2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 869
гр. София, 26 ноември 2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4262 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Н. В. срещу решение № 318/17.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 849/2018 г. на Плевенския окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 1532/15.10.2018 г. по гр. дело № 1714/2018 г. на Плевенския районен съд (ПРС) и е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу Е. Л. С., иск с правно основание чл. 59, ал. 9, във вр. с чл. 127, ал. 2 и с чл. 51, ал. 4 от СК за изменение на режима на упражняването на родителските права по отношение малолетното дете на страните Н. С. В., определен с бракоразводното решение № 1250/27.07.2017 г. по гр. дело № 4612/2017 г. на ПРС; в тежест на касатора са възложени разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя В. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се навежда основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че въпросът „за по-пригодния от двамата родители, който да упражнява родителските права“ е разрешен от въззивния съд в противоречие с раздел II, букви „в“, „д“ и „з“ от мотивите към ППВС № 1/12.11.1974 г. В изложението се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение. В тази връзка също се сочи, че въззивният съд не определил правилно критериите при определяне на по-пригодния родител при решаването на въпроса за упражняването на родителските права. Поддържа се и че не бил решен правилно следният въпрос: „в интерес на малолетното дете Н. ли е предоставянето на родителските права на майка, за която е установено, че четири години не е полагала грижи за отглеждането и възпитанието на детето, от периода, в който Н. е била на 2 години и 8 месеца до сега, и трайно е отсъствала от страната и от живота на детето, или е в интерес на малолетното дете то да бъде отглеждано в семейната среда на своя баща, който се е грижил за нея от раждането ? до настоящия момент, и детето да расте заедно със своето братче В. от втория брак на бащата, като по този начин децата растат заедно в спокойна и хармонична семейна среда“. В тази връзка се преповтарят оплакванията и доводите за неправилност на въззивното решение, изложени и в касационната жалба.
Ответницата Е. С. в отговора на касационната жалба излага становище и доводи, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
С последваща молба от 20.11.2019 г. ответницата С. иска от съда да постанови нови привременни мерки до влизането в сила на съдебно решение по делото, т.е. – да измени привременните мерки, постановени от първата и въззивната инстанция.
По наведените основания за допускането на касационното обжалване съдът намира следното:
С иска си по чл. 59, ал. 9 от СК жалбоподателят е искал изменение на определения с бракоразводното решение от 27.07.2017 г. между страните, режим на упражняването на родителските права по отношение на малолетното им дете Н., [дата на раждане] , съгласно който режим, родителските права се упражняват от майката (ответницата) и местоживеенето на детето е при нея в [населено място], определен е разширен режим на лични отношения между детето и бащата (касатора), и последният се е задължил да заплаща ежемесечна издръжка от 115 лв. на детето.
Първоинстанционният съд е уважил иска, като с решението си от 15.10.2018 г. е предоставил упражняването на родителските права на бащата (касатора) и е определил местоживеенето на детето при него в [населено място], определил е, подобен на предходния, разширен режим на лични отношения между детето и майката (ответницата), и е осъдил последната да заплаща ежемесечна издръжка от 130 лв. на детето. За да постанови този резултат, районният съд е приел за установено, че от 22.02.2018 г. ответницата живее и работи в Германия, а непосредствените грижи за отглеждането и възпитанието на детето се полагат от касатора-ищец, при когото са осигурени отлични жилищни и социално-битови условия; той е отговорен и грижовен родител, работи по трудово правоотношение и реализира сравнително високи доходи; налице е и съответната подкрепяща среда в лицето на жената, с която бащата живее на семейни начала, и бабата и дядото на детето по бащина линия; предстоящото раждане на ново дете в семейството на бащата се възприема положително от малолетната Н.; съществува силна емоционална връзка между нея и бабата по бащина линия; детето изявява явно нежелание да отиде да живее в Германия при майка си. При така установените обстоятелства по делото, първоинстанционният съд е приел, че установяването на ответницата в Германия води до обективна невъзможност на същата да упражнява родителските права, като в тази връзка се е позовал на раздел V, буква „б“ от мотивите към ППВС № 1/12.11.1974 г. и е намерил е за неотносима към настоящия случай последващата практика на ВКС, обективирана в решение № 165/04.07.2014 г. по гр. дело № 6469/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 288/15.03.2016 г. по гр. дело № 2640/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В заключение, районният съд е приел, че при установените по делото обстоятелства, правно и житейски оправдано е да се извърши промяна на титуляра, упражняващ родителските права, като детето остане да живее в семейната среда на своя баща, в която то се чувства щастливо и спокойно.
За да отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска по чл. 59, ал. 9 от СК на касатора, въззивният съд, след обсъждане и на новите доказателства, събрани във въззивното производство, е установил, че след постановяване на решението от 15.10.2018 г. на районния съд, ответницата се е завърнала от Германия и трайно се е установила в България; на 30.10.2018 г. тя е сключила срочен трудов договор, а от 23.11.2018 г. работи на безсрочен такъв, като с допълнително споразумение към него от 10.04.2019 г. е увеличено месечното ? трудово възнаграждение от 1 300 на 2 000 лв.; ответницата живее в предишното си жилище в [населено място], собственост на майка ? (бабата на детето), което е обзаведено с всичко необходимо за едно домакинство и хигиената е на отлично ниво. С актуалните социални доклади е дадено заключение, че в интерес на детето е и двамата родители да му осигуряват добри родителски грижи и финансова подкрепа, а съгласно становището на общинския център за обществена подкрепа, детето не се чувства ограничавано в контактите си, с който и да е от двамата родители, и няма негативно отношение към никой от тях. Въззивният съд е установил също, че майката (ответницата) няма задължения към други деца, за разлика от бащата (касатора), който има такива задължения, както към новороденото му дете В. от съжителството му с Г. П., така и към другото малолетно дете на последната – Д..
При така установените нови факти във въззивното производство, окръжният съд е приел, че основното обстоятелство, твърдяно по делото от касатора-ищец, и единствена причина и основание за уважаването на иска от първата инстанция, а именно – отсъствието от страната на майката (ответницата), на която е възложено упражняването на родителските права с бракоразводното решение, е отпаднало, тъй като майката отново постоянно пребивава в България. С оглед на това, въззивният съд е намерил иска на жалбоподателя за неоснователен, като позовавайки се на решение № 288/15.03.2016 г. по гр. дело № 2640/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, е изложил правни съображения, че за да се счете, че е налице изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 от СК, не е достатъчно да се осъществи промяна в обстоятелствата, които са съществували към момента на определянето на режима на упражняване на личните отношения или да са се осъществили изцяло нови такива, а е необходимо още това да се отразява на положението на детето при родителя, който упражнява родителските права, или би се подобрило положението му ако родителските права се предоставят на другия родител. Обстоятелството, че родителят, на когото е възложено упражняването на родителските права отсъства от страната за период от време, поради полагане на труд в друга държава-членка на Европейския съюз и за този период е предоставил отглеждането на детето на своите родители или на другия родител, както в случая, не представлява само по себе си основание за изменение на определения режим за упражняването на родителските права върху детето. За да се допусне такова изменение на режима, е необходимо да се установи още и че това обстоятелство се отразява на положението на детето, като води до неговото влошаване при родителя, който упражнява родителските права, както и обратно – би довело до подобряване на неговото положение, ако родителските права се предоставят на другия родител.
Формулираният от страна на касатора правен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК („за по-пригодния от двамата родители, който да упражнява родителските права“), поначало е включен в предмета и е обуславящ изхода на всяко съдебно производство, в което се разглеждат родителски права, включително – това по чл. 59, ал. 9 от СК. Тъй като обаче в това производство съдът следва да извърши преценка дали да измени, вече постановен със съдебно решение, режим за упражняването на родителските права, то и преценката му относно това кой е по-пригодният родител да ги упражнява, се извършва само ако е налице изменение на обстоятелствата и доколкото тези нови обстоятелства се отразяват на родителския капацитет и/или на възможностите на единия или на двамата родители да отглеждат детето, като преценката е винаги и изключително от гледна точка да бъдат защитени интересите на детето. Именно поради това, съгласно задължителните указания, дадени с т. V от ППВС № 1/12.11.1974 г., под „изменение на обстоятелствата“ се разбират както новите обстоятелства, които влошават положението на детето при родителя, при когото то е оставено за отглеждане и възпитание, така и обстоятелствата, с които би се подобрило положението му при ново разрешение, като във всички случаи съдът е длъжен да обсъжда дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на по-рано взетите мерки. В същия смисъл е и основаната на тези задължителни указания и осъвременяваща ги, трайно установена, актуална практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (например – решение № 291/07.11.2012 г. по гр. д. № 115/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 165/04.07.2014 г. по гр. дело № 6469/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 288/15.03.2016 г. по гр. дело № 2640/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС).
В случая обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с тази практика (включително задължителна) на ВС и ВКС. При положение, че във въззивното производство по делото е установено, че единственото ново обстоятелство (заминаването и установяването на майката в Германия след развода), влошаващо положението на детето при нея (според преценката на първоинстанционния съд, която е в противоречие с посочената актуална практика на ВКС и с практиката на Съда на Европейския съюз), е отпаднало (веднага след постановяването на първоинстанционното решение майката се е завърнала и се е установила отново в България – на предишното си местоживеене в [населено място], което е и това на детето), като същевременно е установено и друго ново обстоятелство (възникването на задължения на бащата към две други деца, каквито задължения майката няма), то постановеното с въззивното решение отхвърляне на иска на касатора за изменение на режима за упражняване на родителските права, определен с бракоразводното решение (съгласно което родителските права се упражняват от майката), е изцяло в интерес на детето. По тези съображения, не е налице наведеното от страна на жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като то не е постановено в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а е в съответствие с нея. При това положение, очевидно не е налице и твърдяната от страна на касатора, очевидна неправилност на въззивното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК; още повече, че съображенията му в тази насока се основават само на негово твърдение за обстоятелство (че майката четири години не е полагала грижи за отглеждането и възпитанието на детето), каквото не е установено по делото и от двете съдебни инстанции.
При извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи за интересите на малолетното дете на страните, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание и за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение – в нито една от хипотезите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, включително – по непосочени и неаргументирани такива от страна на жалбоподателя.
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска.
При това положение, тъй като с постановяването и обявяването на настоящото определение по чл. 288 от ГПК, обжалваното въззивно решение влиза в сила (чл. 296, т. 3, пр. 1 от ГПК), то молбата от 20.11.2019 г. на ответницата за изменение на постановените по делото привременни мерки, остава без предмет и настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по тази молба. Предвид крайния резултат, постановен с обжалваното въззивно решение – отхвърлянето на иска по чл. 59, ал. 9 от СК за изменение на режима на упражняването на родителските права по отношение на малолетното им дете, определен с бракоразводното решение № 1250/27.07.2017 г. по гр. дело № 4612/2017 г. на ПРС, страните следва добросъвестно да изпълняват този режим, считано от датата на обявяването на настоящото определение.
Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата ? пред настоящата съдебна инстанция, а именно – сумата 1 200 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 318/17.07.2019 г., постановено по възз. гр. дело № 849/2018 г. на П. окръжен съд.
ОСЪЖДА С. Н. В. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Е. Л. С. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 200 лв. (хиляда и двеста лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: