О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 735
гр. София, 06.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3982 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца А. И. Т. срещу решение № 75/26.06.2019г. по в. гр. дело № 129/2019г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено решение № 2014/26.11.2018г. по гр. дело № 970/2018г. на Варненски окръжен съд, и вместо него е постановено друго решение, с което са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците В. Д. С. и П. К. С.-В. /наследници по закон на К. Л. С./, че като длъжник по принудително изпълнение не дължи сумите: 18 500 щ.д. – главница по договор за заем, ведно със законната лихва от 22. 10. 2002г. до окончателното плащане; 13 620 щ.д. обезщетение за забавено изпълнение на главното задължение и 2 800 лв. – съдебни разноски, за които е издаден на 28. 06. 2005г. изпълнителен лист по в.гр.д. № 92/2005г. по описа на Апелативен съд-Варна, в полза на наследодателя на ответниците – К. Л. С., поради погасяване на вземанията по давност.
Касаторът – ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че вземането на ответниците е погасено по давност поради несвоевременно предприети изпълнителни действия, тъй като правно релевантни за прекъсване на давността в изпълнителния процес могат да са само онези действия, извършени валидно, не и тези, предприети след настъпване на законовата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Моли атакуваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него – постановено ново решение, с което отрицателните установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК да бъдат уважени.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба навежда доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, поради очевидна неправилност на атакуваното решение, като постановено в разрез с формалната логика – въззивният съд е счел за приложимо ППВС № 3/1980г. при действащо ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, с което цитираното ППВС е обявено за изгубило сила, като не е приложил и действащата норма на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, регламентираща прекратяването по право на изпълнителния процес при бездействие на взискателите в продължение на две години.
В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът Т. формулира следните правни въпроси, решени според него от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 2 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС: 1. „От кой момент има действие и от кога следва да се прилага разрешението дадено с т. 10 ТР № 2 от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?“, по който поддържа разрешаването му и в противоречие с решение № 269/03.02.2016г. по гр.д. № 795/2012г. на ВКС, III г.о.; с решение № 42/26.02.2016г. по гр.д. №1812/2015г. на ВКС, IV г.о.; с решение № 325/13.01.2016г. по гр.д. № 2783/2015г. на ВКС, III г.о. и с решение № 45/30.03.2017г. по търг.д. № 61273/2016г. на ВКС, IV г.о.; 2. „От кой момент започва да тече нова погасителна давност за вземането, предмет на образувано изпълнително дело, когато поради бездействие на взискателя, изпълнителното производство е прекратено по силата на закона по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?“; 3. „Какво е правното значение на извършените изпълнителни действия след изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК?“ и 4. „Прекъсват ли давността извършените изпълнителни действия по перемирано дело, което не е прекратено с нарочен акт на съдебния изпълнител?“.
Ответниците по касационната жалба /ответници и в производството/ – В. Д. С. и П. К. С.-В., депозират писмен отговор в законоустановения срок, в който заявяват становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а евентуално – за неговата правилност. Молят за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски за един адвокат в размер на 1 000 лв..
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт, постановен по гражданско дело, с цена на всеки иск над 5 000 лева.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 439 ЗЗД, предявени от А. И. Т. срещу В. Д. С. и П. К. С.-В. /в качеството им на наследници по закон на починалия взискател по процесното принудително изпълнение К. Л. С./, за признаване за установено, че поради изтекла погасителна давност, ищецът не дължи присъдените със съдебно решение суми, за които е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело № 20078110400265 по описа на ЧСИ Н.Ж., рег. № и район на действие – Добрички окръжен съд /преобразувано от изп.д. № 292/2006 г. на ЧСИ Сл. С. и изп.д. № 2222/2005г. на ДСИ при РС-Добрич/. Намерил е за установено по делото, че на 28.06.2005г. е издаден изпълнителен лист от Варненски апелативен съд /ВАпС/ по в.гр.д. № 92/2005г. по описа на ВАпС, въз основа на решение от 13.06.2005г., с което ищецът А. Т. е осъден да заплати на К. С. главница от 18 500 щ.д., представляваща невърната сума по договор за заем, обезщетение за забава върху главницата в размер на 13 620 щ.д. и съдебни разноски в размер на 2 800 лв.. Счел е, че осъдителното въззивно решение, по което е издаден изпълнителният лист, е влязло в сила на 14.07.2005г. и от тази дата е започнала да тече 5-годишната погасителна давност спрямо процесните вземания съгласно нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Решаващите правни изводи на Варненски апелативен съд по въпроса за погасителната давност в процесния изпълнителен процес и за действието във времето на ППВС № 3/1980г. и на ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, съобразени с приетите разрешения в решение № 170/17.09.2018г. по гр.д. №2382/2017г. на ВКС, IV г.о. и в решение № 51/21.02.2019г. по гр.д. № 2917/2018г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, са обусловени от разбирането, че когато е бил издаден тълкувателен акт за определена правна норма и впоследствие са настъпили промени, които налагат приемането на нов тълкувателен акт, отменящ предходния, последващият акт по тълкуването на дадена правна норма няма обратно действие, а се прилага от момента на постановяването му. Съобразно горепосоченото разрешение, въззивният съд е приел, че за процесното принудително изпълнение приложение следва да намери тълкуването на чл. 116, б.„в“ ЗЗД, дадено с ППВС №3/1980г.. Според последното погасителната давност за процесните вземания, признати с влязло в сила съдебно решение, е прекъснала с образуване на изпълнителното дело през 2005г., а след това е спряла да тече докато е траяла висящността му. Доколкото до 26.06.2015г. – дата на приемането на тълкувателното решение по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което ППВС № 3/1980г. е обявено за изгубило сила, процесното принудително изпълнение не е било прекратявано с нарочен акт на съдебния изпълнител, т.е. било е висящо, до този момент /26.06.2015г./, според Варненски апелативен съд, погасителната давност е спряла. Така новата петгодишна давност, след прекъсването на предходната с образуването на изпълнителния процес и спирането на течението на давностния срок при висящността на принудителното изпълнение, започва да тече от постановяване на ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, като към момента на образуване на настоящото исково производство на 02. 05. 2018г. не е изтекла. Поради това въззивният съд е счел, че независимо дали след 26. 06. 2015г. са извършвани или не изпълнителни действия, процесните вземания не са погасени по давност и затова е отхвърлил предявените искове с правно основание чл. 439 ГПК.
Варненски апелативен съд е изложил и допълнителни евентуални мотиви, позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение № 42/26.02.2016г. по гр.д. №1812/2015г. на ВКС, IV г.о. и решение № 325/13.01.2016г. по гр.д. № 2783/2015 г. на ВКС, III г.о. /посочени и от касатора в касационната жалба/. В тях е посочил, че дори да се приеме, че приложимия към процесното изпълнително производство тълкувателен акт е ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, който се прилага и за извършени изпълнителни действия преди постановяването му, предявените искове по чл. 439 ГПК са неоснователни. Приел е, че погасителната давност за вземанията е прекъсната с образуване на процесното изпълнително дело на 05.07.2005г., тъй като в молбата за образуването му се съдържа искане за извършване на опис на движими вещи. Счел е, че до 09.04.2013г. няма период по-дълъг от две години, в който първоначалният взискател и конституираните впоследствие като взискатели негови наследници по закон, да не са искали извършване на изпълнително действие, всяко прекъсващо давността, т.е. до този момент давностният срок не е могъл да изтече. За периода 09.04.2013г. – м. 08.2015г. е приел, че не е установено да са искани или извършвани изпълнителни действия, насочени към удовлетворяване на процесните вземания, като последното такова /постановление на ЧСИ за налагане на изпълнителна възбрана/ е осъществено на 09. 04. 2013г.. Счел е, че дори да се приеме, че е настъпила перемпция и процесното изпълнително дело е прекратено по право /чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК/ на 09.04.2015г., с изтичане на двугодишния срок, през който не са искани и не са извършвани изпълнителни действия, от датата на последното изпълнително действие – 09.04.2013г. е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност. Последната според въззивния съд е прекъсната с предприетите по същото изпълнително дело изпълнителни действия по насрочване и извършване на опис на недвижим имот на 06.10.2015г.. Решаващият съд е заключил, че за погасителната давност е ирелевантно обстоятелството дали изпълнителните действия са извършени по перемираното изпълнително дело, или взискателите са поискали връщане на изпълнителния лист и впоследствие са образували ново дело, по което да бъдат извършени действията по принудително изпълнение. Приел е, че макар да е изтекъл срок по-дълъг от 2 години между две изпълнителни действия, по делото няма доказателства за период по-дълъг от 5-години, считано от 09.04.2013г., през който да не са искани или извършвани изпълнителни действия, като исканите и извършените опис и публична продан на недвижим имот са валидни и прекъсват давностния срок. Поради това процесните вземания на взискателите не са погасени по давност и в хипотезата на обратно действие на ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС към заварено или приключило към постановяването му принудително изпълнение.
Първият поставен от касатора правен въпрос за момента, от който поражда действие обявяването за изгубило сила ППВС № 3/18.11.1980г., извършено с т. 10 ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, и за това дали даденото с т. 10 ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС задължително разрешение има обратно действие във времето по отношение на извършени преди постановяването му изпълнителни действия по висящи или приключили изпълнителни производства, е обусловил решаващите правни изводи в атакуваното въззивно решение, поради което осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По този правен въпрос са постановени решения по чл. 290 ГПК на ВКС: решение № 170/17.09.2018г. по гр.д. №2382/2017г. на ВКС, IV г.о. и решение № 51/21.02.2019г. по гр.д. № 2917/2018г. на ВКС, IV г.о., чиито разрешения са съобразени от Варненски апелативен съд. Според дадения отговор на правния въпрос в тези решения, когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след издаването на първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма или свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите условия, които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма подобно на първоначалното обратно действие, а започва да се прилага от момента, в който е постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които за от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед задължителното тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В противен случай би се придало същинско обратно действие на новия тълкувателен акт, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това. Според ППВС № 3/18.11.1980г. образуването на изпълнителното производство прекъсва погасителната давност, като след това, докато изпълнителният процес е висящ, давност не тече. С т. 10 ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС е дадено различно разрешение, според което в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко изпълнително действие, като от момента на същото започва да тече нова давност, но през времетраенето на изпълнителния процес давността не спира, поради което и цитираното ППВС е обявено за изгубило сила. Прилагането на даденото с горепосоченото ТР тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяването по давност на вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, по които не са предприемани действия за период по-голям от този срок. Тогава давността би се счела за изтекла със задна дата, преди момента на постановяване на новото тълкувателно решение, при действащо ППВС № 3/1980г.. Ето защо извършената с т. 10 ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/18.11.1980г., според горецитираните решения на ВКС по чл. 290 ГПК, поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение – 26. 06. 2015г., като даденото с последното задължително разрешение се прилага от тази дата и само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Такъв отговор на поставения правен въпрос съответства и на практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, пар. 1 Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи /КЗПЧОС/, обективирана в решение от 19. 02. 2013г. по дело П. П. срещу България /жалба № 2834/2006г./ и в решение от 10. 01. 2019г. по дело В. срещу България /жалба № 48149/2009г./. Според последната при аналогични хипотези на нови тълкувателни решения на ВКС /ТР № 1/04. 02. 2005г. на ОСГК на ВКС/, отменящи стари ППВС /ППВС № 4/1964г./ и придаващи различно задължително тълкуване на една и съща правна норма, да се придаде обратно действие на новия тълкувателен акт означава да се наруши правото на ефективен достъп до съд, прокламирано в чл. 6, пар. 1 КЗПЧОС.
В решаващите си правни изводи, въззивният съд е приел, че завареното като висящо от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС процесно принудително изпълнение, до 26. 06. 2015г. се урежда съгласно задължителното тълкуване в ППВС № 3/1980г., според което през времетраенето му от 2005г. до 26. 06. 2015г. погасителната давност е спряла, а от 26. 06. 2015г. до датата на исковата молба – 02. 05. 2018г. е невъзможно да е изтекла с оглед приложимия петгодишен давностен срок. Това разрешение съответства изцяло на цитираните по-горе решения на ВКС по чл. 290 ГПК, даващи отговор на поставения първи правен въпрос, поради което по него не е осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Цитираните от касатора в касационната му жалба решения на ВКС по чл. 290 ГПК / решение № 269/03.02.2016г. по гр.д. № 795/2012г. на ВКС, III г.о.; решение № 42/26.02.2016г. по гр.д. №1812/2015г. на ВКС, IV г.о.; решение № 325/13.01.2016г. по гр.д. № 2783/2015г. на ВКС, III г.о. и решение № 45/30.03.2017г. по търг.д. № 61273/2016г. на ВКС, IV г.о./ не съдържат отговор на същия правен въпрос, а на различни правни въпроси. Освен това те са постановени до 2016г., т.е. разрешенията им по съществото на споровете следва да се считат преодоляни от по-новата практика на ВКС, обективирана в решения №№ 170/17.09.2018г. по гр.д. №2382/2017г. и 51/21.02.2019г. по гр.д. № 2917/2018г. на IV г.о..
Решаващият извод за неоснователност на предявените искове по чл. 439 ГПК поради непогасяване по давност на процесните вземания по процесното принудително изпълнение, не би се променил и ако се приеме, че по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, на 09. 04. 2015г., процесният изпълнителен процес е прекратен по право. Тогава прекъснатата с образуването му петгодишна погасителна давност, спряла да тече през цялото му времетраене при приложението на ППВС № 3/1980г., би започнала да тече от 09. 04. 2015г. и до 02. 05. 2018г. също не би могла да изтече, дори да не са извършени никакви изпълнителни действия през този период. Следва да бъде подчертано също, че в горната хипотеза, процесното принудително изпълнение е перемирано /прекратено/ на 09. 04. 2015г., т.е. преди постановяване на ТР № № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и разрешенията на последното не биха могли да намерят приложение към едно вече приключило изпълнително производство.
Останалите формулирани от касатора въпроси не са от значение за крайния изход на конкретния правен спор, тъй като се отнасят до изложените допълнителни правни изводи при приемане на обратно действие на т. 10 ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Те не са решаващия за конкретния правен спор, поради което спрямо тези въпроси не е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е осъществена и релевираната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти /явна необоснованост/. Изложените аргументи за очевидна неправилност не са различни от изложените обстоятелства по поставените правни въпроси, а те не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касационната жалба сторените разноски за хонорар за един адвокат в размер на 1 000лв., при условията на разделна отговорност.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 75/26.06.2019г. по в. гр. дело № 129/2019г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА А. И. Т., ЕГН: [ЕГН], да заплати на В. Д. С., ЕГН: [ЕГН], и П. К. С.-В., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 1 000 лв. – съдебно-деловодни разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.