О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 625
София, 11.11.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание 05.11. 2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 975/2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ЗК”ЛЕВ ИНС”АД, [населено място] против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2581 от 07.11.2018 г., по в.т.д.№ 4291/2018 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1206 от 13. 06. 2018 г., по т.д.№ 2342/2017 г. за отхвърляне на предявения от настоящия касатор, като ищец, регресен частичен иск за сумата 50 000 лв., представляваща част от сумата 1 228 557.51 лв. във вр. с изплатено от ищеца, обезщетение за понесени вреди от пътно-транспортно произшествие, настъпило в Италия на 01. 11. 2013 г. и в негова тежест е възложена отговорността за деловодните разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на извода на въззивния съд, че за да бъде ангажирана отговорността на Гаранционния фонд при спор относно пасивната материалноправна легитимация в хипотеза на чл.499, ал.5 КЗ е необходимо той да е възникнал в хода на уреждане на претенцията на увредения, но не и след извършено плащане от застраховател, сключил задължителна застраховка „Гражданска отговорност”, респ. от НББАЗ.
Поддържа в тази вр., че доколкото към датата на настъпване на процесното пътно- транспортно произшествие, във вр. с което е претендирано от застрахователя на гражданската отговорност на делинквента обезщетяване на понесените от увредените лица вреди, е действала нормативната уредба по отменения Кодекс за застраховането от 2005 г.(чл.273, ал.4), различна по съдържание от действащия към момента на възникналия правен спор Кодекс за застраховането, в сила от 01.01.2016 г., то въззивният съд неправилно се е позовал на чл.499, ал.5 КЗ, определяйки го за приложим към претендираното регресно вземане на застрахователя.
В допълнение жалбоподателят оспорва законосъобразността на изводите на Софийски апелативен съд, че прогласената с предходен влязъл в сила съдебен акт нищожност на застрахователния договор по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на водача на увреждащия лек автомобил, е ирелевантна за крайния изход на настоящето дело, позовавайки се на субективните предели на силата на пресъдено нещо, без да съобрази обстоятелството, че предназначена да защити действащия правен порядък от несъвместими с него правни последици нищожността не само може, но и следва да бъде прогласена и ех officio( служебно от съда и по негова инициатива) във всеки процес.
В депозираното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, анализирайки отново правилността на обжалвания съдебен акт, се позовава на очевидна неправилност по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради приложен от решаващия съд несъществуващ към момента на възникване на процесното правоотношение закон – чл.499, ал.5 КЗ (в сила от 01.01.2016 г.), по отношение на който при отсъства изрично придадено му от законодателя обратно действие.
Налице е и позоваване на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК,като допълнително самостоятелно основание за достъп до касация.
Твърдението е, че доколкото нищожният договор не се заздравява, а прогласяването на нищожността е по отношение на всички правни субекти, въпросът( неконкретизиран), по който въззивният съд се е произнесъл е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, излагайки подробни писмени съображения.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение Софийски апелативен съд е приел, че в полза на ищеца ЗК”ЛЕВ ИНС”АД, [населено място] не е възникнало право на регресно вземане спрямо ответника Гаранционен фонд, [населено място]. Изложени са съображения, че доколкото Гаранционният фонд не е бил страна в производството по гр.д.№ 42518/15 г. на СРС, постановеното по него съдебно решение, влязло в сила на 28.11.2016 г. , с което на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.184, ал.3, т.10 КЗ(отм.) е обявена нищожността на сключения между ЗК”ЛЕВ ИНС”АД и Г. А. М. застрахователен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, обективиран в застрахователна полица 22113001049954 /09. 04. 2013 г., му е непротивопоставимо и не го обвързва, съгласно чл.298, ал.1 и ал. 2 ГПК и установените субективни предели на силата на пресъдено нещо.
Като допълнителен аргумент в подкрепата на приетата недължимост на претендираното регресно вземане въззивната инстанция е посочила и отсъствието на спор, който да е възникнал в хода на уреждане на претенцията между Гаранционния фонд и ищеца, като застраховател на гражданската отговорност на водача, виновен за настъпилото пътно –транспортно произшествие на 01. 11. 2013 г. в Италия, т.е. който да предхожда изплащане на обезщетение от НББАЗ и на заплатените суми от ЗК ”ЛЕВ ИНС”АД на Бюрото. Счел е, че в хипотезата на чл. 499, ал.5 КЗ, която е и приложимата материалноправна норма, предвид момента на осъществяване фактическия състав, от който заявеното регресно вземане произтича, той единствено е релевантен, за обосноваване отговорността на Гаранционния фонд, дори при възприемане тезата на ищеца за обвързващата ответника съдебно обявена нищожност на застрахователния договор.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Предвидената с новелата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК квалифицирана форма на неправилност, на която касаторът се позовава и която е самостоятелно основание за селекция и достъп до касация при уреденото от действащия ГПК факултативно касационно обжалване, означава да е налице такъв съществен порок във въззивния съдебен акт, който изразяващ се в грубо нарушение на материалния и/ или процесуален закон, на правилата на формалната логика, е довел до постановяването на неправилен, като краен правен резултат и може да бъде констатиран без необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол.Затова и формираната практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК определя като очевидно неправилен единствено съдебният акт на въззивния съд, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона, от нарушаване на съществените съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, евентуалният порок би обусловил допускане на касационно обжалване само съобразно предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
В случая поддържаното от настоящия касатор твърдение за „очевидна неправилност” по см. на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК е аргументирано с допуснато от въззивния съд приложение на несъществуваща, към релевантния за спора момент, правна норма – чл. 499, ал.5 КЗ ( ДВ бр.102/29.12.2015 г.), в сила от 01.01.2016 г., по отношение на която няма извършено законово препращане с обратна сила, вместо действащата към датата на настъпване на събитието разпоредба на чл.273, ал.4 от отменения Кодекс за застраховането от 2005 г.
Така въведените аргументи не се споделят от настоящия съдебен състав, поради несъответствието им с трайно непротиворечивата съдебна практика( вкл. ППВС № 7/77 г.) и правната доктрина относно действието на материалноправните норми по време, които са в смисъл, че материалноправната норма урежда фактическия състав, осъществил се по време на действието й, като породените правни последици се запазват и при действието на новата, различна правна норма, освен ако законодателят изрично е уредил обратното й действие.
В случая плащанията – обезщетение на увредените лица от настъпилото в Италия пътно-транспортно произшествие чрез НББАЗ и на изплатените суми в полза на НББАЗ от ”ЛЕВ ИНС”АД с учредената банкова гаранция, са извършени съответно на 19.05.2016 г. и на 30.06. 2016 г. (както се твърди и в исковата молба). Следователно последният елемент от фактическия състав, който поражда право на регресно вземане на ищеца – застраховател, е осъществен след 01.01.2016 г., т.е. при действащия Кодекса за застраховането, а не при действието на отменения КЗ. Затова, съобразявайки горното Софийски апелативен съд не е допуснал твърдяния от касатора порок, свързан с определяне на приложимата материалноправна норма, който да обуславя очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт.
Касационното обжалване не следва да се допусне и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което отново са обсъдени подробно основанията по чл.281, т.3 ГПК касиране на въззивното решение, различни от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, липсва формулиран конкретен правен въпрос, който включен в предмета на спора да е обусловил решаващата правна воля на съда, обективирана в постановения краен правен резултат по делото – главна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, според горецитираната задължителна практика на ВКС, само по себе си е достатъчно съображение за недопускане на касационното обжалване, без да се обсъждат поддържаните допълнителни критерии за селекция.
Но дори да се приеме, че уточнен от настоящия съдебен състав, в съответствие със задължителните разяснения в т.1 на ТР № 1/19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, този значим за изхода на делото въпрос се свежда до правните последици на съдебно прогласената нищожност на застрахователния договор и противопоставимостта й на трети лица, то недоказано е селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Последното би било налице, било когато се касае за приложение на правна норма, по която липсва съдебна практика, или съществуващата практика на съдилищата, макар и непротиворечива, следва да бъде изоставена, за да бъде дадено друго тълкуване на закона, респ., като създадена при различни обществено- икономически условия, тази съдебна практика следва да бъде осъвременена, било когато конкретната приложима правна норма е неясна, вътрешно противоречива и се налага корективното й тълкуване, за да бъде определено действителното й съдържание, осигуряващо точно прилагане на закона, допринасящо и за развитие на правото. В настоящия случай сочените изисквания не само не са осъществени, но въобще и не се твърдят от касатора.
Отделно е, че по посочения правен въпрос е налице и задължителна съдебна практика – ТР №1/18 от 07.03.2019 г. на ОСТК на ВКС, по отношение на която не е доказана необходимост от промяна и с която въззивният съд изцяло се е съобразил.
Ответникът по касационната жалба в срока за отговор е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 2 400 лв. с ДДС, заплатено по банков път( ф-ра 4635/14.02.2019 г. и дневно извлечение от банкова с-ка от 20.02.2019г.) и неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК адвокатско възнаграждение на АД ”Д., Г. и с-ци”.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 2581 от 07.11.2018 г., постановено по в.т.д.№ 4291/2018 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА ЗК”ЛЕВ ИНС”АД, [населено място] да заплати на Гаранционен фонд, [населено място] сумата 2 400 лв.( две хиляди и четиристотин лева), деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: