1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 778
гр.София, 30.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2867/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Телеграф медиа” ЕООД, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3478/ 14.05.2019 г. по гр.д.№ 7672/ 2018 г., с което (в обжалваната пред въззивния съд част) е потвърдено решение на Софийски районен съд от 19.06.2017 г. по гр.д.№ 52435/ 2016 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на Х. С. М. 7 000 лв обезщетение за неимуществени вреди, причинени с клеветнически твърдения в заглавието „За престъпления против интелектуалната собственост искат 5 години затвор за Х. М.” на статия, публикувана във вестник „Телеграф” на 07.03.2016 г., със законната лихва върху тази сума от същата дата до окончателното й изплащане и разноски по делото.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поддържа недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск. Според него ищецът е претендирал обезщетяване на вреди от публикация, а съдът е уважил иск за обезщетяване на вреди от заглавието на статията, игнорирайки изложеното в нея. Освен това като основание за допускане на касационно обжалване повдига правните въпроси „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните?”; „При определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД следва ли да се вземе предвид упражнено право на отговор на насрещната страна?”; „Изпълнени ли са изискванията за добросъвестно журналистическо разследване в случаите, когато журналист е отразил официално изявление на държавна институция?”; и „Следва ли да се ангажира отговорност на журналиста и на възложителя на работата му, в случаите когато е налице добросъвестно журналистическо разследване?”. Счита, че в обжалваното решение първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а останалите имат значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Ответната страна Х. М. оспорва жалбата като поддържа, че не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Според него в исковата молба изрично е претендирано обезщетяване на вредите, причинени с невярното внушение за повдигнато срещу него обвинение от заглавието на статията „За престъпления против интелектуалната собственост искат 5 години затвор за Х. М.”. По отношение на поставените правни въпроси поддържа, че въпросът за добросъвестността на журналист, отразил официално изявление на държавна институция е необуславящ, защото по делото не е установено наличието на такова официално изявление. За останалите въпроси поддържа, че са разрешени в съответствие с практиката на ВКС и че нямат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи отчасти предявения иск, въззивният съд приел за установено по реда на чл.272 ГПК, че на 01.03.2016 г. директорът на Н. т. „И. В.” изпратил до ищеца писмо с копие до председателя на Комисия по култура и медии в Народното събрание и до министъра на културата. В писмото се съдържало изявление, че спектакълът „Духът на поета”, за който се появила информация, че ще гастролира в Б., е част от репертоара на Н. т. и не може да бъде представян без негово съгласие. Посочено е, че ако такова представление бъде изнесено, това ще е в нарушение на действащото законодателство и че като титуляр на авторските права театърът ще вземе мерки да ги защити. На 07.03.2016 г. във вестник „Телеграф”, чиито издател е дружеството – ответник, била публикувана на първа страница статия със заглавие „За престъпления против интелектуалната собственост искат 5 години затвор за Х. М.”. В подзаглавие било уточнено, че ищецът го грозели 5 години затвор заради осъществено представление в Б., без да е получил разрешение от титуляра на авторските права. С по-едър шрифт на първа страница било предадено и изявлението на Х. М., че е имал разрешение от този титуляр и че му е заплатил 1 000 евро. Авторът на статията се позовал на публикация във Фейсбук профила на Н. т. „И. В.”, според която театърът притежава правата върху представената от ищеца пиеса, не е давал съгласие за представлението и то съставлява нарушение на правата му, за което законът предвижда до 5 години затвор. В статията са изложени и обясненията на Х. М., че е имал разрешение да изнесе представлението и отношенията му с носителите на права са уредени. Публикацията причинила на ищеца неприятни изживявания, наложило му се да обяснява сред професионалния си кръг и семейството, че не е извършил престъпление и не му е повдигнато обвинение. На 09.03.2016 г. директорът на Н. т. писмено удостоверил в писмо до ищеца, до председателя на Комисия по култура и медии в Народното събрание и до министъра на културата, че представлението е изнесено с негово съгласие и при получено възнаграждение от 1 000 евро. При тези фактически констатации от правна страна съдът извел, че издателят носи отговорност за верността на изнесената информация в изданието му като възложител на работата по поместване на материали. Ако в такъв материал бъдат изнесени неверни позорящи определено лице твърдения, това лице може да търси обезщетение за причинените му вреди. Защитата на засегнатото лице има своите граници, защото ако увреждането на доброто име става чрез употреба на слово или мнение, то свободното му изразяване е предмет на конституционна и международноправна закрила. Съдът посочил, че за да се прецени противоправно ли е поведение, състоящо се в употреба или разпространение на слово, следва да извърши преценка дали използваните от изявителя изразни средства попадат в обхвата на правото на свободно изразяване на мнение и дали е оправдано използването им в случай, в който може да се засегне доброто име на друго лице. Съдът отчел особената роля на медиите при разпространението на информация в интерес на обществото и приел, че медийните публикации се ползват по принцип с относително по-висока степен на защита, доколкото журналистите са проверили информацията съобразно утвърдените стандарти и добри практики. Обаче журналистическите публикации следвало да представят добросъвестно установените от журналиста факти и да не създават неверни внушения за действителния характер на установените факти чрез употреба на неподходящи изразни средства. Въззивният съд посочил, че ако не изпълняват тези свои задължения, журналистите излизат извън позволената им свобода на изразяване на мнение. В конкретния случай заглавието на процесната публикация информирало неограничен кръг от субекти, че срещу ищеца е започнало наказателно преследване за престъпления против интелектуалната собственост. Такъв факт обаче не установен, а заглавието на статията уязвява достойнството и доброто име на ищеца, като се създава негативна оценка у читателите за неговата личност. Съдът отчел, че в самата статия е изразена гледната точка и на двете страните по възникналия спор и че в съдържанието й не е посочено, че е започнало наказателно преследване. Счел обаче, че това е без значение за създаденото клеветническо внушение от заглавието, уронило доброто име на ищеца чрез изнасяне на неверния факт, с което отговорността на ответника е ангажирана. За определяне на размера на дължимото обезщетение съдът взел предвид причинените на ищеца неприятни усещания и преживения стрес, влошаването на здравословното му състояние, периода, в който са търпени с висок интензитет неимуществените вреди, извършването на увреждането чрез национален печатен ежедневник, създадените негативни усещания и притеснения сред хората от близкото и приятелското обкръжение на ищеца и обстоятелството, че той е изявен български актьор и председател на Съюза на артистите в България. При съвкупната преценка на тези обстоятелства съдът намерил, че парично обезщетение от 7 000 лв би било адекватно за установените вреди.
Няма основание за допускане на така постановеното решение до касационен контрол поради съществуваща вероятност то да е недопустимо. Съгласно установената практика, произнасяне по непредявен иск е налице тогава, когато съдебният акт е постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса – при съобразяване на невъведени в процеса факти, или при несъобразяване на надлежно въведени такива, релевантни за квалифициране на претендираните права, резултат от което е подмяната на предмета на делото (решение № 234/ 30.01.2019 г. по т.д.№ 711/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него). Когато съдът се произнесъл в рамките на ищцовите твърдения и петитум, отклонение от принципа на диспозитивното начало няма. Не съставлява такова отклонение установяването само на част, а не на всички от ищцовите твърдения.
Няма основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване и по формулираните от касатора правни въпроси. Въпросите „Изпълнени ли са изискванията за добросъвестно журналистическо разследване в случаите, когато журналист е отразил официално изявление на държавна институция?”; и „Следва ли да се ангажира отговорност на журналиста и на възложителя на работата му, в случаите, когато е налице добросъвестно журналистическо разследване?”, са необуславящи. Съдът не е установил от фактическа страна нито наличие на официално изявление на държавна институция, нито извършено добросъвестно журналистическо разследване. Напротив, установил е, че публикацията е от 07.03.2016, докато възникналият между ищеца и Н. т. „И. В.” спор е бил уреден още към 02.03.2016 г. Необуславящ е и въпросът „При определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД следва ли да се вземе предвид упражнено право на отговор на насрещната страна?”. Той не е поставен във въззивната жалба, съответно не е разрешаван от въззивния съд, който е ограничен в произнасянето си по правилността на обжалвания пред него акт от посоченото в жалбата (чл.269 изр.2 ГПК). Поставянето на въпроса за първи път в производството по чл.288 ГПК е недопустимо.
Въпросът „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните?” е обуславящ, но е разрешен в обжалваното решение в съответствие, а не в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според тази практика съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права (решение № 27/ 02.02.2015 г. по гр.д.N 4265/ 2014 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него). Това той може да стори и чрез препращане по реда на чл.272 ГПК, когато фактическите и правните му изводи съвпадат с тези на първата инстанция – при съвпадение и на крайния резултат и при условие че е еднаква по обем решаващата дейност на всяка инстанция (решение № 117/ 12.08.2013 г. по т.д.№ 921/ 2012 г., І т.о., ВКС), като отговори на доводите във въззивната жалба. При постановяване на обжалваното решение тази практика е съобразена, поради което и по обуславящия въпрос няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 3478/ 14.05.2019 г. по гр.д.№ 7672/ 2018 г.
ОСЪЖДА „Телеграф медиа” ЕООД, [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на Х. С. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], 500 лв (петстотин лева) разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: