ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 766
София, 28.10.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2431 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В.И. като процесуален представител на Н. В. Н. от [населено място], [община], срещу въззивното решение на Плевенския окръжен съд от 22.ІІІ.2019г. по в.гр.д. № 25/2019г.
Ответникът по касационната жалба Национална агенция за приходите /НАП/ София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез гл.юрисконсулт Р.В. е заел становище за липса на предвидените в закона и твърдяни от касаторката предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 22.ІІІ.2019г. ПОС е потвърдил решението на Никополския районен съд от 29.Х.2018г. по гр.д. № 71/2018г., с което е обявена за недействителна по отношение на държавата на основание чл.216 ал.1 т.4 ДОПК договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между ПК „Обединение” Г. като продавач и Н. Вл.Н. като купувач с нот.акт № ../…..г. след влизането в сила на 07.VІІІ.2009г. на ревизионен акт от ……г. на ТД на НАП В.Т. срещу продавача.
Въззивният съд е приел за установено издаването на 16.VІІ.2009г. на ревизионен акт срещу ПК „Обединение” за данъчни задължения в общ размер 115657.83лв. и лихви в размер на 46583.41лв., налагането на 03.VІІ.2009г. на запор върху банковите сметки на длъжника, за които му е съобщено на 23.VІІ.2009г., като ревизионният акт не е обжалван и е влязъл в сила; НАП е предприела принудително изпълнение чрез публичен изпълнител от РД на АДВ Р. – връчено е съобщение за доброволно изпълнение, на 22.VІІІ.2014г. и на 14.ХІ.2014г. са наложени запори върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, вложени вещи в трезори и суми, предоставени за доверително управление, наложени на 19.ІХ.2014г. възбрани на седем недвижими имота на длъжника, извършвани са множество изпълнителни действия, но с постъпилите суми не са погасени задълженията по ревизионния акт. След влизането в сила на ревизионния акт и при образувано срещу него изпълнително производство на 09.Х.2015г. ПК „Обединение” продало на касаторката УПИ с площ 2725 кв.м, находящ се в [населено място], за 15000лв. при данъчна оценка 14807.70лв., получена изцяло от продавача. В декларация, приложена към нотариалното дело, продавачът е посочил, че няма непогасени подлежащи на приннудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски. Към датата на изповядането на сделката задълженията на ответната кооперация по ревизионния акт са били 493535лв., вкл. лихви. Няма данни получената продажна цена за имота да е постъпила по банкова сметка на продавача.
При тези обстоятелства въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК, включително обективният и субективният му елементи – намерение на длъжника да увреди публичния взискател. Взето е предвид в тази връзка: към извършване на разпоредителката сделка и понастоящем задължението на продавача по висящо пред публичен изпълнител дело не е погасено, включително и по давност с оглед разпоредбата на чл.171 ал.1 ДОП – в случая петгодишният давностен срок е започнал да тече на 01.І.2010г., като преди изтичането му – на 22.VІІІ.2014г. и на 14.ХІ.12014г. – са извършени изпълнителни действия; размерът на задължението многократно надвишава продажната цена; невярно деклариране от председателя на кооперацията пред нотариуса, че няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и др.; сумата от продажната цена е постъпила по сметка на трето лице, а не по сметка на кооперацията, поради което изпълнението не може да се насочи върху нея; продажната цена не е предоставена от длъжника за погасяване на публичните му задължения по изпълнителното дело, умишлено тя не е преведена по неговите сметки, тъй като са запорирани; няма доказателства, че кооперацията има достатъчно други имущества за удовлетворяване на кредитора – установено е обратното – затруднение по събирането на вземането поради недостатъчност на длъжниковото имущество; не са представени доказателства и за възражението на кооперацията, че продажбата е извършена с цел развиване на стопанска дейност – обратно, налице е косвено признание, че с получаната сума няма да се погасява задължението по изпълнителното дело. Съдът е приел, че разпоредбата на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК е специална и не предвижда знание за увреждането и на лицето, с което длъжникът е договарял, каквото се изисква по чл.135 ЗЗД. С оглед на това поведението на купувачката не е елемент от състава на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК и са без значение извършените от нея инвестиции в закупения имот, разходите за които тя би могла да претендира от собственика.
В изложението на касаторката се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Твърди се и очевидна неправилност на решението.
ВКС намира, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Поставен е въпросът „при условие, че касаторката е изправна страна по сделката, следва ли да се приеме, че е налице субективният елемент от състава на чл.216 ал.1 т.4 ДОПК”. По този въпрос е налице непротиворечива практика на ВКС, изразена например в решения по гр.д. № 308/2011г. ІІІ ГО, по т.д. № 534/2011г. І ТО, по т.д. № 410/2012г. ІІ ТО, според която намерението за увреждане като елемент от състава на посочената разпоредба не включва такова намерение и у лицето, с което длъжникът е договарял, когато разпоредителната сделка е сключена след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения; в чл.216 ал.1 т.4 ДОПК липсва правилото на чл.135 ал.1 изр.второ ЗЗД, че когато сделката е възмездна, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането; чл.216 ал.3 ДОПК препраща към чл.135 ал.1 ЗЗД, но само за случаите извън уредените в чл.216 ал.1 ДОПК. При това положение не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса.
Вторият въпрос е „задължен ли е съдът да приеме искането за отвод на член на състава, разгледал идентично дело със същите страни – ТД на НАП В.Т., ИРМ П. и касаторката в качеството й на ЕТ, за което са представени доказателства”. Въпросът не е от значение за изхода на спора, тъй като от него е видно, че липсва субективна идентичност между настоящото дело и соченото такова от касаторката, което не препятства възможността за участие при разглеждането на делото на член на съдебния състав, участвал при разглеждането и на другото дело.
Не са от значение за изхода на делото и въпросите за задължението на съда да прецени всички доказателства и доводи на страните и да мотивира решението си с посочване върху кои доказателства основава приетата фактическа обстановка, кои кредитира и кои не, да извърши самостоятелна преценка на доказателствата и да изложи мотиви за това, вкл. и когато препраща към мотивите на първоинстанционния съд, както и да назначи експертиза, ако установи, че делото се нуждае от изясняване от фактическа страна с оглед твърденията на една от страните, че публичните задължения са погасени по давност. Въпросите са бланкетни, тъй като не се сочи кои доказателства и доводи на страната не са преценени, при което е невъзможна преценката за значението им за изхода на спора. От друга страна, следва да се посочи, че съдът е изложил пространни мотиви, като е подложил на самостоятелна преценка събраните по делото доказателства по отделно и в съвкупност и на тази база е формирал изводите си от фактическа и правна страна, включително се е произнесъл и по възражението на ответната кооперация за погасяване на публичното вземане по давност. Освен това, въззивният съд не е установил, че делото се нуждае от изясняване от фактическа страна във връзка с възражението на кооперацията за погасяване по давност на публичното вземане срещу него, нито страните са заявявали пред него искания за събиране на още доказателства в тази насока, включително и чрез заключение на вещо лице. Съгласно задължителната за съдилищата практика, обективирана в т.3 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК, въззивният съд е длъжен служебно да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетестване/ само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая оплакванията на касаторката във въззивната й жалба /такава жалба ПК „Обединение” не е подала/ са във връзка с твърдението й за приложимост на чл.135 ал.1 изр.второ ЗЗД – че по делото следва да е установено и нейното знание за увреждане на ищеца, както и че първоинстанционният съд не се произнесъл по направеното от нея оспорване на фактическите твърдения на ищеца в исковата молба /не било посочено какви суми са постъпили от продажбите от кооперацията на седем имота и дали към датата на разпореждането с процесната сделка тя е притежавала достатъчно друго имущество за покриването на задълженията й по ревизионния акт/, по които въззивният съд се е произнесъл. При това положение съдът не е бил длъжен служебно да назначава експертиза.
Твърдението си за очевидна неправилност на въззивното решение касаторката обосновава с доводи за осъществяване на процесната сделка за реализиране на инвестиционните си намерения, за което бил одобрен проект за ПУП, и че няма как тя да е знаела за увреждането, тъй като действията й са в съответствие със законодателството. Тези обстоятелства не представляват порок, притежаващ характеристиките на тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика, което да е видно пряко от съдържанието на въззивното решение. Преценката дали такова нарушение е допуснато или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Плевенския окръжен съд, ГО, ІV-ти гр. възз. състав, № 123/22.ІІІ.2019г. по гр.д. № 25/2019г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: