв., искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 4 ЗОДОВ е отхвърлен като неоснователен.
Касаторът – ищца В. М. А. поддържа, че въззивното решение в отхвърлителната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че в атакуваното решение липсват мотиви, въз основа на които да може да се заключи, че въззивният съд е подложил на самостоятелна преценка целия събран по делото доказателствен материал. Поддържа, че е нарушен критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД при присъждане на процесното обезщетение за неимуществени вреди, което е в занижен размер. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло и да й бъдат присъдени съдебните разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба, ищцата навежда основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос: Следва ли да бъде подложен на самостоятелна преценка събрания пред двете инстанции доказателствен материал /поотделно всяко от доказателствата и в тяхната съвкупност/, както и да бъдат изложени собствени фактически и правни изводи от въззивния съд по същество на спора в мотивите на въззивното решение при прилагане на критерия за справедливо обезщетение съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?, по който поддържа разрешаването му в противоречие с ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, с ППВС № 4/23.12.1968г. и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 609/15.01.2009г. по т.д. № 323/2008г. на ТК, I т.о. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба на ищцата – Прокуратурата на Република България, не подава отговор на същата в срока по чл. 287 ГПК.
Касаторът – ответник Прокуратурата на Република България поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че решаващият съд не е обсъдил в пълнота релевантните за определяне на обезщетението за неимуществени вреди конкретни обстоятелства и не е разграничил вредите, които ищцата е търпяла по време на законно извършените срещу нея действия, от тези след изтичане на абсолютната давност, като по този начин е присъдил обезщетение в завишен размер. Моли въззивното решение в обжалваната част да бъде отменено изцяло или частично, като присъденото завишено обезщетение за неимуществени вреди бъде съобразено с критерия по чл. 52 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба, ответникът навежда бланкетно основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да формулира правен въпрос, удовлетворяващ общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответницата по касационната жалба – В. М. А., не подава отговор на същата в срока по чл. 287 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 4 ЗОДОВ, с цена над 5 000 лв., т.е. те са процесуално допустими.
Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 4 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по ДП № 847/2010г. на РУ-МВР, [населено място], за периода 17.06.2015г. – 28.06.2017г., през който наказателното преследване е продължило, след като е било погасено по давност.
Въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на Държавата в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 4 ЗОДОВ – поддържане на обвинение на лице за извършване на престъпление след изтичане на абсолютната давност, изключваща наказателната отговорност. Счел е за безспорно установено по делото започнало на 01. 11. 2011г. наказателно преследване срещу ищцата за престъпления по чл. 316, пр. 1 вр. чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 354а, ал. 4, пр. 5 НК, за това, че на 16.01.2009г. и на 18.11.2009г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството си на лекар-психиатър и като ръководител на Субституираща и поддържаща програма за намаляване на здравните щети за лица, зависими от наркотични вещества /Програмата/, при включване на лица в Метадоновата програма – Ловеч, съзнателно се е ползвала от неистински частни документи /престъпление по чл. 316, пр. 1 вр. чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК/ и за това, че за периода от 23.12.2009г. до 17.12.2010г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, като ръководител Програмата, нарушила правилата за отпускане на наркотично вещество – метадон, като предоставила на пациенти метадон за вкъщи чрез куриреска пратка на колети /престъпление по чл. 354а, ал. 4, пр. 5 вр. чл. 26, ал. 1 НК/. Намерил е за установено от доказателствата в процеса, че с постановление от 15.06.2017г. на районния прокурор, процесното наказателно производство е прекратено поради изтекла абсолютна давност – по отношение на първото деяние давността е изтекла на 18.05.2017г., а по отношение на второто деяние, след преквалификацията му по чл. 354а, ал. 5 вр. ал. 4 НК, – на 17.06.2015г..
Досежно претърпените от ищцата А. вреди, изразяващи се в преживени негативни емоции и страдания по повод обвинения за деяния, спрямо които не може да бъде търпяна наказателна санкция заради настъпила абсолютна давност – емоционални терзания на личността, накърнена чест, достойнство и добро име в обществото, въззивният съд е счел, въз основа на събраните по делото доказателства, че същите излизат извън рамките на обичайните при подобни случаи, предвид възрастта на ищцата /родена през 1967г./, упражняваната от нея професия /лекар-психиатър/, положението й в обществото и широкия отзвук, включващ и разгласяване в медиите, който е получило наказателното производство срещу нея. Приел е, че са претърпени вреди, пряка и непосредствена последица от образуваното срещу ищцата наказателно производство, като е съобразил, че на обезщетяване подлежат само тези вреди, които са настъпили през времетраенето на наказателното преследване след изтичане на давността.
При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият съд е взел предвид, че воденото наказателното преследване не е за тежки престъпления и че периодът на наказателната репресия след погасяването по давност на престъпленията е 2 години за това по чл. 354а НК и 1 месец за престъплението по чл. 319 НК. Конкретизирал е, че спрямо ищцата не е налагана мярка за процесуална принуда и тя е продължила да упражнява професията си. Посочил е, че до изтичане на давностния срок, процесуалните действия са законни и затова не могат да послужат като основание за ангажиране на отговорността на Държавата за вреди, като на обезщетяване подлежат само установените вреди, търпени за периода от изтичане на давността до прекратяване на наказателното производство. Съобразил е, че страхът и стресът от наказателното преследване са по-силни в началото му, когато е постановена първата осъдителна присъда с постановено лишаване от право за упражняване на професията, а след това и през релевантния период проявните им форми са значително редуцирани. От друга страна, въззивният съд е взел предвид, че наказателното преследване се е отразило във всички сфери на живота на А. – на семейния живот, в професионален план, доколкото обвиненията са във връзка с упражняваната професия. Посочил е, че ищцата е в активна възраст, силно социално ангажирана и с оглед професията й на лекар – публично известна личност. Счел е, че доколкото е с добри характеристични данни, без предишни осъждания, с високо ниво на изградената ценностна система, процесните обвинения са довели до силни морални страдания и последваща трайна екзистенциална промяна. Съобразил е и установеното влошено здравословно състояние, изразило се в посттравматично стресово разстройство, наложило прием на медикаменти, овладяно през релевантния период, но с незатихнали все още прояви. Взел е предвид също и като обстоятелство, обуславящо по-висок интензитет на процесните неимуществени вреди, че след погасяването по давност на наказателното преследване за престъплението по чл. 354а НК е била постановена нова осъдителна присъда, при която ищцата е изпитвала сериозен страх, че ще изтърпи наложеното наказание и съответно няма да може да упражнява професията си.
Въз основа на извършения анализ на горепосочените конкретни обстоятелства и съобразявайки стандарта на живот в страната, решаващият съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди от процесния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 4 ЗОДОВ е в размер на 8 000 лв., за която сума е основателен предявения иск.
Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва касаторът да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението.
Ответникът Прокуратурата на Република България не е формулирал правен въпрос, притежаващ характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради това не следва да бъде допуснато касационно обжалване по неговата касационна жалба. Поставените въпроси са конкретни, по съществото си представляват оплакване на касатора за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Релевираните доводи за неправилност обаче са ирелевантни в производството по чл. 288 ГПК, те подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да бъде посочено за пълнота, че решаващият съд е съобразил изцяло практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД и на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 4 ЗОДОВ, приемайки, че процесуалните действия, извършени преди изтичане на абсолютните давностни срокове са законни, поради което не могат да бъдат основание за ангажиране отговорността на Държавата. Обезщетени са единствено установените неимуществени вреди през периода от изтичане на давността до прекратяване на наказателното преследване, тъй като през този период повдигнатите обвинения се явяват незаконни.
Поставеният от касатора – ищца В. А. правен въпрос, удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалвано по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче твърдяното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС /задължителна и по чл. 290 ГПК/. Разрешенията, дадени от въззивния съд съответстват на задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г. и в ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е изложил свои фактически и правни изводи по процесното правоотношение, извършил е собствена преценка на приетите по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност при извеждане на решаващия извод за осъществяване на фактическия състав на деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 пр. 4 ЗОДОВ и за справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Според разясненията в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, вкл. цитираното от касаторката, справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства като: характера и интензивността на болките и страданията и отражението им върху психиката на ищцата, които по конкретния правен спор надхвърлят обичайните при подобни случаи; продължителността на наказателното производство след погасяването му по давност, когато обвинението в престъпление е незаконно; тежестта на повдигнатото обвинение в престъпление и преживените негативни емоции от това; професията на ищцата и заеманото от нея положение в обществото; възможността за лишаване от право да се практикува определена професия или дейност като част от наказанието; характера на извършените процесуални действия, в това число и постановяването на осъдителна присъда след изтичане на давността за извършеното деяния; медийното отразяване на случая; възрастта и професията на ищцата; неналагането на мярка за процесуална принуда; разграничаване като най-интензивно страданието в началото на наказателното преследване, когато обвинението в престъпление не е незаконно, и намаления му интензитет през релевантния период след изтичане на абсолютната давност; развитието на посттравматично стресово разстройство с прием на медикаменти, което е овладяно, но се маркират все още проявни форми на заболяването в психологическите изследвания. С всички тези релевантни конкретни обстоятелства Великотърновският апелативен съд изцяло се е съобразил, обсъждайки ги подробно в мотивите на съдебното решение. Поради това не са налице релевираните от ищцата общо и допълнително основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.
На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 147 от 21.06.2019г. по в. гр. дело № 138/2019г. на Апелативен съд – Велико Търново.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.