О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 715
София, 13.12.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.10. 2019 година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 602/2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Т. Й. от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1480 от 14.06.2018 г., допълнено с решение № 89 от 10.01.2019 г., двете постановени по т.д.№ 6237/2017 г., в частта , с която след отмяна на първоинстанционното решение на Видинския окръжен съд № 7 от 21. 04.2017 г., по т.д.№ 19/2016 г. са уважени предявения от „ТОКУДА БАНК” АД срещу настоящия касатор, като ответник, евентуални обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.430 ТЗ и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите 121 410.68 евро – главница и 3449.48 евро лихва, дължими по договор за банков кредит № 055-028-001/26.10.2007 г. и сключени анекси, като предсрочно изискуеми, считано от 13.05.2015 г.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационно основание по чл.281, т.3 ГПК.
В инкорпорирано в съдържанието на касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК и в самостоятелно депозирано такова, касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките на член 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси: 1.”Налице ли е редовно връчване на нотариална покана при неспазване разпоредбата на чл.47, ал.4 ГПК, действаща към 07.05.2015 г.(впоследствие отм.ДВ, бр. 86/2017 г.) и може ли да се зачете удостоверителна сила на извършеното от нотариуса отбелязване, че такава покана е връчена?”; 2.”Има ли обявена предсрочна изискуемост на кредит с покана, която е връчена при нарушаване на действащата към 07.05.2015 г. императивна норма на чл.47, ал.4 ГПК?”; 3.”Може ли съдът да тълкува в полза на ищеца доказателство, представено от него след указание по реда на чл.190 ГПК, но без да е изпълнено по същество същото това указание и задължението на ищеца за удостоверяване на посоченото обстоятелство от съда?”; 4.Може ли съдът да се произнесе по делото със съдебно решение, което не съдържа обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и да не съдържа ясни и изрични мотиви защо не приема определени възражения и доводи и без да извърши съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства?”.
За илюстрация на поддържаното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са цитирани решения по чл.290 ГПК на ВКС : № 207 от 10.11.16 г., по гр.д.№3468/2016 г. на ІІІ г.о.; № 224 от 06.12.2016г., по т.д. № 1020 / 16 г. на І т.о.; № 32 от 25.02.2014 г., по гр.д.№ 6979/2013 г. на І г.о.;№ 98 от 21.10.2016 г., по гр.д.№ 4252/2015 г. на ІІ г.о.; № 484 от 1312.2011 г. , по гр.д.№ 1848/2010 г. на ІV г.о.; № 47 от 08.04.2013 г., по т.д.№ 137 / 2012 г. на ІІ т.о.; № 18 от 09.03.2018 г., по т.д.№ 1512/2017 г. на І т.о. и № 69 от 23.07.2014 г., по т.д.№ 1874/2013 г. на І т.о.
Насрещната по касационната жалба страна „ТОКУДА БАНК” АД в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за достъп до касация, излагайки подробни съображения за отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност бланкетно възразява и срещу въведените касационни основания, считайки ги за недоказани.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното въззивно решение решаващият състав на Софийски апелативен съд, след самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, доводи и възраженията на страните, е счел, че заявената, при условията на евентуалност, главна искова претенция по чл.422 ал.1 ГПК е неоснователна, поради ненастъпила към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ по чл. 417, т.2 ГПК – 13.08.2013 г., предсрочна изискуемост на задължението на ответника, произтичащо от сключен на 26.10.2007 г. договор за банков кредит, изменен с три последователни анекса през 2010 г. и 2011 г. Изложени са съображения, че доколкото изходящата от Банката – кредитодател покана за доброволно изпълнение от 05.07.13 г., адресирана до кредитополучателя И. Й. е изпратена на адрес, различен от посочения в сключения между страните договор за банков кредит и безспорно, предвид заключението на изслушаната и приета съдебно-почеркова експертиза, не е надлежно връчена на адресата, то съдържащото се в нея волеизявление на кредитора за превръщане целия дължим остатък в предсрочно изискуем не е породило целените правни последици и е непротивопоставимо на длъжника.
Позовавйки се на установеното в хода на процеса непогасяване на падежиралите след 30.01.2014 г. месечни вноски, възлизащи в общ размер на сумата 26 688.73 евро и просрочени договорни лихви в периода 30. 08.2013 г. – 27.02.2015 г. от страна на длъжника, както и на съдържащото се в последващата отправена на 17.03. 2015 г. до Й. покана за доброволно изпълнение, която според нотариалното удостоверяване на нотариус Б. Т. с рег.№ 161 на КЧН, обективирано в печат на същата и в изрично издадено удостоверение (л.98), му е връчена чрез залепване на уведомление по чл.47, ал.1 и сл. ГПК на постоянния адрес на лицето, изричното предупреждение на кредитора, че при неплащане в определения от него петдневен срок, обявява изцяло и незабавно целия кредит за предсрочно изискуем, въззивната инстанция е извела краен правен извод, че считано от 13.05.2015 г. процесните вземания са станали предсрочно изискуеми. При определяне конкретния размер на същите въззивният съд е взел предвид заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза .
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС достъпът до касационно обжалване, уредено по действащия ГПК като факултативно, а не задължително, е предпоставен от произнасяне на въззивния съд по материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който включен в предмета на конкретния правен спор е обусловил изхода на делото. По отношение на същия този въпрос – обща главна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, формулирането на който е възложено в изключителна тежест на касатора, следва да е налице и някой от допълнителните селективни критерии, въведени с т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
В случая поставените въпроси №1 – №3, които в същността си повтарят поддържаното в касационната жалба оплакване за процесуална и материалноправна незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, не удовлетворяват горепосочените критерии.
Първият от тях би имал претендираното от касатора значение, но само ако в хода на процеса бе установено, че адресът на който е връчена нотариалната покана от 17.03.2015 г. не е постоянният на адресата- длъжник по договора за банков кредит, каквито доказателства по делото не само отсъстват, но ползваният такъв, въобще не е оспорен с довод за съществуващ различен постоянен или настоящ адрес на адресата. Следователно независимо от отговора на поставения процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.47, ал.4 ГПК( сега отм.), доколкото той не би могъл самостоятелно да обуслови различен правен резултат по делото, не обосновава и общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК.
Въпроси № 2 и № 3 касаят установяването на конкретната фактическа обстановка, с оглед извършения от въззивния съд анализ на доказателствения материал по делото, поради което релевантни за правилността на обжалвания акт, не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Явно касаторът не е съобразил, че във фазата на селектиране касационните жалби на преценка подлежат само правните изводи на съда, но не и правилността на възприетите по делото факти.
Поради това, като заявени извън решаващите мотиви на въззивния съд, с разглежданите въпроси не се формира общата предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, а липсата й, според горецитираната задължителна практика, е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат поддържаните допълнителни селективни основания.
Що се касае до въпрос № 4, който – свързан със задължението на въззивния съд да формира свои собствени изводи по съществото на спора и да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, като обсъди доводите и възраженията на страните, в качеството си на инстанция, разглеждаща по същество възникналия правен спор, то този въпрос несъмнено притежава характеристиката на обуславящ изхода на делото, поради което обосновава общото основание за достъп до касация.
Неоснователни по отношение на същия се явяват поддържаните допълнителни селективни основания по т.1 и по т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК.
От цитираната в тази вр. практика на ВКС относими по см. на задължителните постановки в т.2 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, са единствено следните решения по чл.290 ГПК: № 18 от 09.03.2018 г., по т.д.№ 1512/2017 г. на І т.о. и № 69 от 23.07.14 г., по т.д.№ 1874/2013 г. на І т.о. Възприетото в тях разрешение, както и разрешението, застъпено в служебно известната на настоящия съдебен състав съдебна практика, обективирана в задължителните: ТР № 1 от 09. 12.13 г. по тълк.д. № 4 / 2012 г. на ОСГТК на ВКС; ППлВС № 1/53 г.; ТР № 1/04.01.2001 г.(т.19) и в решения по чл.290 ГПК на отделни състави на ВКС: № 14/ 07. 02. 2014 г. по т.д.№1130/ 2013 г. на ІІ т.о. ; № 196/11.04.2012 г. по т.д.№ 994/2010 г. на ІІ т.о.; № 255 / 11. 07. 2011 г. по гр. д. №587/ 2010 г. на ІV г.о. ; №702/ 05. 01.2011 г. по гр. д. №1036/09 г. на ІV г.о.; № 134/30.12.13 г. по т. д. № 34/13 г. на II т. о. и мн. други , е в смисъл, че въззивният съд, като съд по съществото на спора, следва да постанови решението си въз основа на доказани, съобразно установените правила за възложената доказателствена тежест относно правнорелевантните факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички допустими и относими доказателства, доводите и възраженията на страните в очертаните от въведените с въззивната жалба оплаквания, като при проверката, осъществявана в съответствие с изискването на чл. 269 ГПК изложи свои собствени фактически констатации и да изведе от тях собствените си правни изводи. С тази практика видно от мотивите в обжалвания съдебен акт Софийски апелативен съд изцяло се е съобразил, обсъждайки подробно в тяхната взаимна връзка всички относими към пренесения във въззивното производство правен спор, доводите и възраженията на страните, вкл. за редовността на връчената на ответника нотариална покана и приложимостта на предвидената в чл.47, ал.5 ГПК фикция в разглежданата хипотеза и доказателствената сила на извършеното по надлежния ред нотариално удостоверяване.
Обосноваността и процесуалната законосъобразност на изградения от въззивната инстанция правен извод, че връчването на ответника, настоящ касатор, е редовно, поради осъществяване на всички елементи от фактическия състав на чл. 47 ГПК (в редакцията, преди изм. в ДВ, бр. 86/2017 г.), които всъщност касаторът оспорва, като относими към касационните основания по чл. 281, т.3 ГПК, сами по себе си не могат да обосноват достъпа до касация.
Бланкетното позоваване на селективното основание по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК, освен, че е в несъответствие с дадените в т.4 на ТР 01/ 19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата разяснения относно вложеното от законодателя съдържание в същото е и недоказано, тъй като самото наличие на формирана съдебна практика, по отношение на която не е налице обществена и/или правна необходимост от промяна,изключва приложението на визирания критерий за селекция.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
За да е налице „очевидна неправилност” – квалифицирана форма на неправилност, като предпоставка за достъп до касация, е необходимо обжалваният съдебен акт да страда от такъв порок, който да може да бъде констатиран без необходимост от извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол – анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Затова и според формираната практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК” очевидно неправилен” ще бъде само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и на съдопроизводствените правила или от нарушаване правилата на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, не обосновава наличие за „очевидна неправилност” по см. на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК, а допускането на касационно обжалване е задължително обусловено от предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. В разглеждания случай решението на въззивния съд не е постановено нито contra legem“ до степен, при която законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, нито „extra legem“ – въз основа на несъществуваща или отменена правна норма и не е явно необосновано. Поради изложеното и специално селективно основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не намира приложение.
Насрещната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което и предвид процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за същите.
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1480 от 14.06.2018 г., допълнено с решение № 89 от 10.01.2019 г., двете постановени по т.д.№ 6237/2017 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: