2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 870
гр. София, 26 ноември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2570 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Д. Х. Х. срещу решение № 44/20.03.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 62/2019 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1312/01.11.2018 г. по гр. дело № 1289/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Й. Н. Х. и В. Х. Х.-Д., иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД за прогласяване нищожност на сключения на 21.11.2014 г., във формата на нотариален акт № …, …, нот. дело № 352/21.11.2014 г. на нотариус с рег. № ***, между Х. Д. Х. и ответницата Й. Х., като продавачи, и ответницата В. Х., като купувач, договор за покупко-продажба на недвижим имот, съставляващ самостоятелен обект в сграда (апартамент) с идентификатор …, ведно с принадлежащите му изба № 13 и 1.453 % идеални части от общите части на сградата и съответното право на строеж, поради противоречие на този договор с добрите нрави, с оглед нееквивалентност на насрещните престации на страните по него; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) процесуалноправен – за допустимостта на доказателствено искане за повторна експертиза и задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на обстоятелствата по делото чрез служебно назначаване на експертиза; и 2) материалноправен – налице ли е нарушение на добрите нрави поради неравностойност на престациите при продажба на голата собственост върху недвижим имот и запазено за прехвърлителя право на ползване, при условие, че безспорно се установи, че правото на ползване реално се упражнява от приобретателя. По отношение на процесуалноправния въпрос жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 267/04.03.2014 г. по гр. дело № 30/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 108/16.05.2011 г. по гр. дело № 1814/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 174/12.01.2011 г. по търг. дело № 36/2010 г. на I-во търг. отд. на ВКС и т. 11 от тълкувателно решение (ТР) № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на материалноправния въпрос касаторът навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците Й. и В. Х. в отговора на касационната жалба излагат становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че основания за допускане на касационното обжалване няма.
Въззивният съд е установил по делото, че продажната цена по процесния договор от 21.11.2014 г. е 9 900 лв., а данъчната оценка на процесния имот, посочена в нотариалния акт, е 54 904.10 лв., но прехвърлителите-съпрузи Х. Х. и ответницата Й. Х. при продажбата са си запазили пожизнено вещното право на ползване върху имота. Пред първата инстанция са приети две заключения на съдебно-технически експертизи за пазарната стойност на процесния апартамент към датата на процесната продажба, при отчитане на запазеното право на ползване върху него, като според първоначалното заключение тя е 34 474 лв., а според повторното – 37 706 лв.; апелативният съд е възприел последното заключение. Установено е също, че Х. Х. е починал на 28.01.2016 г. и страните по делото са негови наследници по закон (съпруга и деца); към датата на сключване на процесния договор и дълги години преди това Х. Х. е живеел в [населено място], а към същата дата в процесното жилище в [населено място] са живеели страните по делото.
При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е намерил за неоснователен довода на касатора-ищец, че при определяне пазарната стойност на процесния имот към датата на сделката не следвало да се взема предвид запазеното право на ползване за прехвърлителите, тъй като единият от тях – Х. Х. още преди сключването на договора и след това до смъртта си живеел в [населено място]. В тази връзка апелативният съд е изложил съображения, че местоживеенето на този прехвърлител не влияе на вещното право на ползване, което той си е запазил по договора и е можел да упражни във всеки един момент, като това ограничено вещно право обективно намалява стойността на имота към момента на сключване на договора, поради което то следва да бъде отчетено при определяне на пазарната стойност на прехвърления имот. Съдът е приел и че тъй като преценката за нищожност на договора трябва да бъде извършена към момента на сключването му – 24.11.2014 г., то не следва да бъдат обсъждани фактите, настъпили след този момент.
Въззивният съд е приел също, че при сключването на процесния договор продажната цена по него е била около 3.5 пъти по-ниска от пазарната му стойност, но е намерил, че само тази нееквивалентност на насрещните престации не е достатъчна, за да се приеме, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В тази връзка ПАС е изложил съображения, че свободата на договаряне позволява известна преценка на съконтрахентите относно дължимите по договора насрещни престации, особено когато нееквивалентността не е значителна, като освен това следва да се съобразят и близката родствена връзка между страните по договора, заложената в народопсихологията ни възможност за уреждане на отношенията в семейството по неформален начин, както и преследваната от съдоговарящите цел за задоволяване на техен значим интерес, допустим от закона – в случая, не само получаване на паричната сума (цената) от прехвърлителите, а и уговорката, макар и невключена в текста на договора, но налична между страните по него, установена със свидетелските показания по делото – ответницата-приобретателка Х.-Д. да се грижи за родителите си. Също в тази връзка, въззивният съд се е позовал и е цитирал практиката на ВКС (решение № 452/25.06.2010 г. по гр. дело № 4277/2008 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 277/26.01.2015 г. по гр. дело № 1962/2014 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 24/09.02.2016 г. по гр. дело № 2419/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС), съгласно която, при преценката дали сделката противоречи на добрите нрави съдът не трябва да се ограничава единствено до нейното формално съдържание, изразяващо се в неравностойни по размер насрещни престации, а трябва да съобрази дали крайният резултат на договора и неговата цел са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност към момента на сключването му, изхождайки от действителната воля на страните и всички съществуващи към този момент фактически обстоятелства, като направи извод дали основанието за сключване на договора е свързано с удовлетворяване на допустим от закона интерес на страните. Изтъкнато е и че съгласно същата практика на ВКС, за да е налице нееквивалентност на насрещните престации, водеща до нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави, неравностойността между тях трябва да е такава, че на практика едната от тях да е сведена до липса на престация.
Видно от така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, апелативният съд не е дал с него разрешение на формулирания от касатора материалноправен въпрос – налице ли е нарушение на добрите нрави поради неравностойност на престациите при продажба на голата собственост върху недвижим имот и запазено за прехвърлителя право на ползване, при условие, че безспорно се установи, че правото на ползване реално се упражнява от приобретателя. Поради това, този въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд, а и същият не е и не би могъл да бъде от значение за изхода на спора по делото, нито пък е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това е така, защото този въпрос съставлява non-sens. От една страна той е насочен към установяване съдържанието на едно от основанията за нищожност на договорите – накърняване на добрите нрави. От друга страна, последната част от въпроса предпоставя преценка на поведението на страните по договора, и конкретно – на поведението на приобретателя по него (в случая – ответницата Х.-Д.) след сключването на сделката – дали то е съобразено с правата и задълженията на страните, произтичащи от самия договор (в случая със запазеното право на ползване за продавачите, респ. – с придобиването само на голата собственост от купувача). Това последващо поведение на страните по договора, респ. – на едната от тях, няма и не може да има отношение към валидността (действителността), респ. – нищожността на договора, а е свързано единствено с неговото изпълнение. Именно в този смисъл е и трайно установената съдебна практика, включително тази на ВКС, с която е съобразено обжалваното въззивно решение, и съгласно която, преценката относно валидността (действителността), респ. – нищожността на правната сделка се извършва към момента на сключването ?, като фактите, настъпили след този момент, са ирелевантни за тази преценка.
Няма основание касационното обжалване да се допуска и по формулирания от касатора, процесуалноправен въпрос – за допустимостта на доказателствено искане за повторна експертиза и задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на обстоятелствата по делото чрез служебно назначаване на експертиза. На първо място, този въпрос, който касаторът свързва с касационното си оплакване, че въззивният съд не е допуснал втора повторна оценителна експертиза, също е без значение за изхода на правния спор по делото. Това е така, защото, съобразявайки се с посочената и цитирана от него практика на ВКС, апелативният съд е приел, че релевантно за преценката, дали е налице накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, е не само формалното наличие на неравностойност на насрещните престации и нейният размер, а и действителната воля на страните по договора с оглед и други установени фактически обстоятелства, които сочат на удовлетворяване на допустим от закона интерес на страните, каквато в случая е установената по делото, неформална уговорка между страните по процесния договор, приобретателката, освен да плати уговорената цена, и да гледа двамата продавачи – нейни родители. Съобразена е от въззивния съд и същата практиката на ВКС, съгласно която в такива случаи, за да е налице нееквивалентност на насрещните престации, водеща до нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави, неравностойността между тях трябва да е такава, че на практика едната от тях да е сведена до липса на престация. При това положение, дори и въззивният съд да беше допуснал и изслушал втора повторна оценителна експертиза, която да даде значително по-висока оценка на процесния имот към датата на процесния договор (включително – от порядъка на 55 000 лв., каквато, според изложеното от касатора в касационната му жалба и изложението към нея, е реалната стойност на имота към този момент), то това не би променило горните правни изводи на съда относно неоснователността на предявения по делото иск.
Отделно от горното, формулираният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС (решение № 267/04.03.2014 г. по гр. дело № 30/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 108/16.05.2011 г. по гр. дело № 1814/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 174/12.01.2011 г. по търг. дело № 36/2010 г. на I-во търг. отд. на ВКС и т. 11 от тълкувателно решение (ТР) № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС), нито пък – в противоречие с актуалната задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тази практика (включително задължителна такава) на ВКС, в изпълнение на задължението си да съдейства на страните за изясняване на релевантните обстоятелства по делото, въззивният съд следва да допусне експертиза (респ. – повторна такава), само ако такава не е допусната от първата инстанция в нарушение на съдопроизводствените правила. В случая в определението си по чл. 267 от ГПК апелативният съд е изложил подробни съображения, предвид които е приел, че не е налице допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд. В тази връзка въззивният съд е установил, че по делото – все по искане на касатора-ищец и по формулирани от него задачи, са изготвени три експертни заключения, едното от които не е прието – също по негови възражения, а останалите две са приети и са оспорени също от ищеца. При така установеното, въззивният съд е приел, че като е оставил без уважение искането на касатора-ищец за допускане на втора повторна експертиза, първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение, тъй като на ищеца е била дадена неколкократна възможност за събиране на това доказателство (приетите основно и повторно заключение) – по начин, формулиран от него, като в случай, че той е искал вещото лице да изследва цените на имоти, сходни на процесния, по сключени реални сделки от точно определен вид, а именно – закупени с ипотечни кредити (каквото е последното му искане), той е можел и е следвало да посочи това своевременно. В тази връзка следва да се посочи и че, както неведнъж е разяснявано в определенията на ВКС по чл. 288 от ГПК, несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, дори когато това несъгласие е намерило израз във формулировката на правните въпроси в изложението към касационната жалба, както в случая, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото основанията за касационно обжалване (касационните основания) по чл. 281 от ГПК и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни и не се припокриват.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя, общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на двете ответници, претендираните и направени от тях разноски за заплатените адвокатски възнаграждения за защитата им в касационното производство, а именно – на всяка една от тях двете – сумите от по 600 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 44/20.03.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 62/2019 г. на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА Д. Х. Х. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Й. Н. Х. с ЕГН [ЕГН] и В. Х. Х.-Д. с ЕГН [ЕГН] сумите от по 600 лв. (шестстотин лева) – на всяка една от тях двете – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: