ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 877
София, 27.11. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2669 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В. М.-Т. като процесуален представител на „Дибо 97“ ЕООД София срещу въззивното решение на СГС от 21.3.2019г. по гр.д. № 13617/2018г.
Ответницата по жалбата И. Г. Х. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адв.Х. е заела становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното:
С атакуваното решение СГС е отменил решението на СРС от 04.ІХ.2018г. по гр.д. № 14273/2018г. и вместо него е постановил друго, с което е уважил предявените от И. Х. срещу „Дибо 97“ ЕООД искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 – 3 КТ.
За да постанови решението, въззивният съд е приел за установено трудово правоотношение между страните по трудов договор от 26.ХІ.2017г. за допълнителен труд при друг работодателя за длъжността „магистър фармацевт“ при два часа работно време извън работното време по основното трудово правоотношение и месечно възнаграждение в размер на 145лв. Възражението на ответника, че така сключеният трудов договор е нищожен поради противоречието му на чл.223 от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина, тъй като „магистър фармацевт“ може да бъде ръководител на една аптека и задължително работи в нея, е оценено като недопустимо поради релевирането му след срока за писмен отговор. Но дори да се приеме, че възражението не е просрочено, то е неоснователно. Ответникът не е доказал, че ищцата е била ръководител в аптеката по основното си трудово правоотношение. Освен това, нарушение на изискването по чл.223 от посочения закон би обосновало административно-наказателна отговорност на работодателя.
Прието е, че не е установено по делото ответникът да е отправял писмено предложение до ищцата за прекратяване на трудовото им правоотношение по взаимно съгласие. Подписването от ищцата на заповедта за уволнение от 04.І.2018г., считано от 08.І.2018г., на това основание, и то с изразяване на изрично несъгласие, удостоверява единствено получаването на заповедта, а не воля на ищцата за прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие. Волята на работодателя за прекратяването е изразена в заповедта, а тя се установява и от уведомлението му до НАП, подадено на 14.І.2018г., за прекратяването на договора от 08.І.2018г. При тези обстоятелства е направен извод, че не е установено постигане на взаимна воля, изразена писмено, за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.325 т.1 КТ, респективно, че уволнението на това основание е незаконно. С оглед този извод е оценена като основателна и претенцията за възстановяване на работа, както и за присъждане на обезщетение за пропуснатото през шестмесечния период след уволнението брутно трудово възнаграждение.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е възражение за нищожност на трудов договор, направено след срока за отговор на исковата молба – обоснован с твърдение, че с оглед ТР № 1/2013г. на ОСГТК съдът можел служебно да приложи императивна материална норма /чл.223 от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина/, а и възражението в тази насока можело да бъде въведено до приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция; 2. Длъжен ли е въззивният съд при излагането на мотиви по възраженията, в частност по възражението за нищожност на договора, да обсъди всички доказателства и доводи на страните, обоснован с твърдение за игнориране от съда на публична информация, съдържаща се в регистъра на аптеките в РБ, воден от ИА по лекарствата; 3. Как следва да се определи от въззивната инстанция предметът на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване – обоснован с твърдения за игнориране на възраженията на ответника, че спорният въпрос е дали заповедта от 04.І.2018г. е породила правно действие; 4. Какво е доказателственото значение на уведомлението по чл.62 ал.3 КТ до НАП по отношение съществуването на трудовото правоотношение; 5. Какво е правното значение на заповедта по чл.325 т.1 КТ и поражда ли правно действие на прекратяване на трудовото правоотношение при положение, че работникът изрично е написал, че не е съгласен – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на практика.
ВКС на РБ намира, че така поставените въпроси не са основание за допускане на касационно обжалване.
По първия въпрос въззивният съд се е произнесъл не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, обективирана например в решения по гр.д. № 4848/2014г. ІV ГО, по гр.д. № 1449/2012г. ІV ГО, по гр.д. № 2713/2013Г. ІV ГО и др., както и в т.4 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК, според които сезирането на съда чрез иск или възражение за недействителност на трудов договор следва да стане в рамките на установените от закона преклузивни срокове – подаването на първоначалната искова молба /чл.210 ал.1 ГПК/, срока за отговор на исковата молба /чл.211 ал.1, чл.212 предл.2 и чл.133 вр. с чл.131 ал.2 т.5 ГПК/, първото заседание за разглеждане на делото /чл.212 предл.1 ГПК/; когато страната е пропуснала тези преклузивни срокове, процесуалното й право да сезира съда се преклудира в това производство, а изгубвайки това право в рамките на висящия процес, страната губи правото да сезира съда с този преюдициален спор и чрез предявяване на самостоятелен иск за недействителността в отделно производство; заявяването на такова възражение след преклузията не следва да бъде зачетено от съда /чл.64 ал.1 ГПК/, а събирането на доказателства по него и съобразяването им при постановяване на съдебното решение е съществено процесуално нарушение; в последващ етап от процеса възражения може да бъдат заявени само при условията на чл.147 ГПК, както и ако пропускът на ответника за това се дължи на особени непредвидени обстоятелства /чл.133 ГПК/. Произнасянето от въззивния съд в този смисъл не е в противоречие и с даденото с т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК разрешение, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Възраженията се изразяват в посочване на факти, обосноваващи /в случая/ твърденията за недействителност на трудов договор. Съдът е задължен да установи и наличието, респективно – липсата на такива факти, включително и при съобразяване на императивна материалноправна норма, на която възражението е основано, но при условие, че те са въведени по предвидения ред и в преклузивните срокове с оглед необходимостта страните да имат възможност да изразят становища и да представят доказателства, искане за събиране на каквито не може да се прави след сроковете. Именно неизпълнението на задължението за субсумиране на тези факти под приложимата правна норма има предвид даденото с тълкувателното решение разрешение за осъществяването му от въззивната инстанция и служебно. Да се приеме друго, би означавало възможност за формиране от съда на изводи относно спорното право въз основа на факти, които не са твърдяни при разглеждане на делото /каквито са и незаявените в преклузивните срокове такива/, което е недопустимо с оглед диспозитивното начало и правото на защита на страните в гражданския процес.
Вторият въпрос не е от значение за изхода на спора, тъй като въззивният съд не е следвало да се произнася по несвоевременно заявеното от ответника възражение.
Третия въпрос също не е от значение за изхода на спора по делото. Въззивният съд се е произнесъл и по спорния въпрос, въведен от ответника, дали заповедта от 04.І.2018г. е произвела правно действие, въпреки че е подписана от ищцата с изявление за несъгласието й, отговаряйки утвърдително в съответствие с практиката на ВКС, обективирана например в решение по гр.д. № 2123/2016г. ІV ГО, според което заповедта за уволнение по чл.325 т.1 КТ не съдържа характеристиките на предложение на работодателя, нуждаещо се от приемане, а съставлява безусловно изявление за прекратяване на трудовия договор, поради това във всеки случай, когато работодателят връчи заповед на това основание, без да е имало предложение до работника за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, той извършва незаконно уволнение.
Не е от значение и четвъртият поставен въпрос. Съдът не е формирал изводи относно доказателственото значение на уведомлението по чл.62 КТ до НАП относно съществуването на трудовото правоотношение. Изводът в тази връзка е, че и с уведомлението се установява волята на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, изразена в заповедта. Следва да се посочи и неотносимостта в случая на сочената от касатора практика на ВКС, опредметена в решение по гр.д. № 930/2010г. ІІІ ГО, според която задължението на работодателя да изпрати уведомление до НАП при сключване, изменение и прекратяване на трудов договор е с административен характер и изпълнението/неизпълнението му не е относимо към действителността /валидността/ на договора, сключеният/измененият трудов договор поражда правни последици независимо дали работодателят е изпълнил задължението по чл.62 КТ за уведомление.
Произнасянето по петия въпрос е в съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решенията на ВКС по гр.д. № 2123/2016г. ІV ГО, по гр.д. № 1109/2009г. ІV ГО, по гр.д. № 935/2012г. ІV Г. гр.д. № 141/2012г. ІІІ ГО /виж в тази връзка и съображенията по третия въпрос/.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.1 ГПК на ответницата по касационната жалба следва да бъдат присъдени 600лв. разноски за настоящата инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 01.VІІ.2019г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, ІІ „Б” въззивен състав, № 2114 от 21.ІІІ.2019г. по гр.д № 13617/2018г.
ОСЪЖДА „ДИБО 97” ЕООД София да заплати на И. Г. Х. от [населено място] 600лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: