1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 686
София, 04.12.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т. д. № 1167 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по иска Национална здравноосигурителна каса, [населено място], чрез процесуалния представител адв. Т. М., срещу решение № 67 от 25.02.2019 г. по в.т.дело № 13/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 413 от 02.11.2018 г. по т. дело № 31/2018 г. на Окръжен съд Смолян, в частта, с която настоящият жалбоподател е осъден да заплати на Многопрофилна болница за активно лечение „Девин“ ЕАД, [населено място] следните суми: 85 283 лв., представляваща назаплатени разходи за медицински дейности, както следва: 17 501 лв. по фактура № 500002/09.04.2015 г., 22 979 лв. по фактура № 500005/11.05.2015 г., 10 329 лв. по фактура № 500006/08.06.2015 г. и 34 474 лв. по фактура № 500007/08.07.2015 г., ведно със законна лихва върху сумата, считано от 26.04.2018 г. до окончателното и изплащане; 24 463 лв., мораторна лихва по всяка от фактурите с № 500002/09.04.2015 г., № 500005/11.05.2015 г., № 500006/08.06.2015 г. и № 500007/08.07.2015 г., считано от края на месеца до 18.04.2018 г.; 5 737, 20 лв., разноски по делото. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационният жалбоподател Национална здравноосигурителна каса, [населено място] поставя следните въпроси:
Правен въпрос 1 . Има ли колизия между правни норми от един и същи ранг? Разпоредбите на чл. 22 – 29 от ЗЗО и чл. 4 от ЗБНЗОК за 2015 г. наред с чл. 119 от ЗПФ, който гласи, че „Не допуска извършването на разходи или поемането на задължения, които влошават салдото по консолидараната фискална програма, освен в случаите когато по предложение на Министерския съвет Народното събрание е приело съответни изменения и допълнения в Закона за държавния бюджет и/или в ЗБДОО и/или в ЗБНЗОК за съответната година. Тази норма според касатора влизала в противоречие с разпоредбите на чл. 35 ЗЗДО, съгласно който в правата на задължително осигурените лица са включени получаването на медицинска помощ в обхвата на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК както и на спешната помощ там, където попаднат, както и с разпоредбата на чл. 81 от ЗЗ, която постановявала, че „Всеки български гражданин има право на достъпна медицинска помощ при условията и по реда на този закон и на ЗЗО. Въззивният съд бил се произнесъл по приложението на тези норми. По дефиниция основната задача на НЗОК съгласно чл. 6 от ЗЗО е да осъществява и администрира задължителното здравно осигуряване в България в частта по управлението на събраните средства и заплащането на здравни дейности и лекарства (в определен обхват обем) в полза на здравноосигурените лица. Счита, че възивният съд е нарушил при произнасянето си чл. 45 от ЗЗО и чл. 51 ЗЗО, съгласно които медицинската помощ извън обхвата на договореното по Н. не се закупува от НЗОК и по този начин установява принципа на допустими ограничения при закупуването на медицинската помощ и изключва разбирането, че НЗОК дължи безусловното й заплащане.
По отношение на въпрос 2 сочи, че е разрешен въпросът за прилагане на нормативни актове от различен ранг. Съдът бил се позовал на чл. 21, ал.4 от Приложение № 2 Б от ПМС 57/16.3.2015 г, пренебрегвайки според касатора всички възражения, основани на Конституцията и Законите на Р България.
Сочи и 3 въпрос, разрешен от въззивния съд според него – разрешаване на правния казус от два апелативни съда по различен начин. Конкретно соченото дело противоречало на решение 3684/18 г. по описа на САС.
На ответника Многопрофилна болница за активно лечение „Девин“ ЕАД, [населено място], е редовно връчен препис от касационната жалба, но отговор не е депозиран.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Апелативен съд [населено място] е приел, че въззивната жалба на НЗОК е неоснователна и следва да се потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е осъдена НЗОК да заплати на МБАЛ „Девин“ АД сумата от 85 283,00 лв, незаплатени разходи за медицински дейности. Въззивният съд е приел, че между страните Национална здравноосигурителна каса и Многопрофилна болница за активно лечение „Девин“ ЕАД, на основание чл. 59 от ЗЗО, е сключен Договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 210240 от 12.03.2015г. Договорът е изменен с няколко допълнителни споразумения №1/24.03.2015г.,№2/06.04.2015г.,№3/23.04.2015г., №4/12.05.2015г., №5/22.05.2015г. и №6/29.06.2015г. като всяко следващо споразумение е отменило предходното. Многопрофилна болница за активно лечение „Девин“ ЕАД е предоставило на здравно осигурени лица през м. март, м. април, м. май и м. юни на 2015 г. медицинска помощ по клинични пътеки, включени в основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК.
Относно размера на сумата, която подлежи на заплащане от НЗОК във връзка с предоставената медицинска помощ по клинични пътеки, тъй като общата месечна стойност по тези пътеки е превишила стойността на дейностите в болнична медицинска помощ, определена в Приложение № 2 от индивидуалния договор за посочените месеци за 2015 г., въззивният състав е приел, че предоставянето на медицинската помощ е обусловено и от сключването на Национален рамков договор за съответната година, а в случая такъв е приет и обнародван в ДВ, бр. 5 от 20.01.2015 г. Изискването за посочване на стойността на дейностите в индивидуалните договори не следва при процесния тип правоотношения да се приравнява на обем на възложената за съответното лечебно заведение работа. Приел е, че съгласно чл. 4 от ЗЗО на задължително здравно осигурените лица се гарантира не само свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, но и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса, т.е. не касата, а имащият нужда от лечение гражданин има правото да избира съответното лечебно заведение. Гражданинът от своя страна не е страна по споменатите индивидуални договори между НЗОК и лечебното заведение и по тази причина не може да се говори за възможност да се съобразява със същите и определената в тях месечна стойност. Според въззивния съд това е съобразено с правото на свободен избор на лечебно заведение и изключва възможността да се говори за константно определяне на стойността на оказаната от него медицинска помощ по чл. 45 от ЗЗО. По въпроса дали за престирана от страна на лечебното заведение медицинска услуга за дейности по чл. 45 от ЗЗО същото има право на възнаграждение, ако е надвишен лимитът по съответното приложение към индивидуалния договор, апелативният състав е приел, че следва да се има предвид основно императивната разпоредба на чл. 45 от ЗЗО. В действащата след 20.03.2015 г. нова Методика и съответно приложима при отчитането дейността през процесните месеци на 2015 г., на първо място било отпаднало условието за отхвърляне па дейността поради превишаване стойностите залегнали в Приложение № 2 към индивидуалните договори. Причината за това, била, че при стриктно изпълняване разпоредбите на същата не би следвало да се достигне до надхвърляне на лимита. В чл. 21, ал. 4 ЗЗО било предвидено, че при достигане на съответните месечни стойности, водещи до липса на капацитет на изпълнителя на болнична медицинска помощ за хоспитализации, с изключение на случаите на спешна диагностика и лечение, същият формирал листа на чакащите съгласно чл.22 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ. В случая, според въззивния съд, лечебното заведение не се било съобразило с тази възможност и било престирало съответната медицинска услуга. Неспазването на тази законова разпоредба обаче не може да игнорира факта на извършването на медицинската дейност и съответно възникване на задължението за нейното заплащане от страна на НЗОК с оглед текста на чл. 45 от ЗЗО. Плащането на този тип дейност за апелативния съд следвало да стане при вземане па решения за изменение па съответната бюджетна рамка, което според чл. 4 от ЗБНЗОК е от компетентността на НС на НЗОК. Възможността за такова изменение, въззивният съд е приел, че е налице и следва да стане в рамките па бюджетната година, т.е. до края на същата, тъй като заплащането на съответната надлимитна медицинска дейност не съставлявала разходване на средства, за които няма бюджетно предвиждане. Плащането за същата е дължимо за съответната година, защото би станало факт или в един по-късен момент, ако пациентът се включи в листата на чакащите или за периода на м. март 2015 г. при условие, че пациентът избере да се лекува в друго здравно заведение, което не е превишило лимита си. От друга страна, според апелативния съд, дори да се установи такова разходване винаги НЗОК може да се възползва от предвидената в чл. 25 вр. чл. 26, ал.2 от ЗЗО възможност за покриване на разходи при отклонения от бюджета чрез предвидения резерв, набиран от здравноосигурителните вноски и други приходи, за която според приетото по делото заключение са били налице нужните предпоставки. Приел е, че при преценка на правата и задълженията на страните по договора между НЗОК и „МБАЛ Девин“ ЕАД, въпреки нормативния характер на Н. и лимитите, въведени със ЗБНЗОК и ЗЗО, следва защита да се даде на извършилия предоставянето на медицинска услуга на здравноосигурени лица, която е договорена. Въззивният съд е приел, че страните не спорят, че дейностите по клинични пътеки са извършени и са от категорията, подлежащи на заплащане. С оглед на това апелативният съд е приел, че възложителят следва да заплати на изпълнителя исковата сума ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и обезщетение за забава изплащането на главниците.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от предпо ставките, предвидени от законодателя в нормата на чл. 280 от ГПК. Съгласно чл. 280, ал.2, пр.1 и 2 от ГПК касационната инстанция може да допусне до обжалване на въззивното решение когато има вероятност то да не е валидно или да е постановено недопустимо съдебно решение. В случая не могат да се направят изводи, обосноваващи наличие на посочените основания. Освен при така посочените предпоставки, касационно обжалване може да се допусне и при наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е включен в предмета на делото и да е разрешен от въззивния съд, като това разрешение е обусловило и изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това сочените от касатора въпроси следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т.1-3 ГПК, а именно въпросът да: 1. е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. да е решен в противоречие с актовете на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз; 3. въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии.
Според задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл. 280. ал. 1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Правният въпрос не може да е свързан с нарушението на нормативните актове. В тази връзка доводите в касационната жалба относно противоречието на атакуваното с решение № 2/22.02.2007 г. по к. д. № 12/2006 г. на Конституционния съд на Република България не покриват изискването за поставен конкретен правен въпрос. Позоваването на решението на Конституционния съд изисква формулиране на правен въпрос, който да е разрешен в противоречие с тълкуването, дадено от Конституционния съд. В това решение е разглеждан въпросът за противоконституционност на нормите на чл. 4 и 5 от Закона за бюджета на НЗОК и чл. 52 от Конституцията. С него Конституционният съд е разгледал правата п очл. 52 от Конституцията и съпоставката им със Закона за бюджета на касата, тълкуван в контекста на Закона за здравното осигуряване. В решението е формиран извод, че социалните права, сред които е здравната помощ и здравното осигуряване се реализират в зависимост от изпълнение на задълженията на държавата да организира здравното осигуряване, което обезпечава здравно обслужване и лечебна помощ. Прилагането на принципите, заложени в закона за бюджета на касата и равното третиране на лицата в този закон, осигурявайки свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ, определена по вид, обхват, обем пакет от здравни помощи, както и избор на изпълнител, договорил се с касата, е прието за въведено предвидимо ограничение.
Поради това, че липсва поставен правен въпрос като общо основание за достъп до касационно обжалване, не може да се извърши преценка дали изразеният мотив от въззивния съд противоречи на посоченото решение на Конституционния съд.
В случая изложените мотиви от въззивния съд, за обхвата и обема на пакета здравни дейности и тяхното ограничение от Националния рамков договор, с оглед соченото от касатора могат да се разглеждат като доводи, свързани с правилността на въззивното решение, а не с поставен правен въпрос, като основание за достъп до касационно обжалване. Касаторът сочи, че въззивният съд според него е разрешил правния въпрос, следващ от приложението на чл. 45 ЗЗДО и чл. 51 ЗЗО, в противоречие с тези норми. Но изложеното в касационната жалба в частта й относно допустимостта, следва да се приеме като основания, свързани с правилността на съдебното решение по приложение на закона след анализ на доказателствата – конкретно сключеният между болницата и здравната каса договор и анексите за неговото изменение. Действително в посоченото решение Конституционният съд е посочил, че Законът за бюджета на Националната здравно осигурителна каса, не противоречи на чл. 52 от Конституцията, т.е. бюджетният план на НЗОК може да е ограничен финансово и зависи от икономическото развитие на държавата. Но разрешението, дадено от Конституционния съд е свързано с възможността здравноосигурените лица да получат медицинска помощ като част от правото им на здравеопазване в определени от закона рамки. Разходването на средства за осигуряване на здравна помощ на всички граждани е регламентирано съгласно ЗЗО и Н., като това разходване е възложено на НЗОК. Обстоятелството, че е налице ограничение, посочено и от Конституционния съд не означава разрешаване на въпроса по делото в противоречие с посоченото решение на Конституционния съд. В случая въззивният съд, разглеждайки конкретно сключения договор между болницата и НЗОК с изменение с допълнително споразумение и конкретно зададени лимити на болничната помощ по клинични пътеки и изпълнители, извършването на здравни дейности, предоставянето на здравни услуги, предвидени за заплащане от Здравната каса, лимитите, наложени от ЗЗО и ЗБНЗОК и конкретния Н. за годината и лимитите, определени за конкретния период от Здравната каса, приема, че предоставилият здравна помощ има право да получи стойността на договорените дейности, на основание чл. 45 от ЗЗО независимо , че в Методиката по чл. 55 от ЗЗО е определено, че при достигане на съответни месечни стойности, водещи до липса на капацитет на изпълнителя за хоспитализация, следва да се оформи листа на чакащите. Но след като е предоставена дейността, то се дължи заплащането й като при липса на бюджетно предвидени средства, следва да се измени бюджетната рамка, което е в компетентност на НС на НЗОК по силата на чл. 4 ЗБНЗОК.
Първият поставен от касатора правен въпрос е свързан с приложението на нормативните актове. Въззивният съд не бил изложил мотиви, които да обосновават извод за наличие на колизия между сочените правни норми. Поставеният въпрос за колизия между нормите на чл. 22- 29 от ЗЗО и чл. 35 ЗЗО и чл. 81 от ЗЗ, не е разрешаван от въззивния съд. Според касатора НЗОК имала за задача по силата на закона да закупва медицинска помощ за предоставяне на здравно осигурените лица. По силата на закона, НЗОК следвало да съблюдава финансовата рамка и да следи разходите да не превишават наличния ресурс. Това обосноваване на противоречие между въззивното решение и чл. 6 от ЗЗО и чл. 4 от ЗБНЗОК за 2015 г. е въпрос на съответствие на решението с действащите нормативни актове. Това обосновано от касатора противоречие между нормите на чл. 6 ЗЗО и между нормите на чл. 22 – 29 ЗЗО и чл. 4 ЗБНЗОК и чл. 35 и 81 от ЗЗ, не може да се разреши в производството по допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд не е отрекъл съществуването на финансов план, но е приел, че следва да се съобрази всяко предоставяне на медицински дейности, включени в обхвата на задължителното здравно осигуряване, независимо, че не е предвидена разход за същия момент, в който са извършени. Поставеният въпрос за колизия между нормите, не може да съставлява основание за допускане на решението до касационно обжалване. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационният съд преценява дали поставеният от касатора въпрос е обусловил изхода на спора, но не и законосъобразността на изводите. Ето защо така посоченият като правен въпрос анализ съобразно тезата на касатора, не може да съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Поради изложените мотиви следва да се приеме, че липсва правен въпрос, който да съставлява общо и допълнително основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 от ГПК.
По отношение на втория формулиран въпрос, настоящият съдебен състав намира, че липсва формулирано общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Посочената йерархия на нормативните актове, и нейното твърдяно нарушение, не могат да обусловят извод за посочване на общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Както бе посочено, приложението на нормативните актове по отношение на твърдените факти, издирване на точната норма, регулираща отношенията между страните не може да представлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като конкретното разрешаване на правния спор засяга правилността на въззивното решение. Неточното приложение на закона не може да съставлява общо основание за допускане на решението до касационно обжалване, съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на посочения трети правен въпрос, посочен от касатора, настоящият съдебен състав намира, че противоречие в практиката на съдилищата не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С посоченото от касатора решение по т.д. 3684/18 г. на САС, е отхвърлен искът на болница срещу НЗОК за предоставяне на болнична помощ по клинични пътеки. Преди всичко касаторът не е посочил правен въпрос, разрешен от въззивните съдилища, който да е идентичен и на второ място, двете решения макар и различни като краен резултат не могат да обуславят приложение на чл. 280 от ГПК. Противоречиво разрешаваните от съдилищата въпроси, след изменението на чл. 280 от ГПК след ДВ бр. 86 от 2017 г. не съставляват основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касационната жалба е подадена на 13.03.2019 г. и към нея е приложима редакцията на чл. 280 от ГПК след посоченото изменение. Освен това няма обуславяне разрешаването на различни правни въпроси от въззивните съдилища в настоящето и в посоченото съдебно решение. Уважаването или отхвърлянето на искове, без да има яснота по фактите и правното разрешение, дадено от въззивните съдилища с влезли в сила решения, не може да обуслови достъп до касационно обжалване.
С оглед на изложеното ще следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване на съдебното решение № 67 от 25.02.2019 г. по в.т.дело № 13/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение.
При този изход на спора не следва да се уважава искането на касатора за присъждане на разноски.
По така изложените съображения Върховния касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 67 от 25.02.2019 г. по в.т.дело № 13/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.