О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 621
гр. София, 08.11.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на пети ноември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№618 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Алианц България” АД срещу решение №2816 от 03.12.2018 г. по в.т.д.№5147/2018 г. на САС. С решението в обжалваната част, след частична отмяна на решение от 07.08.2018 г. по т.д.№3171/2017 г. на СГС, „Алианц България” АД е осъдено да заплати на „Нола 7” ООД сумата от 50 000 лв., представляваща част от заплатено на 13.04.2016 г. от ищеца на пострадалата Я. Г. Х. обезщетение за вреди по съдебната спогодба от 04.04.2016 г. по гр.д.№202/2014 г. на ОС Разград, заедно със законната лихва, считано от 22.11.2017 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 3000 лв., разноски за производството пред СГС и САС.
Жалбоподателят навежда доводи, че решението е вероятно нищожно и/или недопустимо, тъй като не е ясно дали това е легитимният съдебен състав, който е следвало да разгледа и реши делото – както с оглед съдиите, подписали решението като членове на 11 съдебен състав, така и с оглед случайното разпределение на производството. Евентуално посочва, че решението е неправилно, по съображения, че съдът е приел приложимост на разпоредбите на сега действащия КЗ, въпреки че в процесната хипотеза се касае за права на застрахования по застрахователен договор и на основание §22 от ПЗР на КЗ, се прилагат правилата на отменения КЗ. Поддържа, че в нарушение на процесуалните правила, без да са налице предпоставките на чл.266 от ГПК, въззивният съд е приел представени едва с въззивната жалба писмени доказателства, като неправилно е приложил и правилата за давност и тези за предявяване на претенция пред застрахователя – в срока на действие на договора за застраховка „Професионална отговорност”, без да обсъди спецификите на този вид застраховка.
Общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Допустимо ли е въззивният съд да приема доказателство, представено за първи път пред него, което страната е могла да представи и пред първоинстанционния съд, но не е направила, както и приемането на такова доказателство, още повече че решението се основава изцяло на него, представлява ли процесуално нарушение. 2. Кой Кодекс на застраховането се прилага при уреждане на отношения по застрахователни договори, вкл. и застраховка Гражданска отговорност, които са сключени при действието на КЗ от 2005 г., макар тези отношения да имат своето развитие и окончателно уреждане при действието на КЗ от 2015 г. и как следва да се разбира разпоредбата на §22 от ПЗР на КЗ по отношение правата и на трети увредени лица или само по отношение на страните по договора. Твърди се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо втория от въпросите – че е налице и селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като се поддържа, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация „Нола 7” ООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението в обжалваната част въззивният съд е посочил, че приложим закон към претендираното вземане се явява действащият Кодекс за застраховането, в сила от 01.01.2016 г., тъй като при неговото действие се твърди да е настъпил окончателно фактическият състав на претендираното право на застрахования срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, което възниква с плащането на деликтното обезщетение от застрахования на пострадалия. Приел е, че не е аргумент за приложимостта на КЗ – 2005 г. разпоредбата на § 22 от ПЗР на КЗ – 2015 г., тъй като посочената преходна разпоредба касае единствено уредбата на застрахователните договори и на вземанията, които пряко произтичат от тях в полза на правоимащите по договорите лица, а настоящото вземане, макар и свързано с договор за застраховка „ГО“, не е вземане по този договор – правоимащо лице по него се явява само това, което е увредено от деяние, за което застрахованият носи деликтна отговорност, но не и самият застрахован, вземането на който към застрахователя в тази хипотеза има регресен характер и произтича от предвиден в закона фактически състав. Изложил е съображения, че според чл.435 от КЗ, ако е удовлетворил увреденото лице, застрахованият има право да получи от застрахователя застрахователното обезщетение в рамките на застрахователната сума (лимита на отговорност) и на покритието по застрахователния договор и при спазване изискванията на чл.434 от КЗ, като правото по чл.435 от КЗ /идентично с това по чл. 229 КЗ – отм./ принадлежи само на това лице, което има качеството „застрахован” по застраховка „Гражданска отговорност” и то само ако и доколкото това лице е удовлетворило реално третото увредено лице. Счел е, че в настоящия случай посочените предпоставки са налице: 1) с влязла в сила на 16.11.2015 г. присъда № 27.06.2014 г. по н.о.х.д. № 238/2012 г. на ОС Разград са признати за виновни за престъпление по чл.123, ал.1 от НК четири физически лица /едното от които е било технически ръководител, представител на ищцовото дружество/ за причинена на 16.07.2009 г. смърт на 12-годишната Я. Г. Х., която е причинена при условията на независимо съпричиняване по непредпазливост от подсъдимите поради немарливо изпълнение на осъществена в периода 08.09.2004 г. – 01.09.2005 г. дейност, представляваща източник на повишена опасност, съгласно нормите на ЗУТ, по време на строителството и въвеждането в експлоатация на обект „Реконструкция на басейн“, осъществявано от ищеца като строител; 2) в последващо исково производство по гр.д.№202/2014 г. на ОС Разград е била одобрена съдебна спогодба от 04.04.2016 г., по силата на която „Нола 7” ООД се е задължило да заплати на увредената от същото събитие майка на починалата, обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 170 000 лв. – по предявен срещу дружеството иск по чл.49 от ЗЗД; 3) гражданската отговорност на ищеца за причинените при процесното събитие вреди, е била покрита от сключения между страните договор за застраховка „Професионална отговорност в проектирането и строителството”, обективиран в представената застрахователна полица със срок от 08.05.2009 г. до 07.05.2010 г. и при ретроактивна дата – 03.05.2005 г.; 4) на 02.03.2016 г. ищецът е поискал от ответника да одобри постигнатата спогодба по гр.д.№202/2014 г. на ОС Разград, което ответникът е отказал поради това, че застрахованият не го е привлякъл като трето лице помагач в процеса и поради това, че правото на застрахователно обезщетение е погасено с изтичането на 5-годишна давност по чл.197 от КЗ /отм./, доколко събитието е настъпило на 16.07.2009 г.; 5) обстоятелството, че ищецът реално е заплатил определеното в спогодбата от 04.04.2016 г. обезщетение в размер на 170 000 лв. не е било спорно в първоинстанционното производство /не е оспорено от ответника в изявленията му по делото/, а и е установено и чрез писмените доказателства, приети във въззивното производство на основание чл.266, ал.3 от ГПК по съображения за осъществени от първата инстанция процесуални нарушения /за които се съдържат изрични оплаквания във въззивната жалба на страната/, изразяващи се в липса на даване на указания за прилагане на описани в исковата молба документи, които обаче не са били приложени фактически. По отношение на въведените от ответното дружество възражения, въззивният съд е изложил мотиви, че съдебната спогодба от 04.04.2016 г. не обвързва ответника, който не бил привлечен като страна по това дело, а и не е одобрил спогодбата. Посочил е обаче, че елементите на фактическия състав на процесното вземане по чл.49 от ЗЗД, освен, че не са оспорени, се установяват по делото – част от тях от влязлата в сила присъда на наказателния съд, която е задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца съобразно чл.300 от ГПК /съотв. чл.413, ал.2 от НПК/, а по отношение размера на неимуществените вреди – че без съмнение пострадалата майка на починалата е претърпяла такива, а именно: значителни психически страдания в продължителен период от време, което обективно и обичайно следва от загубата на родно дете, като претендираната в настоящото производство сума от 50 000 лв., преценена съобразно чл.52 от ЗЗД, се вмества в дължимото деликтно обезщетение, респективно в полза на ищеца е възникнало и вземане срещу ответника в претендирания размер от 50 000 лв. Във връзка с възражението за погасяване по давност на същото, въззивният съд е изразил становище, че противно на доводите на ответника, давността за регресното вземане по чл.435 от КЗ /чл.229 от КЗ – отм./ тече не от момента на настъпване на застрахователното събитие /16.07.2009 г./, а от плащането на деликтното обезщетение от застрахования на увредения /13.04.2016 г./, от когато възниква и вземането на застрахования – правно нелогично е давността за дадено вземане да започне да тече преди то да е възникнало, поради което приложимата 5-годишна давност не е изтекла към датата на подаване на исковата молба – 22.11.2017 г.
Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.
Решението е постановено от компетентен съд, действащ в надлежен състав, в пределите на предоставената му правораздавателна власт, съставено е в писмен вид, подписано е от съдиите – председател и членове на състава и е разбираемо, като наведените твърдения относно липса на яснота дали това е легитимният съдебен състав, който е следвало да разгледа и реши делото и относно случайното разпределение на последното, освен, че представляват абсолютно произволни съждения, за верността, на които няма каквито и да е данни /напротив по делото се съдържа протокол за разпределение на делото и избор на съдията докладчик/, то дори и да се счетат за установени, не представляват основания за нищожност или недопустимост на решението, поради което искането за допускането му до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.1 и 2 от ГПК, се явява неоснователно.
От друга страна, приемайки, че пред въззивната инстанция могат да се отстранят допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка със събиране на посочени в исковата молба доказателства, които нарушения са били въведени във въззивната жалба и са установени по делото, въззивният съд се е съобразил изцяло с разясненията, дадени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, респективно по първия от формулираните от касатора въпроси, касационно обжалване също не може да бъде допуснато.
На следващо място при постановяване на решението си, въззивният съд се е ръководил от очертания от ищеца, чрез фактическите му твърдения и отправеното до съда искане, предмет на делото, като при изразеното по същество от въззивния съд становище, че исковата претенция ще е основателна и при приложение на КЗ /отм./, с оглед идентичната правна уредба на предпоставките за уважаването й в сега действащия и в отменения КЗ, поставеният от касатора втори въпрос не обосновава наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, поради което и по него не може да се допусне касационно обжалване.
С оглед изложеното и тъй като при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на поддържаната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №2816 от 03.12.2018 г. по в.т.д.№5147/2018 г. на САС в частта му, с която след частична отмяна на решение от 07.08.2018 г. по т.д.№3171/2017 г. на СГС, „Алианц България” АД е осъдено да заплати на „Нола 7” ООД сумата от 50 000 лв., представляваща част от заплатено на 13.04.2016 г. от ищеца на пострадалата Я. Г. Х. обезщетение за вреди по съдебната спогодба от 04.04.2016 г. по гр.д.№202/2014 г. на ОС Разград, заедно със законната лихва, считано от 22.11.2017 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 3000 лв., разноски за производството пред СГС и САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.