1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 602
София, 04.11.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като взе предвид докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 1047 по описа за 2019 г. , за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
„Аниди“ ЕООД, [населено място] обжалва решение № 6 от 4.1.2019 г. по в.т.д. 391/18 г., Апелативен съд – [населено място], с което е потвърдено решение № 185 от 13.04.2018 г. по т.д. 288/17 г. Окръжен съд – [населено място] за осъждането му да заплати на М. Д. Б. сумата от 27 427,15 лв, представляващо дължимо възнаграждение по граждански договор от 13.05.2014 г. за изготвянето на инвестиционни проекти по част „Енергийна ефективност“ на 46 многофамилни жилищни сгради в [населено място] и изготвянето на инвестиционни проекти в част „ОВК“ на обекти, подробно посочени ведно с главницата считано от 21.06.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
Излага съображения, че решението е недопустимо, неправилно поради нарушения на порцесуалния и материалния закон и необосновано – постановено в противоречие на събраните по делото доказателства и поради това неправилно установени факти.
Излага съображения относно недопустимост на въззивното решение, сочейки че бил излязъл извън наведените в жалбата въззивни основания. Изобщо не били обсъдени наведените пороци на решението. Напротив положението на въззивния жалбоподател било влошено като съдът бил приел и разгледал нерелевирано в исковата молба и допълнителната искова молба основание. Нарушен бил чл. 269 от ГПК.
Излага съображения за неправилност поради нарушение на материалния закон. Нарушение имало на чл. 8 от ЗЗД поради това, че нямало съвпадане на волите на страните относно конкретни обекти и срокове. Не бил подписан договор, общ за всички сгради, предмет на поръчката или индивидуален за всяка сграда, който да конкретизира размера на възложеното проектиране, срок на изпълнение и неговата цена. Предметът на този договор не бил дори вероятно определяем. Договорът, на който бил се позовал ищецът нямал определен предмет, срок на изпълнение и цена.
В сключения от страните договор според касатора следвало да се доуточни предмета като се възложат за конкретни дейности, определени в анексите, т.е. страните били изразили намерения да уточнят отношенията си с подписване на анекси за всяка конкретна работа. Такова конкретизиране липсвало. Ищецът бил основал претенцията си на представена по делото хонорар-сметка. Същата обаче не била подписана от Й. Т. Б., управител в ответното дружество и на дружеството по ДЗЗД. Следователно нито гражданското дружество, нито дружеството – ответник били приемали по обем качество и цена работата, претендирана и извършена от ищеца. Не било възниквало ликвидно и изискуемо задължение да бъде заплатена подобна работа.
Твърди нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в нарушение на чл. 192 от ГПК и чл. 195 от ГПК.
Решението било необосновано. Недоказан бил изводът, направен и от двете съдебни инстанции, че правата на ищеца произтичат от рамков граждански договор за изработване на проекти от 13.05.2014 г. Договорът не бил произвел действие по отношение на конкретни обекти. В същия не били посочени конкретни обекти, предмет на същия и не били посочени сроковете на изпълнение на възложената работата. Поради това договорът имал невъзможен предмет и не било постигнато съгласие по съществените елементи на сделката, което го правело нищожен на основание чл. 26, ал.2, пр. 1 и 2 от ЗЗД. Рамковото споразумение не означавало договор. Трябвало да има уговорена конкретна поръчка. Нямало приемане на хонорар-сметката от ДЗЗД, конкретно касационния жалбоподател като управител на ДЗЗД. Моли да се обезсили, а ако не, да се отмени решението.
Ответникът М. Д. Б. оспорва касационната жалба. Счита, че не следва да се допуска касационно обжалване. Излага подробни съображения, че поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, не съставляват основание по чл. 280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение като взе предвид доводите, изложени от касационния жалбоподател и данните по делото намира следното:
С обжалваното съдебно решение на въззивния съд, е потвърдено изцяло решението на Окръжен съд – [населено място]. С последното е осъден „Аниди“ ЕООД да заплати на М. Д. Б. сумата от 27 427 ,15 лв, представляваща дължимо възнаграждение по граждански договор от 13.5.2014 г. за изготвяне на инвестиционни проекти по част „Енергийна ефективност“ за 46 многопрофилни жилищни сгради в [населено място] и изготвянето на инвестиционни проекти по част „ОВК“ на обекти, подробно описани в мотивите ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.06.2017 г. до окончателното й изплащане и е осъден „Аниди“ ЕООД да заплати на М. Д. Б. сумата от 3 546 лв разноски по делото.
Въззивният съд е приел за установено, че със Споразумение за обединение между „Аниди“ ЕООД и „Ц. ПК“ ООД е създадено гражданско дружество ДЗЗД „ТСД“ Груп с цел да обединят усилията си за извършване на съвместна стопанска дейност с цел участие в открита процедура по ЗОП с възложител Столична община за „Изготвяне на работни инвестиционни проекти за основен ремонт/реконструкция на общински образователни, културни и социални институции с обекти по проект BG 161F001/5-02/2012-002“ „създаване на проекта готовност за кандидатстване на Столична община по ОППРР за 2014 – 2020 г“. Освен това е прието за установено, че между Министерство на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) като възложител и ДЗЗД „ТСД Груп“, „Ребилд“ ДЗЗД и „Вамос“ ООД като потенциален изпълнител било също сключено рамково споразумение № РД-02-29-257/20.08.2014 г. за възлагане на бъдещи обществени поръчки с предмет „Изработване на инвестиционни проекти за обновяване за енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради и упражняване на авторски надзор по време на строителството по проект „Енергийно обновяване на българските домове по ОПРР 2007 – 2013 г. по седем обособени позиции, обособена позиция 7“ – „Изработване на инвестиционни проекти за обновяване на енергийна ефективност на мнофамилни жилищни сгради и упражняване на авторски надзор по време на строителство за територията на София. С оглед това споразумение МРРБ било възложило на ДЗЗД „ТСД Груп“ да изработи инвестиционни проекти за конкретно описаните в договорите общо 46 броя многофамилни жилищни сгради, всички намиращи се в София както и да упражнява авторски надзор по време на строителството на отделните обекти. Приел е, че е възложена работата, като изпълнителят „ТСД Груп“ е издал 46 броя фактури, а по тях МРРБ е извършил плащания.
По отношение на спора по делото за наличието на облигационна връзка между страните „Аниди“ ООД и М. Б. съдът е приел, че от анализа на доказателствата по делото може да се направи извод, че е налице сключен договор за изработка. Като по този договор „ТСД Груп“ ДЗЗД е възложител, а М. Б. изпълнител по изработване на инвестиционни проекти за обновяване на енергийна ефективност на многофамилни жилищни сгради и упражняване на авторски надзор по време на строителството за територията на [населено място], изработване на инвестиционни проекти по част ОВК и Енергийна ефективност на сгради, включени в обществената поръчка и подробни количествено стойностни сметки към съответните части и осъществяване на авторски надзор по време на строителството. Уговорени били единични възнаграждения за възложените работи 0,70 лв на кв.м. проектирана РЗП за изработване на инвестиционен проект по част ОВК или част ЕЕ на сгради, включени в обществената поръчка и подробни КСС към съответните части 40 лв на час за упражняване на авторски надзор по време на строителство. За неоснователно било прието възражението за нищожност поради невъзможен предмет. Прието е, че е налице точно изпълнение след анализ на договорите между МРРБ и „ТСД Груп“ ДЗЗД. При анализ на приетите доказателства, въззивният съд приема, че М. Б. бил включен в подписания Списък на екипа от физически лица за изпълнение на възложените от МРРБ на „ТСД Груп“ ДЗЗД в състава на екип 2 за обособена позиция 7 като проектант по част „Топлотехника“ по силата на цитираните разпоредби от Рамковото споразумение между МРРБ и ДЗЗД „ТСД Груп“ и от индивидуалните договори, той бил изпълнител на конкретна част от възложените работи проектиране и надзор. Макар списъците на екипите, в които е включен и ищецът и чрез които изпълнителят е приел да извърши възложената му работа, да не били приложени към всички представени и приети по делото индивидуални договори, сключени между МРРБ и „ТСД Груп“ ДЗЗД, проектите били приети от МРРБ. Прието е, че като проектант Б. не можел да предаде сам проектите, без ДЗЗД „ТСД Гурп“. Съдът е приел, че работата по проектиране на сградите, след като е приета от МРРБ и заплатена на „ТСД Гурп“ е годна по договореното, предвидено предназначение и съобразно изискванията на закона. От това е направил и извод, че „ТСД Груп“ ДЗЗД като възложител по договора на М. Б. е бил длъжен също да я приеме, а съответно и да заплати възнаграждение за нея.
Обстоятелството, че част от документите за възлагане не носели подписа на представляващия „Аниди“ ЕООД не променяли горните изводи, а и приемането било задължение по чл. 264 от ЗЗД. Ответникът, участник в ДЗЗД не бил се противопоставил на извършената от гражданското дружество работа, тъй като е било в негов интерес с оглед сключения от него договор с МРРБ. Предаването на работата на МРРБ означавало получаване на възнаграждение. Предвид точното изпълнение на проектите в тяхната цялост, констатирано с протокол между МРРБ и ДЗЗД, съдът е приел, че като проектант по части ОВК и енергийна ефективност М. Б. е изпълнил точно работата си, тя е послужила на ДЗЗД за изпълнение на неговите задължения спрямо МРРБ и следователно при така констатираното точно изпълнение се дължи възнаграждение от възложителя „ТСД Груп“ на М. Б.. Прието е, че общият размер на възнаграждението е съобразно уговореното в сключения между страните договор по 0,70 лв на кв.м. и съобразно издаденото удостоверение от МРРБ за проектиране в размер на 73 686,51 кв.м., от които част ОВК 4 676,76 кв.м. стойността на дължимото възнаграждение е 54 854,29 лв. Приел е, че като участник в ДЗЗД ответникът „Аниди“ ЕООД дължи възнаграждение съразмерно на дела си на участие в гражданското дружество. Поради това е присъдил дължимата от този участник сума е равна на задълженията му в гражданското дружество, които е определил като равни между съдружниците или Ѕ от 54 854,29 лв или 27 427,15 лв. Това е мотивирало съда да възложи и разноските на длъжника – възложител.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът „Аниди“ ООД е посочил следните въпроси:
Процесуалноправни въпроси:
1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269 от ГПК, която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта в обжалваната част на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото във въззивната жалба? Съдът бил влошил положението на жалбоподателя след като е потвърдил обжалваното решение, позовавайки се на твърдения на ищеца, каквито не били направени с исковата молба? Сочи противоречие с ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г.по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 212 от 1.2.2012 г. на ВКС по т.д. 1106/2010 г. на 2 ТО на ВКС, с което обуславя приложението на чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.
2. Следва ли в мотивите си въззивната инстанция да обсъди всички доводи, изложени във въззивната жалба? Счита, че е налице разрешаване на посочения въпрос практиката на ВКС, изразена в решение № 101 от 3.6.2015 г. на ВКС по т.д. 1740/14 1 ТО на ВКС.
Материалноправни въпроси:
1. Договорът за проектиране като вид договор за изработка, следва ли да бъде сключен задължително между страните в писмена форма? Сочи противоречие с решение № 199 от 9.1.2014 г. на ВКС по т.д. 500/12 г., 1 ТО на ВКС. Счита, че договорът следвало да бъде в писмена форма и даденото разрешение от въззивния съд било в противоречие с посоченото решение на ВКС.
2. Изричното и несъмнено приемане на работата от страна на възложителя, задължително условие ли е за пораждане на правото на изпълнителя да получи заплащане на изработеното? Сочи противоречие с решение № 34 от 22.2.2010 г. на ВКС по т.д. 588/09 г. 2 ТО. Съдът не можел да извлича по косвен път от доказателствата по делото изработването и приемането на работата. Плащане се дължало само при приета работа. Ищецът се основавал на хонорар сметка, но тя не била подписана от Й. Т. Б., управител на ДЗЗД. Поради това счита, че работата не е приета и в тази връзка нямало ликвидно и изискуемо задължение да бъде платена. Не можело да има приложение на чл.301 от ТЗ , тъй като ответникът веднага след като узнал за действията на другия съдружник в дружеството бил възразил.
В разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, при констатиране на съществен порок на въззивното решение относно валидността и допустимостта му, Върховният касационен съд, сезиран с касационна жалба, е длъжен да допусне въззивното решение до касационно разглеждане. С изменението на чл. 280, ал.2 от ГПК ДВ бр. 86 от 2017 г. законодателят изрично е предвидил, че при вероятност обжалваното въззивно решение да е невалидно или недопустимо, ще следва да се допусне до касационно обжалване.
Недопустимостта на въззивното решение може да е свързана с нарушаване принципа на диспозитивното начало, допустимостта на обжалването с въззивна жалба относно страните и предмета на жалбата, надлежното сезиране на въззивния съд с оглед предвидения в закона срок или отпадане на сезирането на въззивния съд поради отказ или оттегляне на въззивната жалба. Когато съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран или е дал защита не на търсеното право, а на друго или извън предмета на спора. За да определи точно предмета на делото, съдът възприема изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на иска и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, когато дава защита не на търсеното, а на друго право, което дадената защита е извън предметната рамка на спора, то постановеното съдебно решението се приема за процесуално недопустимо. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е нарушил диспозитивното начало и не са налице нарушения, които могат да обусловят извод за евентуална недопустимост на съдебното решение.
В случая твърдението за вероятна недопустимост на въззивното съдебно решение е, че е влошено положението на въззивния жалбоподател с приемането, че договорът е сключен в писмена форма, извършено за първи път пред въззивния съд, а не с исковата молба. С оглед така посоченото от касатора, настоящият съдебен състав констатира, че в исковата молба ищецът се е позовал на сключения писмен договор между страните, както и на обстоятелствата във връзка с възлагане на обществена поръчка, и възлагане изработването на проекти, посочени в 46 точки обекти, за които е възложено проектиране на инвестиционни проекти в част „Енергийна ефективност“ и авторски надзор.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. Въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии.
По отношение на първия процесуалноправен въпрос, посочен в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, от касатора настоящият съдебен състав намира следното: компетентността на въззивния съд е обусловена от надлежното му сезиране, определено от подаване на въззивната жалба в срок и от легитимирано да обжалва лице.
Въззивното производство е ограничено от изложените доводи във въззивната жалба и поддържаните твърдения в отговора на въззивната жалба. На основание чл. 269 от ГПК въззивният съд не може да разглежда факти, които не са посочени от страните или ако първоинстанционният съд е приел, че определени факти не са се осъществили при липса на оплакване във въззивната жалба, действително въззивният съд няма право да приеме за настъпил такъв факт, въведен надлежно в процеса преди това. Случаят, обаче, не очертава така сочената от касатора хипотеза. Първоинстанционният съд е приел, че писменият договор от 13.05.2014 г., сключен между гражданското дружество по ЗЗД и М. Б. достатъчно индивидуализира предмета на поръчката, възложена на ищеца като проектант, както и връзката между договора между страните и договорът, сключен между гражданското дружество ДЗЗД „ТСД Груп“ и МРРБ , както и е приел, че в изпълнение на този договор има конкретно възлагане от ДЗЗД „ТСД Груп“ на М. Б.. А с оглед установеното по делото възлагане чрез обществена поръчка по реда на ЗОП от МРРБ на ДЗЗД, е приел, че има точно изпълнение от ДЗЗД, следвало, че проектите, които ДЗЗД е възложил на Б. са точно изпълнени и подлежат на приемане, осъществено е приемане и се дължи заплащане на възнаграждение. В този смисъл няма приет за осъществен нетвърдян факт в исковата молба и неустановен факт в първоинстанционното производство. Това изключва нарушение на диспозитивното начало от въззивния съд, така както е очертано в чл. 269 от ГПК. Въззивният съд е обвързан от основанията, посочени във въззивната жалба и в отговора на въззиваемата страна, в тези рамки е длъжен да се произнесе и всяко отклонение би довело до неправилност на въззивното решение, постановено в нарушение на чл. 269 от ГПК. Фактите са въведени с исковата молба и е налице твърдение за възлагане и сключване на писмен договор и възлагане на извършени проекти. В този смисъл няма позоваване на факт от въззиваемия в производството пред въззивния съд, който да не е бил посочен в основанието на исковата молба. В случая, настоящият съдебен състав намира, че липсва разрешаване на този процесуален въпрос от въззивния съд и не е налице соченото общо основание в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 от ГПК – чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Соченото противоречие на задължителната и трайна практика на Върховния касационен съд на Р България като допълнително основание за допускане на решението до касационно обжалване, не може да разкрие наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване на съдебното решение. В случая въззивният съд не е разгледал невъведен в процеса факт за първи път. Поради това касаторът не е обусловил допускането на въззивното решение до касационно обжалване.
Относно втория поставен процесуален въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК, също не може да се приеме, че съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Действително задължителната и трайната съдебна практика приема, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по всички доводи, изложени във въззивната жалба. Допускането на въззивното решение до касационно обжалване е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос, включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд като въпросът е обусловил крайния извод на съда, но не и от конкретно сочени процесуални нарушения, които засягат правилността на съдебното решение. Съгласно разясненията в 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. 1/09 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос не може да е свързан с правилността на съдебното решение, а трябва да е от значение за изхода на конкретното дело. Конкретно сочените въпроси, са свързани с правилността на въззивното решение и нарушението на процесуалните норми. В случая се твърди, че не са коментирани от въззивния съд допуснатите нарушения на чл. 192 от ГПК и делото не било попълнено с доказателства, изискани от МРРБ, факт, който не бил обсъден от въззивния съд. Заключението на вещото лице било за определени факти, а не съдържало становище, основано на специалните му знания. Както бе посочено, въпросът, който е общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, следва да е разрешен от въззивния съд по такъв начин, че да е обусловил решаващата воля на съда. В случая, въззивният съд е приел за установено между страните, че ДЗЗД „ТСД Груп“ , част от който е въззивният жалбоподател, е изпълнило точно задължението си по договор с МРРБ. Едновременно с това е приел, че е налице договор между ДЗЗД „ТСД Груп“ и М. Б., по който договор е налице точно изпълнение с оглед представените от третото лице МРРБ писмени доказателства, удостоверяващи приемане на работата от ДЗЗД ТСД Груп и плащане на същото за изработеното. В този смисъл поставеният въпрос за обсъждане на всички доводи, изразяващи се в необсъждане на конкретно доказателствено искане – представяне на самите проекти в цялост, отделно от документацията за приемането им и обсъждане на недопустимо заключение на вещо лице, не е обуславящ изхода на спора с оглед формираното съдебно решение. Въззивният съд е изхождал от изричното приемане на работата, осъществено от МРРБ и в този смисъл необсъждането на довода във въззивната жалба, не е решаващо за изхода на спора. По същите съображения и необсъждане доводите за невъзприемане заключението на вещото лице, не могат да повлияят на извода за възникнало задължение за заплащане на възнаграждение поради годност на възложената и извършена работа. Поради това поставеният втори процесуалноправен въпрос в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, не съставлява общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По отношение на първия посочен от касатора материалноправен въпрос, според него включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, настоящият състав приема, че не обуславя извод за наличие на общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд не е разрешавал правен въпрос относно действителността на договора за проектиране във връзка с формата за действителност, както се сочи от касатора. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен писмен граждански договор за възлагане проектирането като конкретизацията на отделните задачи е извършена в хода на изпълнение на задълженията по този договор. В този смисъл не е налице соченото основание за допускане на решението до касационно обжалване. Посоченото решение на Върховния касационен съд, № 199 от 09.1.2014 г. по т.д. 500/2012 г. не може да разкрие общото основание сочено от ищеца. Поради това липсва общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. А при липса на общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, не може да се провери осъществява ли се допълнителното основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
По отношение на втория посочен от касатора материалноправен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въпросът относно задължението за приемане на изработеното от страна на възложителя е включен в предмета на спора и разрешен от въззивния съд. Но соченото допълнително основание, а именно чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК – наличие на разрешаване на въпроса в отклонение от трайната практика, изразена от ВКС в решение по т.д. 588/09 г. на 2 ТО не е налице. В това решение ВКС се е позовал на трайната си практика и е разрешил въпроса за приемане на извършена работа – „възнаграждението по чл. 266 ал. 1 ЗЗД, се дължи за изпълнена и приета работа, като тежестта на доказване, че има неизпълнени и лошо изпълнени СМР, е върху възложителя, чието е възражението, че за тях не дължи плащане“. В случая въззивният съд е разрешил въпроса относно задължението на възложителя да приеме изработеното като заплати възнаграждение, защото този въпрос е включен в предмета на делото и разрешаването е извършено с оглед трайната практика на ВКС. Това е решаващият извод, който е обусловил изхода на делото. Въпросът за приложението на чл. 301 от ТЗ макар и да е поставен, разрешаването му не е обуславящо изхода на делото. Въззивният съд подробно е изложил съображения относно точното изпълнение на възложеното проектиране, удостоверено и от МРРБ по сключения между него и ДЗЗД договор, както и задължението на касатора-ответник да приеме възложената от него работа, тъй като е налице точно изпълнение, което обуславя задължение да приеме работата на основание чл. 266, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Както и осъщественото приемане на работата от възложителя МРРБ като по този начин е приел, че работата, възложена от ДЗЗД „ТСД Груп“ като изпълнител, предадена на неговия възложител, изпълнена точно и в срок и годно по предвиденото в договора и обичайно предназначение. А това е породило задължение на възложителя да заплати възнаграждение на Б. за получения готов и годен продукт, възложен му със сключения договор по делото. По този начин, въззивният съд е разрешил въпроса относно задължението за приемането на работата и приемането на работата и макар и да е посочен като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, то не са налице сочените допълнителни основания, тъй като въпросът не е разрешен с противоречие на трайната практика на Върховния касационен съд, включително практиката, посочена от касационния жалбоподател и трайната практика на ВКС, изразена в решение № 84 от 30.07.2015 г. по т.д. 1428/14 г., 1 ТО и решение № 231 по т.д. 1056/09 г., 2 ТО на ВКС.
По изложените съображения не следва да се допуска въззивното решение до касационно обжалване.
Предвид приетото и на основание чл. 78, ал.1 от ГПК на ответника се дължат разноски за касационното производство, поискани с отговора на касационната жалба и доказани с представения договор за правна защита и съдействие и вносна бележка за превод заплатеното възнаграждение от 1 620 лв.
Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 6 от 04.01.2019 г. по в.т.д. 391/2018 г., Апелативен съд – [населено място].
ОСЪЖДА „АНИДИ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на М. Д. Б., ЕГН [ЕГН], [населено място], [жк], [жилищен адрес] сумата от 1620 лв, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, направените пред Върховния касационен съд на Р България разноски, представляващи заплатеното адвокатско възнаграждение
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: