О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 773
гр. София, 15.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3826 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Съвместно командване на силите срещу решение № 4166/2019г. по в. гр. дело № 10213/2018г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В състав, с което е отменено изцяло решение № 352789/05.03.2018г. по гр. дело № 35482/2014г. на Софийски районен съд, и вместо него е постановено друго решение, с което на основание чл. 59 ЗЗД, ответникът е осъден да заплати на всеки от двамата ищци – М. Д. И. и П. Д. В., сумата 18 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствените на ищците недвижими имоти /ПИ с идентификатор и ПИ с идентификатор/, ведно със законната лихва върху главниците от датата на завеждането на исковата молба, както и сторените от ищците разноски за държани такси и адвокатско възнаграждение.
Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания за касационно обжалване по чл. 281, т.1-3 ГПК. Твърди, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник, тъй като Съвместно командване на силите /СКС/ не притежава надлежна процесуална легитимация по спора, защото само управлява съседните на процесните имоти, съставляващи публична държавна собственост. Като надлежен ответник сочи Министерство на отбраната, което фигурира в акта за публична държавна собственост и което е осъждано с влезели в сила съдебни решения да заплаща на ищците обезщетение за лишаване от ползване на процесните недвижими имоти за предходни периоди. Посочва, че въззивният съд неправилно е квалифицирал правния спор като неоснователно обогатяване, както и че неправилно е счел за осъществен фактическият състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Не е разгледал и своевременно предявеното възражение за погасяване по давност на процесните вземания в увеличената им по реда на чл. 214 ГПК част. Моли атакуваното решение да бъде обезсилено като недопустимо или отменено като неправилно, като при последната хипотеза да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, ответникът СКС релевира основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятни нищожност и недопустимост и очевидна неправилност на атакуваното решение. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК формулира следните групи въпроси: 1. „Кой следва да се конституира като надлежен ответник по спора – собственика на имота или правният субект с делегирани правомощия по управление на имота?; Допустимо ли е в този случай конституирането на главна и подпомагаща страна?; В чий патримониум настъпват нанесени щети на трети лица, обусловени от правоотношения с имоти – публична държавна собственост: за собственика на имота или на този, на когото е делегирано управлението на имота?“, решени в противоречие с решение № 181/13.06.2012 г. по гр.д. № 96/2012г. на ВКС, II г.о.; 2. „Заобикалянето на възстановените имоти от имот –публична държавна собственост, презюмира ли ползването на имота или намеса в чужда правна сфера от друг правен субект?; Предвид субсидиарния характер на иска, допустимо ли съдът да се произнася директно по правен спор по чл. 59, ал. 1 ЗЗД и съществува ли задължителна поредност в предявяване на исковете за нарушено владение, защита на собственост или иска по чл. 59 ЗЗД?; Изпълнението на законови разпоредби от изправната страна, трябва ли да влече за нея неблагоприятни правни последици, включително присъждане на парични обезщетения в чужда полза?“, разрешени в противоречие с Постановление № 1/28.05.1979г. на Пленума на ВС; 3. „Допуснатото увеличение на иска за парично вземане в хода на първоинстанционното производство, следва ли да се приема като частично предявен иск, ако не е посочен като такъв в исковата молба?; Последващо увеличение по реда на чл. 214 ГПК задължава ли съда да отхвърли същия като погасен по давност по отношение на непредявената част от вземането?; Следва ли ищецът да определи иска като частичен още в исковата молба и допустимо ли е да го определи като такъв във въззивната инстанция?“, решени в противоречие с Тълкувателно решение № 3/22.04.2019г. по т.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и 4. „Валидно извършени ли са действия на адвокат, при непредставен по делото договор за правна помощ, следва ли да бъдат зачетени от въззивния съд и допустимо ли е присъждането на разноски за първоинстанционното производство, без наличието на договор за правна помощ?“, разрешени в противоречие с Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответниците по касационната жалба /ищци в производството/ – М. Д. И. и П. Д. В., депозират писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържат становище за нейната неоснователност. Молят за присъждане на направените пред касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 700 лв..
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт, постановен по граждански спор, с цена на всеки от исковете по чл. 59, ал. 1 ЗЗД над 5000 лева. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел, че е сезиран със субективно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, предявени от М. Д. И. и П. Д. В., с които ищците претендират заплащане на обезщетения в размер по на 18 000 лева за всеки един, за това, че са лишени от ползването на собствените си недвижими имоти от ответника СКС, за периода 01.07.2011г. – 31.12.2012г..
Като безспорно по делото е счел, че ищците са собственици на процесните недвижими имоти, както и че последните попадат в границите на войскови район 1013, който е публична държавна собсвеност, предоставен за управление на СКС, считано от 01.07.2011г.. Посочил е, че войсковият район е със специален пропускателен режим, определен със заповед на Министъра на отбраната, при който е предвиден ред за достъп и по отношение на лица, непритежаващи сертификат за достъп до класифицирана информация, каквито са ищците. От събраните по делото свидетелски показания е установил, че ищците са правили неколкократни безуспешни опити да посетят имотите си, без да са искали предварително разрешение за достъп, но влизането им е било отказано от служители на ответника. Намерил е въз основа на приетото заключение на съдебно-техническата експертиза, че средният пазарен наем за двата поземлени процесни имота, за процесния период, възлиза общо на 37 772 лв..
Въззивният съд, приемайки за основателни предявените искове, е посочил, че нормата на чл. 59 ЗЗД урежда т.нар. непрестационна кондикция, която е приложима по процесното правоотношение, тъй като, въпреки липсата на реално престиране от страна на ищците, е настъпило обогатяване в правната сфера на ответника. Посочил е, че наличното неоснователно обогатяване дава право на ищците да претендират онова, с което се е обогатил ответникът, но до размера на обедняването им, равняващо се на среднопазарния наем за имотите си, които не са могли да ползват. Досежно възраженията на ответника е счел, че е налице както обедняване на ищците, поставени в невъзможност да ползват имотите си заради поведението на ответника, така и обогатяване на последния, който не е успял да докаже при условията на насрещно пълно и главно доказване, че процесните имоти не са реално ползвани от него. По отношение размера на претендираните обезщетения, съдът е кредитирал приетото експертно заключение, като е уважил исковете в пълния им предявен размер и е присъдил съдебно-деловодни разноски в полза на ищците за въззивното и първоинстанционното производство.
Атакуваното въззивно решение не е нищожно или недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Изведеният от касатора въпрос досежно собствената му процесуална легитимация по делото, освен необуславящ крайния изход на конкретния правен спор, не може да обуслови и недопустимост на съдебния акт. Това е така, тъй като СКС като второстепенен разпоредител с бюджетни средства и юридическо лице в структурата на Министерство на отбраната, на което е предоставено стопанисването и управлението на войсковия район, ограждащ имотите на ищците, несъмнено разполага със самостоятелна правосубектност, но не като носител на съответното субективно материално право /правото на собственост/, а като процесуален субституент на собственика на имотите, съставляващи публична държавна собственост – Държавата. Такива процесуални субституенти са и Министерство на отбраната, и Министъра на регионалното развитие и благоустройството /чл. 31, ал. 2 ГПК/. Всеки процесуален субституент разполага с надлежна процесуална легитимация на ответник по настоящия облигационен спор, като материалноправните последици на съдебното решение ще настъпят в правната сфера на носителя на субективното материално право – Държавата. Поради това въззивно решение, постановено срещу СКС в качеството му на процесуален субституент на Държавата, е допустимо.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. В изложението към касационната жалба на ответника не са формулирани правни въпроси, такива не могат и да бъдат изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Релевираните доводи на касатора представляват изцяло оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и като такива са неотносими към производството по чл. 288 ГПК. Те подлежат на преценка в касационното производство по основателността на касационната жалба, само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така изложените доводи и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не осъществяват нито общото, нито допълнителните основания за допускане на касационно обжалване. Част от тях не притежават характеристиките на правни въпроси, а друга част от тях въобще не са обсъждани в атакуваното въззивно решение /напр. за задължителна поредност в предявяване на искове за нарушено владение, собственост или иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, за присъждане на парични обезщетения в чужда полза, за колизията между публичния и частния правен интерес, за валидност на процесуално представителство на адвокат при непредставен договор за правна помощ и др./. Посоченото по-горе се отнася и до въпросите, касаещи предявени частични искове, каквито всъщност не са настоящите искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД /те не са предявени като частични, а само е допуснато увеличение в размера им по чл. 214, ал. 1 ГПК/. А що се отнася до прилагане института на погасителната давност досежно увеличения размер на предявените не като частични искове, следва да бъде посочено, че разрешенията на въззивния съд са изцяло в съответствие с постановките на т. 1 ТР № 3/22. 04. 2019г. по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС.
Не е осъществена и релевираната от касатора очевидна неправилност на въззивния съдебен акт. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти – явна необоснованост. Такива квалифицирани пороци не са налице.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът Съвместно командване на силите следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касационната жалба, при условията на разделна отговорност, сумата 1 700 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред ВКС, съгласно договор за правна защита и съдействие от 09.07.2019г..
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4166/2019г. по в. гр. дело № 10213/2019г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В състав.
ОСЪЖДА Съвместно командване на силите, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], ЕИК: 129010207, да заплати на М. Д. И., ЕГН: [ЕГН] и П. Д. В., ЕГН: [ЕГН], сумата 1 700 /хиляда и седемстотин/ лв. – съдебно-деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.