О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 619
гр. София, 07.11.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№475 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Комит” ООД срещу решение №2357 от 09.10.2018 г. по в.т.д.№889/2018 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №1997 от 25.10.2017 г. по т.д.№4155/2016 г. на СГС, поправено с решение за поправка на очевидна фактическа грешка, с което са отхвърлени предявените от „Комит” ООД срещу „Корпоративна търговска банка” АД /н/ при условията на обективно кумулативно съединяване искове по чл.124, ал.1 от ГПК за установяване на недължимост на сумата от 13 200 евро, просрочена лихва върху редовна главница за периода 01.08.2014 г. – 26.05.2016 г., на сумата от 13 200 евро, просрочена лихва върху просрочена главница за периода 01.08.2014 г. – 26.05.2016 г., на сумата от 13 200 евро, текуща лихва върху редовна главница за периода 01.08.2014 г. – 26.05.2016 г. и на сумата от 13 200 евро, неустойка върху просрочена лихва за периода 01.08.2014 г. – 26.05.2016 г., начислени по договор за банков кредит от 15.08.2011 г., както и иск по чл.79, ал.1 от ЗЗД за осъждане на банката да издаде общо/универсално писмо-ангажимент (удостоверение) по договор за банков кредит от 15.08.2011 г.
В жалбата се навеждат доводи, че съдът се е произнесъл по непредявен иск за заличаване на ипотека, като грубо е изкривил фактите и съдържанието на твърденията на ищеца в исковата молба, който никога не е поддържал, че банката е имала задължение предварително да заличи/вдигне ипотеката върху конкретен имот. Излагат се евентуални съображения, че решението е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да отговори на всички доводи и възражения на страните и да обсъжда всички събрани по делото доказателства в съвкупност и поотделно, т.е. в тяхната взаимовръзка или само част от тях и да изложи мотиви защо ги кредитира или не ги кредитира и може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, да цени доказателствата избирателно, като на едни отдава правно значение, а други игнорира, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения, защо ги отхвърля като недостоверни. 2. Представлява ли необсъждането на всички доказателства нарушаване на принципите на състезателност и равенство в гражданския процес. 3. Дължи ли банката поведение като кредитор да окаже необходимото съдействие на свой длъжник по реда на чл.95 от ЗЗД, така че длъжникът да е в състояние да изплаща дължимите суми по банков кредит, когато този длъжник е предложил конкретно изпълнение и какво е приложението на чл.95 от ЗЗД когато кредиторът е банка, а длъжникът изпълнява чрез заверяване на сметка в същата банка. 4. Следва ли правото и правоприлагащия орган, в случая съдът, да толерира неизпълнение на договорно задължение от страна на кредитора, като съдът умишлено преиначава/подменя заявената искова претенция и развива съвсем друга теза, нямаща нищо общо с предмета на делото. Твърди се, че първите три въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, а четвъртия – че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация „КТБ” АД /н/ заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че съобразно действителното съдържание на представените по делото и неоспорени договор за банков кредит и анекси към него (включително изтъкнатите от жалбоподателя т. 20.3., б. „в“ и б. „а“, т. 27, б. „ц“ и т. 29, б. „г“ от договора за кредит), процесното, въведено от ищеца, като предмет на предявения по делото осъдителен иск, задължение на ответника да му представи писмено съгласие (писмо-ангажимент), според което ответникът се съгласява да заличи вписаните ипотеки върху конкретен обект, възниква едва след получаването от страна на ответника по посочена банкова сметка на ищеца, на определена сума от продажбата на същия обект, но не и преди това, както това неоснователно се поддържа от ищеца – жалбоподател, от самото начало на производството. Приел е, че същото е ясно видно, както от посочените разпоредби на основния договор за банков кредит, които нямат претендираното от ищеца с исковата му молба и впоследствие по делото съдържание, така и от съдържанието на последния, сключен между страните анекс към същия – № 4. Изложил е съображения, че по силата на сочената от жалбоподателя т.20.3., б.„в“ от основния договор, ищецът има задължението преди сключване на сделка с имот да получи предварителното одобрение на ответната банка, но в същия договорен текст липсва каквото и да било задължение за самата банка, още по-малко пък преди продажбата да удостовери пред купувача, че ще заличи ипотеката върху конкретния имот. Няма такова съдържание и б.„а“ на същия договорен текст, в която са уговорени само минимални продажни цени за имотите (същите са предоговорени с §2 от Анекс №4 към договора, в края на който параграф обаче, както е посочено и по-долу, отново е възпроизведено наличното и в договора задължение на банката да даде съгласие за заличаване на ипотеките върху продадения обект, но само след като ищецът погаси главница в уговорения размер). Счел е, че сочената от жалбоподателя разпоредба на т.27, б.„ц“ от договора предвижда задължение отново и само за жалбоподателя – ищец, но не и за банката – ответник, а от действителното съдържание на цитираната разпоредба на т.29, б.„г“ от договора, отново и ясно се установява, че поетото по силата на договора от страна на банката, нейно договорно задължение да заличи ипотеката върху отделен имот, възниква само и единствено, при условие че по разплащателната сметка на ищеца в банката, вече е постъпило плащане на продажната цена на имота, и то – изцяло, и с ДДС, и в размер не по-нисък от уговореното в договора (съответно – впоследствие – и в анекс № 4 към него) – в същия смисъл и безпротиворечивата разпоредба на т.39.2. от основния договор. Приел е, че е видна и ясна действителната воля на договарящите страни банката да издава процесните съгласия (писма-ангажименти) за последващо заличаване на ипотеките върху конкретните имоти – предмет на преговори за продажба между ищеца и третите лица, едва след погасяването на определените в основния договор и Анекс № 4 към същия суми за всеки от имотите, като от събраните по делото доказателства не се установява банката да се е задължавала да издава такива предварително – преди получаването на уговорените в т. 20.3., б. „а“ от договора и в § 2 от Анекс № 4 към същия суми, поради което и така предявената, и поддържана от ищеца претенция с конкретните й, заявени и поддържани от ищеца по делото, нейни вид и съдържание, се явява неоснователна. В този смисъл е достигнал до извод за неоснователност и на твърденията на ищеца за наличие на претендираната от него кредиторова забава, със законоустановените последствия от същата по отношение на съществуването или несъществуването на процесните, просрочени задължения на ищеца, предмет на предявения по делото установителни искове, които се явяват неоснователни – за да е налице такава забава, следва по делото да се установи неизпълнение на кредиторово (в случая – такова на банката-ответник), конкретно задължение, произтичащо от установимите по делото също конкретни договорни уговорки между страните, обективиращи договорните отношения между тях, изискуемостта, на което задължение, е настъпила или съответно след сбъдване на уговорените между страните отлагателни условия, или пък при ненастъпване на прекратителни такива, но такова неизпълнение на подлежащо на изпълнение задължение на банката по делото не се установява да е или да е било налице. Отново е изтъкнал, че претендираното от ищеца задължение на банката за издаване на исканите съгласия за бъдещо заличаване на ипотеките върху имотите, ясно и многократно е уговорено в отношенията между страните да възниква след заплащането на минималните уговорени за отделните имоти по сметката на ищеца в банката, като предвид безспорно установеното по делото неизпълнение на ищеца на договорните му задължения по изплащане на задълженията му към банката по процесния договор за кредит и анексите към него, в уговорените между страните срокове и размери, е посочил, че следва да бъдат отречени правните твърдения на ищеца – кредитополучател, за освобождаването му от последиците от собствената му забава, вследствие претендираната от него забава на кредитора му, каквато забава на кредитора на ищеца по делото не се установява да е налице в отношенията между страните. Забавата на кредитора следва да е по отношение на конкретно негово договорно задължение, а не на някакво общо и абстрактно изискване за оказване на съдействие на длъжника му и каквото неизпълнение на конкретно договорно задължение, произтичащо от уговорките между страните, по делото не се установява ответникът да не е изпълнил в уговорен между страните срок, и по уговорения също между тях начин, с оглед което е достигнал до извод, че предявените от ищеца искове се явяват неоснователни и правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд. По отношение на изложените по делото твърдения на ищеца за невъзможността му да продава, при конкретно уговорените с ответната банка и безспорно установени по делото, договорни условия между страните, е посочил, че същите се ползват с житейска логика, но с оглед конкретните установени по делото обстоятелства, то те не са скрепени от законодателя с юридическа санкция. Относно новопредставените и приети във въззивното производство, като нововъзникнали писмени доказателства, въззивният състав е счел, че не следва да ги обсъжда, доколкото същите са ирелевантни за спора така, както същият е определен по конкретния си предмет в протеклото първоинстанционно производство.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез последователно поддържаните му фактически твърдения, /неизпълнение от банката на задължението й да издаде писмо-ангажимент (удостоверение), че след превеждане на конкретна сума от продажба на определен имот, ще заличи ипотеките и наличие на забава на кредитора – банка/ и отправеното до съда искане /да осъди банката да издаде посоченото удостоверение и да признае за установено, че поради кредиторовата забава, процесните, просрочени задължения на ищеца, не съществуват/ и именно произнасянето на въззивния съд по така предявените искове /изхождайки от възприетата въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба правна квалификация и относимите към нея правнорелевантни факти/, е релевантно при преценката за допустимостта, поради което в случая не се установява твърдяната от касатора вероятна недопустимост на обжалваното решение, а по свързания с тези твърдения четвърти въпрос, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
От друга страна при постановяване на решението си въззивният е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за допустими и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. В този смисъл касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по първи и втори от въпросите, тъй като въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства.
На следващо място с оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да се допусне и по третия от въпросите. С този въпрос се предпоставя възприето от въззивния съд становище, че банката не дължи оказване на необходимо съдействие на свой длъжник, каквото обаче не е изразявано в обжалваното решение, като в този смисъл не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изложеното и тъй като при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на поддържаната очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2357 от 09.10.2018 г. по в.т.д.№889/2018 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.